добре дошли в моя уеб сайт

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...


Владимир Кардашки
Гара Бов

Имало ли е, или е немало  “имане” и до сега не е ясно, ама и днеска в наше село Бов се види, че е имало голяма немотия. То и сега да сбереш имот, да вдигнеш каща па да ти артише пара и за ограда си е башка цял подвиг. То пустите му мераци, къща та да е поне на два ката разгеле са лесно постигат. Щото по тия урви и долища и при тия стръмнини, като зафанеш строеж и основи на долната улици и като надзидаш два-три етажа нагоре по стръмното, току виж покриво ти се е подал горе-долу на нивото на горната. Па там разгеле си е таман место за гараж. 

Ама докато се докара работата до там, айдее гледаш се преместили ”под сливите” и дедо дето я зафанал тая работа и тате, дека я докара до покрив. Я сега съм я до гаражо добутал, ама като збера малко пари, като взема булка и дигнем сватба... па разгеле син ми, ако рекъл Господ, ще си вкара “Москвичо” наготово на сушиня. Они тиа пущини вече ги не праат, ама те тва си е марка баш като за нашио каманяк. И туули и вар и цимент да тураш що щеш у него нема трошение. Па ака и да се строши он не чини и колко едно магаре. Мойо син, те са с тоа “Москвич” рахат ше си я кара, а нема да гине като дедо Крум на гръб да влачи. Та он башка по-лесно ше зафане основите на друга каща, ама на другио брег на ”Трескавец”, оти от тая стран у тая  мъртвица, дека слънце я огрева само летоска и я дека съм още млад фанаа да ме стържат кокалите.

Е те такава ни е орисията на назе Бовчанете, дека за всека леха пипер да насадиш, сака два три метра висока подпорна стена да правиш. Ама таман ни! Като немое с работа, барем златото на Вълчан и поп Мартин да бееме изкопали. А онова дека цар Иван Шишман е закопал по нашио край да си го дират търновци и ако го намерат алал им да си дозидат на Балдуин кулата. На наште ора от маала Търно им требва много по-малко та да са опраат, оти они ем са на завет, ем са на равно, ем Искъро им наторява градините, та нема нужда стока да гледат. Ем сме без пари, затънали у немотия, ама нали сме балканджий, те го наше село бая мяза на Търново. Ама за Търново са работили сите българе та са го дигнали, а у наше село с трън да влачиш нема що да закачиш.

Немаше тая работа така да гинеме без да ни отмила, па и Бов по убав от Търново щехме да го направим, с много по малко пара. И столица щеше да бъде и днеска, ако се беа разбрали и беа копали Бовчане задружно. Ама пусто “имане” зе та ги ошашави сите. Що дупки са изкопаа, що нещо се прерови, що земя се изфърли, мани... мани! Ако беа копали у Искъро, сега щееме да сме пристанище на Дунаво. Ама нейсе, тва си е до акъл. Намери некои нашенец нишан върху пльоча. Фане та я обърне, дека си мисли, че аха под нея е гърнето с парата. Па она се изтърколи нанадоле па додека стигне. Нали у нашио пущиняк да са закрепиш без да са лизгаш сака от манечок да си пасъл козите. Е оно гърне със злато под пльочата нема, ама и нашио човек не е вчерашен. Он си знае поговорката дека я я научих от чиче ”Залудо работи, залудо не стои”, и он не стои, а почва да копа. Ама нема да копа днеска, оти има работа друго да върши, а ше доиде нощеска. Оти ПЪРВО златото бега от слънцето, ВТОРО ше го видат некои  и току виж го прецакат и ТРЕТО а са го видели, а са го удумали. Да не дава Господ Бовчанки да та удумват оти я намерил нещо, я НЕ ама они ше та разнасат до девето колено. Та ако се слуднеш ше приказват че си намерил иманье, ама било “клето”.

Ако се пропиеш-пак им е ясно, що моеш да пиеш без да работиш. Ама най-лошавото е да си си читав и работлив, що барем един нема да каже ”Евала те тва с труд го направи човеко”. И те за тва се копа, ама само нощна смена. И оно у тъмното я си уцелил местото дека е била днеска пльочата, я не. Па и тва асъл не е много важно. Оти она дупката дека зимаска пропадна по-нагоре на върлото и дека едвам не си потроши нозете, не е случайна. Те там ше да е отишла нощната ангария на комшията миналото лето, а женорята го одумваа че задева попадията. Шантава работа!!! Ше покопа нашио докато му мине мерако или стигне до некои станец, па ше я маане пустата му дупка да си стои. Оти он и по темно я знае каде е, ама комшията... Та нека и на него му излезе късмето да покуцука малко. Па и тва че нема късмет и не е намерил нищо, не е болка за умирачка. Оти само като си помисли, че тая пльоча с нишано отиде къде дерето, ама се некъде се е спрела, та и некои друг ако има късмета  и я намери да покопа. Егати и кефо?! А я си мисла, как ли щеше да мяза Бов ако така и така в дупките беа засадили по едно дърво. Щеше да има за спомен ако не цела гора, (оти они горските ше я изсекат) поне едно дърво за ориентир на софианци кога дождат да гостуват на приятели виладжий. 

Що за вас шега, ама за мен истина. Дошли едни софианци  с кола да търсат некои си некъде си и спреа да ме питат. Те така ни казаа ората, ще минете покраи една кариера и след нея ще завиете на десно и ше карате до една кукла па след нея до един сипеи с червен каманяк. Над каманяко има скали и те там,до големата чукла на пресеко е вилата. Оди че ги оправи. А я им викам: "Еи ора, кожете нещо ама не за камъние. Барем едно дърво за ориентир да ми кажете, белким ше ви помогна да отодите." Отидоа си..., ама следваща неделя па са върнаа. Оти у Бов усвен каманье и празни дупки без дръвя имаме и водопади, таман два. Единио отсам Искъро на селска река, а другио оттам Искъро на заселска река. 

Тоя отсамнио си е пълноводен, ама заселци си прецакаа технио. Разпраат че му били изпили водата, ама я не вервам... Не са они такива ора като Бовчани сбироток от бугаре, латинци, кардаше, бекяре и тинтири минтири, а са си баш задружни турлаци. И кога се фанат да копат за злато, копат яко задружно и на длъбоко. Това наште дупки са като дремки от ловджийска пушка по Бовски диабаз. Те тия ора Заселците ни турнаа в малкио си джоб с техната дупка под Заселскио камик. Копаа я задружно цели две годин. Копаа я уж правилно и по Ленински и по Стахановскио почин и как си требе со девиз ”зговорна дружина-планина пробива”. И дупката им стана башка дупка, към 40 метра длъбока, да се чудиш и да се маеш. Отепаа с тоа рекорд сите постижения на бовските иманяре-единаци. Е го как... задружниу труд прави чудеса. Те они заселци поведоа класацията ама за малко. Оти са пракнаа по нашио край оште по организирани ора, а и по гяволе. Те тие последните, редките металисти, им показаа и на бовчане и на заселци що значи безмислено и залудо копанье и го надупчио нашио балкан като швейцарско сиренье.

Дупки с километри прокопаа. И техните и те като бовските и заселските излезнаа ялови, ама они поне не гинаа. Що ги копаа първо не с търнокопе и лопате, второ плащаа им яко и трето ама тва беше първио случей га дупки са копат не да са изкопат паре, а да са закопат. И си ги копаа дупките и умно и со наука и барем като в Издримец от тие дупки има полза, оти бовчане и днеска си пиат вода от там. А горките братя заселци с техното ненаучно задружно копанье на дълбоки дупки е изтарбушиа работата и им пресъхна водопадо. Е те такива са бовчане, индивидуалисти та таман и едно ТКЗС не можеа да си спретнат като ората..

 

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЛЕГЕНДА ЗА ТРЕСКАВСКАТА МОМА


Владислав Стоименов
Гара Бов


 И днес да запитаме най – старите хора от Бов за отнесената мома от река Трескавец, те ще разкажат следната легенда.
  
Това билo някъде преди стотина години в махала Трескавец, разположена  между двата кантона по поречието на река Трескавец. Реката извира от връх „Издримец”, протича през красива планинска долина и се влива в река Искър при с. Гара Бов като и днес е известна с буйните си води по време на бурни дъждове.

Някога хората живеещи в махала Трескавец  се препитавали от животновъдство и земеделие. Един ден се извила  страшна буря, с проливен дъжд и силен вятър. Буйните мътни води на реката отнесли най – личната и хубава мома на селото. 

Мъката от голямата трагедия  не стихвала. Хората почнали да мислят, че това е проклятие. Голяма част от тях напуснали селището. Повечето от тях се заселили в село Драгана, Ловешко. И днес дам са останали  да живеят потомци от трагично преселилите се трескавчани.

 

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
....ЗАЩОТО Е ИМАЛО БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ И ЩЕ ПРЕБЪДАТ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ



Екатерина Алексиева
гр. София

   Когато моите родители през лятото ме оставяха при баба и дядо в село Бов, ми ставаше много тъжно и мъчно, щом те си тръгнеха. Цяла седмица нямаше да виждам мама и татко. Как ще издържа?! Като постоех няколко дни обаче, ми ставаше толкова хубаво там горе, сред зелените гори и широките ливади, където живееха баба и дядо, че бързо забравях за прашната и шумна София и когато мама звънеше и питаше да дойдат ли да ме вземат, аз казвах:

   - Да, но следващата неделя – не ми се разделяше с красивата, Божествена природа на село Бов.

 Над махала Луково, където живееха моите баба и дядо, има огромна букова, а по-нагоре и борова гора, която като венец огражда този живописен валог. А когато баба ни повеждаше на излет през тези гори да берем гъби, ние се захласвахме от панорамата наоколо – тия гигантски букове сякаш бяха огромни изумруди, които ни омайваха и слисваха. А упойващият аромат на билки, на влага и гъби в гората беше вълшебен, зашеметяващ. Не, не ни се връщаше вкъщи.

   - Но така е – казваше баба – съприкосновението с природата винаги облагородява и обогатява душата.
   Баба изкарваше сутрин козичките надолу по стръмните пасища и се връщаше да ми приготви закуската. Попарката с топло козе мляко ми се струваше най-вкусната, най-желана и най-предпочитана. Денем бродех по зелените бовски ливади с моята приятелка Доли, която, дошла също от София, прекарваше лятото с баба си дядо си в Бов. Тичахме и гонехме пеперудите по изпъстрените с прелестни полски цветя ливади. А после открихме, че от чешмата надолу по калната вадичка, където оскъдно течеше вода, имаше попови лъжички. Ние ги хващахме и ги слагахме в буркани с вода, радвахме им се, макар да знаехме, че един ден ще станат грозни жаби. Но нали и те са творение на великата Природа.

   После се появяваше друго занимание – посяхме грахови зрънца и всяка сутрин отивахме с Доли в градината на баба да наблюдаваме как те покълват, как растат. Гледахме чие стръкче е повече пораснало. Цяло лято си намирахме нови и нови занимания, които поглъщаха времето ни. Четяхме и книги – Доли и кака й ходеха пеша чак на гарата и донасяха от читалището по много книги и даваха и на мене. След като ги прочетем, ги връщаха и донасяха други.

   Най-интересно ми ставаше вечер, когато след вечеря отивахме да лягаме. Аз карах баба да ми разказва приказки. Тя неуморно разказваше, но понякога възразяваше : 
- Е, Кати, изчерпа ми се репертоарът. 
 Но пак разказваше. Най-много исках да ми разказва за Гергана и Никола. Баба знаеше наизуст цялата поема на Петко Р. Славейков „Изворът на Белоногата” и я изпълняваше с такова чувство, че на мен ми се навлажняваха очите. (Баба знаеше наизуст много от поезията на видните наши класици и често ми рецитираше стихове).
   Понякога карах баба да ми разказва случки и спомени от своя живот, или такива, каквито на нея са разказвали нейните баба и дядо. Ето една от тях, която много ме е впечатлила

   Пра-прабабата на моята баба била от с. Загъжене. Като девойка тя била много красива. Виока и снажна, тя била харесвана от много ергени в селото. И в една ранна утрин, още не сипнала зората, най-личният момък от селото изневиделица изникнал и напил водата от медните й котли, заметнати с кобилица на рамо. Това било знак, че той я иска за своя съпруга. Не приела веднага девойката, но задирянията на момъка продължили. Той всяка сутрин започнал да я причаква на чешмата и да и разкрива чувствата си. Склонила момата и му пристанала. Оженили се. Вдигнали сватба и заживели щастливо в очакване на първа рожба.

По кърища и ливади текъл животът им. Но дошло време да се роди бебето. А на село – нито родилен дом, нито лекар, нито акушерка. А раждането не тръгвало. Свивала се от болки младата невяста, мъчила се, бебето не се раждало.
   А навън – виелица, сняг и фъртуна. Безпомощни били. Свекърът се вдигнал в ранни зори и с кон през снежната виелица тръгнал за с. Искрец да доведе доктор.
   Напразно. Не открил лекаря. Бил заминал за София. Тръгнал обратно по заснежения стръмен път към Загъжене с надеждата, че там, в планинското селце вече всичко е наред. Ще види желаното чакано внуче.
Когато прекрачил прага на къщата, там имало не една, а няколко баби – все акуширали, все поамагли. Но не минало и час и от стаята, в която била родилката, се разнесли страшни писъци. Не бебешки плач, а вой на жени. Старшен вой.

   Бебето извадили, но майката не могли да спасят. Черна трагедия...
На другия ден вместо радостни черпни - погребение.

   Откарали мъртвата родилка до тъмния гроб. Дошъл свещеникът да извърши опелото. Когато понечили да затворят ковчега, се чул звук като котешко мяукане. Свещеникът се озърнал и що да види – до мъртвата майка било положено и новороденото – прозрачно бледо, досущ като мъртвец и то. Извадил го и сгълчал жените, които били решили, че бебето е почти умряло и го били сложили до майката.

   Всички разбрали, че не без Божията намеса детето оживяло. То било момиченце.
   Днес потомък на това извадено от гроба бебенце, спасено от един свещеник, е пра-прабаба ми, прадядо ми, който станал свещеник, моята баба, майка ми и аз.
   Затова вярвам, че България, че българинът и от гроба ще излезе, но ще пребъде във вековете. 

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ПРОРОЧЕСТВОТО

Михаела  Петрова
Гара Бов


Времето през онези години като, че беше спряло. В махала Трескавец на Бов все още се кътаха къщиците на трудолюбиви хорица, не жалещи ни пот на челото, ни  мерак за работа.

Беше март на 1909 год. В една от закътаните къщи живееше скромното семейство на Марко и Николица Тупанковци. В къщата вече се чуваше детския глъч на първородното им чедо – Цветко, ама идеше на път и още едно.

Христена се роди в началото на месеца, студа още не беше си заминал. Всички едва дочакваха пролетното слънце, та да се забързат по нивите и да изкарат животните на паша. 

Ежедневието беше мъчно – работата никога достатъчно, прехраната трудна. След някоя година на бял свят проплака Кръстана, а после и Велика. Препитанието на семейството осигуряваха няколкото крави и овце, скътани в една полуразрушена стара колиба, досами  къщата на Тупанковци. 

Заскитаха се една подир друга годините. Дойде 1918. Един ден, докато бай Марко пасеше говедата, на прихлопната врата се чу комшията Митър:

-  Николицо, я се покажи…дека си бре?  
Николица се показа откъм коридора: 
 -  Какво сакаш Митре? Закъде си се забързал толкоз?
- Требва ми бай Марко. Заръчаха ми да му кажа да се готви за война. Ама немам време. Да му кажеш ей, утре заран тръгваме…чу ли Николицо? - Митър се обърна и забяга към следващата къща.
Николица я обля студена пот по гърба, хем чуваше, хем не вярваше на ушите си. Какво щеше да прави сега, а тези четири малки деца? Имаше ли избор? Да не каже – нямаше как, да го спре – също…

Свечери се, а Марко още го нямаше. Прати най – големия Цветко да извика баща си, трите момичета бяха насядали около огнището, тихичко си шушукаха, сякаш знаеха какво предстои да се случи. Марко влезе и още от вратата видя погледа на жена си. Помълча, прегърна децата, па седнаха да вечерят, но никой не каза и дума. Марко знаеше, че го чака гибел. Като, че винаги го беше знаел. Изми си ръцете и влезе в одаята да си сбира багаж. Хем му се ревеше, хем знаеше, че няма право пред децата. Таман да си обърше сълзите под очите, до него застана Христена. Хвана го за ръката и му вика:

- Тате, за къде е тоя багаж? Къде ше ходиш?
Марко я взе в скута си, погледна я в очите и й каза:
- Ристено, чуй ме сега. Аз отивам на война и повече никога нема да се върна. Но ти да помниш от мене – като поотраснеш малко ще те ухапе змия. Ако не те умори – ще доживееш до 76 години. Това да го помниш от баща си. - Марко целуна щерка си по челото, па я тупна по рамото и й рече да си ляга.
На заранта семейството остана без баща. Прекатуриха се трудни години в глад и мизерия. Комата хляб Николица държеше високо на долапа, да не могат да го стигнат децата. Христена искаше да се учи, но нямаше пари. Двете по – големи деца работеха, за да помагат на майка си с изхранването.

 Един ден, докато пасеше кравите, змия ухапа Христена по ходилото. Майка й беше наблизо, сестра й Кръстана също. Превързаха я силно през коляното, да не и се отрови кръвта, сложиха я да легне и зачакаха. Христена прекара дълга треска, но оживя. Па си спомни за думите на баща си. След тая тревога младата мома стана знахарка. Лекуваше цялото село.

Дойде й време да се жени. Едно от заможните семейства в село Бов беше това на Петър Раев, който имаше четирима сина – Димитър, Стоян, Симеон и Тома. Рекоха на Христена да вземе Стоян, не беше хубавец, ич и не беше по сърце, ама беше имотен. Отиде Христена да живее в Изворо, “голем имот”, “голема къща” имаха, при това с дюшеме. Та тамън се устроиха, па Тома и Симеон се взеха да се изселват в Айтоско. Дедо Петър продаде имота в Изворо да помогне на децата си, а Христена и Стоян се преместиха да живеят на Ливаге, че там имаше паша за животните.

Подир някоя друга година се родиха Петър, Димитър и Василка, а баба Николица не дочака внуците, помина се от туберкулоза.  
Годините се отърколиха, Христена стана баба, дочака правнуци и както някога бе предрекъл  бай Марко, почина на 76 години. 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЛЕГЕНДА ЗА ДЖУГЛАТА


Станимира Владимирова
гр. Своге


 С причудливата си форма скалата Джуглата се е превърнала в символ на с. Церово. Легендата, разказваща за измислянето на името й, е свързана със създаването на селото.

 По време на турското робство освен мъченията, които налагали поробителите, имало и много българи, издевателстващи над сънародниците си. Село Раниславци не било изключение – и без друго бедните хора страдали от обирджийството и мъченията от страна на двама свои  съселяни. Но търпението има край... Една вечер мъжете от селото причакали двамата мъчители и ги подложили на такъв бой, че единият от тях умрял на място. Другият успял да избяга и подал опакване не пред местните турски власти, а в София. Когато турските заптиета дошли да раздават “справедливост”, селото било подложено на невиждан дотогава обир, а жителите му били жестоко наказани.

 Под страх от нови мъчения, селяните събрали покъщнината си и поели на път в търсене на подходящо място за заселване, където да са в безопастност от турската власт. Така стигнали до местността Цървеняне – високо в планината, но не останали там задълго – започнали да слизат към долината, като предпочели мястото под Пещерата. Но се случило така, че дошла буря, скалата започнала да се рони от проливните дъждове, а падащите камъни помели къщичките на хората, и убили част от животните им. По-възрастните хора започнали да повтарят, че трябва да се отправят

към куклата, защото тя е тяхното спасение. Децата започнали да повтарят думите им, но поради неразбиране някои изговаряли думата като “чукла”, други – като “джугла”. В крайна сметка именно това неправилно изговаряне на думата се запазило като име на причудливата скала.

 Новото поселение се преместило покрай скалата, която се превърнало в негов център.
 Според легендата тогава е избрано и името на селото – Церово, защото в Раниславци имало много церове. Така името напомняло на хората за родното им място и освен това символизира здравината и силата на това дърво.

 Впоследствие селото се разраснало, хората се заселили далеч от Джуглата, но тя останала техен обединител. Символ на Церово и може би негов закрилник!

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЛЕГЕНДА ЗА ПЕНКИН МОСТ



Станимира Владимирова
гр. Своге


Името на Пенкин мост е избрано неслучайно. То се корени в една легенда, свързана със силна любов, завършила трагично.

През 1918 г. по време на Войнишкото въстание Александър Стамболийски е освободен за няколко дни от длъжност. Той решава да си направи излет край София и слиза на гара Реброво. В селото той съвсем случайно среща едно от най-красивите момичета, което е с около 20 години по-младо от него. Легендата разказва, че това не се оказва пречка за любовта между Пенка и Стамболийски, който често започва да посещава своята любима в Реброво. 
Една майска сутрин след обичайното си посещение той бързал за влака, тъй като трябвало да присъства на церемония в Двореца, но в бързината заплел карака си в стария въжен мост и паднал във водите на Искъра. Чакащите за влака хора се оказали добронамерени и му услужили със своите дрехи, за да се стопли и изсуши. Когато се разделили, той им ги върнал с думите, че няма да забрави тази добрина.

Скоро след тази случка центърът на общината бил преместен от Церецел в Реброво. Това имало своето оправдание – Реброво имало много повече предимства от планинското селце Церецел. Освен това все по-често селяните съзирали хора, правещи измервания на стария рушащ се мост. Когато на 11 юли 1922 г. е направена първата копка за новия мост, се разкрила каква е целта на тази подготовка. На церемонията присъствал и самият Стамболийски – по това време министър-председател. Хората веднага познали злополучно попадналия в студените води на Искъра мъж и му отдали необходимата почет. За всички изглеждало, че наистина добрината не била забравена.

Само един човек измежду присъстващите знаел истинската причина за тези благодеяния – красивата Пенка. 
Не е документирано кога е извършено откриването на моста, възможно е и такова да е липсвало. Няколко месеца след началото на строежа, правителството на БЗНС е свалено от власт, а министър-прведседателят е жестоко убит. Смутните времена препядстват официалното откриване на моста в Реброво, но не и завършването на неговия строеж.

Що се отнася до Пенка – легендата разказва, че след смъртта на Александър Стамболийски, тя е покровителствана от негови приближени, които са били запознати с тяхната тайна любов. Впоследствие времето заличава следите й.
От тази тъжна любовна история единственото доказателство днес е мостът над река Искър, наречен от хората Пенкин мост – на името на тази, заради която той е изграден.

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
МАНАСТИРЪТ "СВЕТИ АРХАНГЕЛ МИХАИЛ"

Ася Асенова
гр. Своге


 Ние отиваме в бъдещето, но идем от миналото, и не сме първите, които стъпват по пътищата на тази земя. 


Родният ми край е осеян от интересни и загадъчни места, които носят живата му история. Едно от тях е манастирът “Св. Арахангел Михаил”, разположен на 2,5 км. южно от село Бов. 
 
Прадядо ми Видин е разказвал на дядо Асен, че там имало брястове, толкова големи и дебели, че трима души едвам биха ги обхванали. Когато ги отсекли, броили по сърцевината на дърветата възрастта им. Установили, че те са над 150-годишни. 

Преди десетки години на това място моят прадядо Видин, когато бил овчарче, намерил едно желязо, подобно на сърп. Занесъл го на баща си – дядо Петър – и той казал, че това е нож, с който са подрязвали лозята на манастира. В далечното минало манастирът имал много обширни имоти – ниви, ливади, гори, лозя. Дори и сега местността там носи името “Лозището”. 

Днес от манастирските сгради са останали само полуразрушени зидове, но преди години старите хора в Бов са виждали запазената част от олтара на черквата, а по стените му личали останки от иконите. 

От дядо си знам невероятната история за мястото, на което е построен манастирът. Местните хора разказвали,  че строителните материали за градежа на този манастир  били струпани от жителите на село Бов в местността Манстирище, която се намира по поречието на р. Трескавец. Няколко дена след това майстори отишли на мястото, но материалите не били там. След няколко дневно издирване те били намерени на друго място. Местните жители взели строителните материали, върнали  ги обратно, но след няколко дена те пак изчезнали. Отишли  и ги намерили на същото място, където  били по-рано. Така хората решили да съградят манастира там, където намерили строителния материал,  защото приели, че това място било подсказано от Бога.

Дълги години просъществувал манастирът, но дошли трудни години, настанали  мор и глад по тези места, не веднъж турски набези изпепелявали местата, през които минавали. Истинска паника настанала сред монасите на манастира, когато разбрали, че турците  ограбили и опустошили съседните манастири “Седемте престола” и “Св. Панталеймон”. Те събрали всички ценни предмети и ги заровили в околностите му.  

След разрушението на манастира мястото станало притегателно  за много иманяри от цялата страна.  В село Бов се носи мълва, че дядо Леко  намерил в местността “Гребенците” срещу манастира в една малка пещера икони и самото кандило, с което са служили в манастира. Местните хора разказват, че дядото  изпочупил намереното. Не след дълго божието наказание го застигнало – той ослепял. Завършил живота си като последен просяк, разкайвайки се за постъпката си.

Това е историята за едно от забележителните места в моя роден край манастирът “Св. Арахангел Михаил”, за да се знае и помни, че една от силните страни на един народ е неговата вяра.

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЗА ПРОИЗХОДА НА СЕЛО ЯБЛАНИЦА

Деси Пашова
с. Ябланица


 Първоначална люлка на нашите прадеди била така нареченото бладно поле /пусто поле/ край днешното село Яна, Софийско. Прогонени от османските поробители, /а според някои данни поради честите епидемии от чума и др./ те напускат родното си гнездо, избягват в подножието или вътрешността на околните планини – Витоша и Мургаш. 

Така били основани село Бояна и нашето село Ябланица. В подкрепа на това говори и близостта с говора, нравите и обичаите с днешните янинчани. 

Според преданията в днешния горен край на нашето селище е съществувало още в първите години на турското робство – село Яворица. Затулено от поробителите, село Яворица било закриляно от хайдушките чети на Мануш, Бързак и Трендафил войводи. 

На селския събор в Яворица хорото водела гиздавата Мария – дъщеря на чорбаджи Костадин. Тя не била пленена от турците, а грабната от войводата в селото. Двамата млади били открити и убити от турците, а село Яворица опожарено. Яворчани се разбягали. След много години някои се завърнали отново и се заселили около днешния център на село Ябланица.

Името на село Ябланица произлиза от доведената от един Яворчанин невеста Ябленка, отгледала многобройна челяд.

Може би една от нейните потомки съм и аз!

 

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЗА ИМЕТО НА "ЗЛИО КАМИК"- МЯСТОТО НА ДЯДО ЙОЦО

Емил Петков
Гара Бов


Бов е едно от най-хубавите и прекрасни места из Искърското дефиле.Чувал съм много легенди за селото от хора, които са живели тук преди години. 

Знам, че народният поет и патриарх на българската литература Иван Вазов многократно е посещавал изваяното с красоти село Бов. Заради неговата красота Вазов пише много стихове. Ето откъс от едно негово стихотворение:

 
„За очите – красни дивни гледки,
 За душата – шир, възторзи живи,
 За поета – вдъхновения редки
 Имате чукари горделиви.”
                                       (Ив. Вазов)

Тук, в бовския край, Иван Вазов среща слепия дядо Йордан, който е прототип на героя Дядо Йоцо в едноименния му разказ “Дядо Йоцо гледа”. И днес над железопътната линия над Гара Бов стои така нареченият Злио камик, откъдето Дядо Йоцо е приветствал "Нова България", а зидовете на кошарите на слепия старец още пазят спомена за миналите времена и посещението на класика на българската литература.

Преди не много време, дядо Илия Гьошев разказваше многобройни истории за местностите в бовския край. Една по-специална история, свързана с името и живота  на Дядо Йоцо, е за любимото му място – Злио камик.

Злио камик е скала, надвесена над река Искър, срещу Гара Бов при края на осми жп тунел в  посока София – Мездра. В миналото хората от Бов и Заселе пасели своите животни край тази скала. Гледката от скалата е несравнима, вижда се всичко наоколо, което е между земята и небето…. 

Въпреки, че скалата е много висока, а мястото около нея доста опасно, хората продължавали и продължават да ходят там, за да си пасат добитъка. Това място ги  привлича най-вече заради разкриващата се  прекрасна панорама  и неописуемото усещане. 

От спомените на местните  хора се знае, че Злио камик често взимал жертви от стадата, които пасяли около опасната скала. Не един и двама пастири са намерили смъртта  си в непристъпната пропаст под  скалата. Ето защо хората кръстили канарата  Злио камик – скалата, от която каквото паднело, не оживявало.

Сега много туристи  посещават това място заради несравнимия пейзаж и незаменимата история на скалата.

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЛЕГЕНДА ЗА СЕЛО ТРЕСКАВЕЦ

Ивелина Томова
Гара Бов


      Красива местност е трескавското поречие – със стръмни склонове и от двете страни на реката, обрасли с високи дървета. Тук-там се гушат чудни полянки, скътани в  Балкана и огласявани от песента на пойни птички. 

Тишина и спокойствие цари наоколо и човек се чувства сам, откъснат от забързания ход на живота. Пренася се в миналото, когато тук, сред малкото оцелели до днес полусрутени зидове, са живели хората от старинното селище Трескавец. 

Лесно е човек да си представи звън на стада, прибиращи се вечер, кръшен момински смях, песни и детски глъч, огласящ долината. 

Но и тук, сред тази  красота, хората не са били оставяни на спокойствие. Турската робия е тегнела и над тези трудолюбиви хора.
 
Един ден двама турци, събиращи данъците в село Желен, се запътили към село Трескавец. По пътя срещнали младежи, които не можели да се примирят с издевателствата на турските бегликчии над съселяните им при предишни идвания. Те ги убили и погребaли. 

Като се прибрали в селото, младежите свикали мъжете и споделили с тях какво са направили. Постъпката е била геройска, но страхът, че ще бъде разкрито това деяние и цялото село ще бъде наказано, накарало мъжете да вземат трудно решение. За една нощ събрали покъщнината си, натоварили на волски коли и каруци челядта си и тръгнали да се изселят колкото може по-далече, за да не бъдат настигнати от дългата ръка на Високата порта. 

Потеглили към неизвестността, оставили любим роден край, с труд и любов граден дом. Трудна и мъчителна била раздялата със съселяните, които не са можели да потеглят поради болест, бедност, липса на превоз.

Кървавата разплата не закъсняла. След като убийството било разкрито, към село Трескавец се отправил турски аскер, за да накаже непокорните гяури. Останалите жители на селото се скриват в пещерата Тънкосерска дупка, надявайки се да се спасят от надвисналата над главите им зла участ. 

Турците подпалили къщите, а заловените трескавчани подложили на нечовешки мъчения. Така турците успели да разкрият, че част от селяните са се скрили в пещерата над селото, в подножието на връх Издремец. Жестока и нечовешка е била разправата с непокорните българи. Аскерът запалил огън при входа на пещерата и го зазидал с дебел зид. 

Гладът, жаждата и пушекът довършили пъкленото дело на поробителите. След време, при отварянето на пещерата, се открила ужасна картина. Всички били потресени от мъченическата смърт на хората, загинали в пещерата.

 

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЛЕГЕНДА ЗА ЛУКОВО  

Лора Петрова
гр. Своге

 

В една прекрасна утрин, когато слънцето тъкмо прегръщаше с лъчите си красивите разцъфнали цветове на дърветата и  събуждащи се от сън цветчета, аз седнах на поляната. Оттам  се виждаше цялата околия и се радвах  на неописуемата гледка. 

Марко, вярното ми куче, като че ли и той заслепен от красотата, седеше мирно и гледаше изгрева. Точно тогава, по-надолу, между дърветата, съзрях нещо, което мърдаше. Помислих си, че е вълк или някоя огромна мечка. 

Реших да се направя на герой и да се приближа, за да убия животното. Беше все още тъмно между дърветата и не се виждаше добре, но аз извадих ножчето си от джоба и се приближих. Когато почти бях до него, чух странно ридание и си помислих, че чудовището е наранило някоя девойка и извиках да не се страхува, защото ще я спася. 

Животното се беше скрило зад едно дърво и виждах само голямата му сянка. Когато изскочих пред него, не вярвах на очите си. Страховитото чудовище беше едно красиво, сладко кученце, което имаше огромна рана на крачето и не можеше да върви. Риданието на момичето обаче още се чуваше, но нея я нямаше. Проследих шума, за да видя дали няма нужда от помощ, като взех кученцето със себе си. И малко по-надолу, точно при границата на двете ни села, я видях. Най- прекрасното създание, което бях виждал. 

Имаше дълги, гарваново черни коси, красиви ясно изразени сини очи, тънка снага, снежнобяла кожа и кърваво червени устни. Помислих си: “Господи, възможно ли е да има толкова красиво създание или ми се привижда?” Пет минути не успях да промълвя нищо, дори не можех да помръдна. Тогава Марко ме дръпна за крачола и ме завлече до нея. Когато се приближих, тя каза „О, толкова много ви благодаря, намерили сте я. Бела, ела при мама.”
- Но, госпожице тя е ранена –  отвърнах аз.
- Но, как, не… Бела. Бихте ли ми я върнали? Моля ви…
-Да, разбира се, заповядайте. Простете за нахалството, но какво прави една толкова красива девойка в гората толкова рано сутрин?
-Ами кученцето ми избяга, чух я да лае и тръгнах да я догоня, но тя мина през междата и видях, че няма как да си я върна.
-Вие сте от Бов?
-Да!
-Разбирам.

Нашите две села воюваха за земи в последните 50 години. Откакто съм се родил, не знам какво има от другата страна. Разказват се какви ли не легенди за това място. Но за първи път видях някой от там. И това създание нямаше нищо общо с тези от легендите. Заговорихме се за селата ни, разказвахме си смешните истории на бабите ни. Унесохме се в приказки и не усетихме колко бързо мина денят. Помолих я да се видим пак на следващия ден и тя се съгласи. 

Тръгнах си от там толкова щастлив, колкото никога досега не съм бил. Не можах да спя цялата нощ. Мислех само за нея, за прекрасната й усмивка, която караше сърцето ми да се завърти на 360 градуса по три пъти в секундата. На следващия ден отидох 3 часа по-рано там и я чаках. Когато се появи изпод храстите по-надолу, сърцето ми спря от щастие. Кученцето й беше превързано и вече можеше да ходи. То беше първото домашно животно в последните 50 години, което беше минало междата, но като че ли вече не ни правеше впечатление, че водим война. Нейното и моето куче си играеха целия ден. Аз седях от едната страна на междата, а тя от другата и така, отново унесени от разкази и смях, денят си отлетя.

В следващите 3 седмици правехме все това – седяхме до границата и си говорехме. Баба ми беше една от най-припрените в селото и все искаше да ме ожени. Все за това ми говореше. Но на мен нито една от момите в селото не ми харесваше. Затова се качвах  на тази поляна и игнорирах реалния си живот. Когато баба забеляза, че съм влюбен, беше най-щастливата жена на света. Не можех да й кажа обаче коя е моята избраница, защото нямаше да я видя вече. 

В продължение на 2 месеца ние просто стояхме от противоположните страни на границата и си говорехме колко несправедливо е това.

Една вечер се смрачи, слънцето залезе и изгря луната. Тогава я погледнах, изправих се и й хванах ръката. Казах й да мине при мен, от другата страна. Тя се съгласи и прескочи междата. Аз я прегърнах и сякаш времето в този миг спря. Сърцето ми биеше с такава лудост. Помислих, че ще изскочи. Така прегърнати, лежахме под звездите цялата нощ. Не смеех да затворя очи, защото ако го направех, щях да изпусна най-невероятната гледка, как тя се е унесла в съня  си. На сутринта хванах ръката й и я заведох на полянката, където гледах изгрева. Кучетата ни седяха до нас, сгушени, както и ние, и се наслаждавахме на гледката. 

Така ден след ден месеците си минаваха, а любовта ми към нея се усилваше все повече и повече. Войната обаче не спираше, дразгите между двете ни села се увеличаваха и злобата им едни към други също. Аз и моята любима искахме да я прекратим. Затова й предложих да се оженим, като силно се надявахме да ни разберат.

Нейният баща беше кмет на селото, а моят –  разсилен. Когато отидохме да съобщим на  родителите й, те първоначално не бяха съгласни. След като им обяснихме обаче, че по този начин можем да спасим и тяхното, и нашето село от пълна разруха, те ни дадоха благословията си. И така, щастливи от съгласието им и напълно убедени, че всичко ще е наред, тръгнахме към  село да съобщим и на моето семейство. Бяхме си обещали да не казваме в началото от къде е тя, а да поизчакаме да я поопознаят и да я харесат, защото те бяха малко придирчиви. Когато стигнахме вкъщи, баба ми ни чакаше на вратата.”Наистина красива мома си си избрал. Но от къде е? Защо не я познавам?” питаше ме тя.

“Има време за всичко, бабо, ще разбереш.”
 Събрахме цялото семейство, всички я одобриха с изключение на баща ми. Той много се усъмни в нея и постоянно я разпитваше за какво ли не:
–  От къде си?
–  Ами, от близо господине.
–  Как се казваш?
–  Марийка.
–  Защо не казваш откъде си?

Изглеждаше, че тате до край остана подозрителен. След като приключихме с вечерята, аз станах, за да си я изпратя, но баща ми ни проследил и разбрал, че тя е от Бов. На сутринта аз се събудих и цялото семейство ме чакаше за закуска, за да ме предупредят да не се виждам с нея повече. Но аз им отвърнах, че я обичам и  никой не може да ме спре да се виждам с нея. Баща ми не ми говореше в продължение на месеци, докато не дойде денят преди сватбата ни.

Аз не живеех вкъщи вече, а при мои приятели. Вечерта излязох на разходка с Марко, за да обмисля живота си. Изкачих се по-нагоре на скалата и чух страшен изстрел. Изплаших се и слязох да видя какво става. Когато влязох в къщата, сърцето ми спря. Видях любимата си да лежи на земята, а сърцето й беше пронизано от куршум. Паднах на пода, а сълзите ми не спираха да текат. Баща й се прибра и ме видя така. Обвини ме, че аз съм го направил. Насочи револвера си към мен. Тогава отнякъде изскочи тате  и си призна, че той е стрелял по бъдещата ми невеста.

Смазан, аз станах и тръгнах из гората. Скитах, хранех се с корени. Не се прибрах вкъщи в продължение на 2 месеца. Когато се върнах, разбрах, че е имало дело и съдията е присъдил лакатската местност Луково на село Бов, за да се компенсира загубата.

Отидох на гроба й и казах “ Поне постигнахме мечтата си, любов моя! Селата ни сключиха мирен договор. Вече мога да дойда при теб. ”Легнах до гроба й, извадих ножчето си от джоба и го забих в сърцето си. Бях спокоен, че най-накрая ще можем да бъдем заедно на тихо място без войни. 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ПЕЩЕРАТА “МЕЧАТА ДУПКА”


Марио Василев
Гара Бов



 В село Бов, срещу Вазовата къща, отсреща скалата се намира Тънкосерската пещера. Местните хората я наричат още  и “Мечата дупка”.

Носи се дума, че в далечното минало комитите на Дойно Белев се криели в тази пещера. За да не се изгубят, комитите връзвали конец в началото на пещерата и тръгвали да обикалят  разклоненията й. Една  сутрин, след като пренощували в пещерата, хайдутите открили до заспалия  им другар спяща мечка и оттогава я кръстили “Мечата дупка”. 

Пещерата има много разклонения и изходи. До дупката има полянка. Откъм реката някога е имало хижа-кантон. Път до пещерата няма, до там се стига по кози пътечки. В близост до нея има полянка с люляци.

Носи дума и днес, че вътре в пещерата  са намерени човешки кости. Само може да се предполага дали са жертва на мечки или останали без храна, вода и въздух комити. 

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЕДИН ОТ РАЗКАЗИТЕ НА МОЯТА БАБА...


Роксана Колева
Гара Бов
                                                               
 Гара Бов – моето родно място се намира в Стара планина, на брега на р. Искър. Тук има от всичко – борови и букови гори, скачащи поточета, скали, поляни и реки. И много интересни истории за смели хайдути, странни  същества от стари времена, заровени  несметни съкровища... 

Преди време с моето семейство ходихме до родното място на моите баба и дядо. Те са родени в местността Габровница. Тя е доста отдалечена от Гара Бов и до там се стига по един стръмен и призрачен път през  гъста букова гора. Минахме през нея в топъл и слънчев ден и въпреки това, там беше сенчесто, полутъмно  и някак страшно. Тогава баба започна да ни разказва една много стара и зловеща история.

Някога, много отдавна, в Габровница скитало  зло и опасно същество. Наричали го Караконджул. Хората се страхували да излизат през нощта навън и винаги след залез слънце носели в джоба си глава чесън, защото Караконджулът се страхувал от него и бягал надалеч. 

Легендата разказва, че една вечер, местен селянин излязъл навън, както казва баба “по вънка”, /това значи до тоалетна/, и като си тръгнал към къщи, нещо забучало, засвирило и той побягнал. Толкова силно се изплашил, че бягал с всички сили без да се обръща. Влетял у дома си и затръшнал  вратата. И тогава всички вътре чули как “нещото” забива острие в нея. Дълго време хората в къщата стояли тихичко, ослушвали се и чак когато се уверили, че нищо не се чува, се престрашили да отворят вратата. На нея имало три дупки,  направени сякаш  с острие. Старата баба, която живеела в къщата, обяснила, че това са следи от „гребенец”, остър уред, с който едно време селяните са разчесвали кълчищата. Страшилището Караконджул носело такъв „гребенец”, за да плаши хората.
 
Баба каза, че всъщност Караконджулът бил мома-еврейка, която причинявала беди  на хората. Еврейка, защото не била кръстена по християнски обичай. 
Върнахме се от Габровница  по тъмно и аз се страхувах още повече, минавайки през гората!

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ИСТИНСКА ИСТОРИЯ ЗА ЕДНА ЗАДУШНИЦА В БОВ


Силвия Томова
Гара Бов

Това се случило преди много години в махала Габровница. Там в една малка схлупена къщурка живели самотно баба и дядо. Те били щастливи, докато били заедно, но когато дядото умрял, бабата останала сама и се разболяла. Единствено при нея идвало от време на време едно сираче и й помагало с каквото може.

Един зимен ден старата жена станала много рано, запалила печката и започнала да шета. Сварила жито, наляла в едно шише вино, в друго – вода, направила баница, омесила питка. На този ден било задушница и жената се готвела да отиде да даде помен за своя съпруг. Когато всичко било готово, бабата решила да тръгне, но отваряйки вратата, тя видяла, че не ще може да отиде на гробищата. 

Навън снежната виелица била затрупала всичко с големи преспи сняг и едва ли една болна старица можела да успее да стигне сама до гробищата в такова време. Тогава тя започнала да се вайка, взела свещ, запалила я пред иконата на Света Богородица и започнала да се моли за чудо, за да може да отиде и да остави на гроба на дядото приготвените вече неща. Изведнъж се похлопало на вратата. Жената станала, отворила и много се зарадвала като видяла сирачето пред себе си. Тя го помолила да отиде до гробищата, а то приело, но казало, че не знае какво да прави. Бабата му обяснила, сложила яденето в една кошница и го изпратила до вратата. 

Момчето тръгнало. Вървяло, вървяло, докато виелицата не му надделяла. Седнало в снега да си отпочине и да види накъде да продължи, тъй като се било загубило в дълбоките преспи сняг. Било много изморено и страшно гладно, но нямало нищо в себе си за ядене освен кошницата от бабата. Сирачето мислило какво да прави и решило да си вземе мъничко от питката, но било толкова гладно, а тя толкова му се усладила, че я изяло цялата. 

После пийнало и от водата, изяло и баницата, и житото, а като свършила водата изпило и виното. Чак след това момчето се замислило и притеснило. Кошницата била празна. Нямало смисъл да ходи до гробищата. Но какво можело да каже на бабата?! Решило да не се връща вечерта. Отишло при бабата чак на следващия ден. Когато го видяла старата жена го запитала още на прага какво е направило, изпълнило ли е нейната заръка и защо се е забавило. Момчето не искало да каже истината, но не можело да лъже и малко по малко разказало какво се е случило и се разплакало. Жената се усмихнала прегърнала го и му казала да не плаче. През нощта тя сънувала дядото, който доволно й казал, че по-сладко никога не е ял.

От тогава и до ден днешен на задушница приготвената храна се “подава” на другите присъстващи на гробищата хора и се изяжда, а не както било до тогава само да се оставя на гробовете.

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
СРЕЩА СЪС САМОДИВА

Тереза Симеонова
Гара Бов


 В нашия край има много легенди за съществуването на самодиви и така наречените самодивски сборища. Според старите хора самодивата е много красива жена с дълги коси, облечена с дълга бяла риза или с богато  украсена шарена дреха. 

Това митично същество се среща само в тъмнината на нощта. Няма обяснение за съществуването на самодивите, които се явяват за кратко време пред хорските очи и с пронизващ поглед  плашат до смърт. После изчезват. Не се е чувало да  нападат хора или да им причиняват някакво зло. Изведнъж се показват и по същия начин –  изчезват.

Бабата на моята братовчедка ми е разказвала, какво се е случило, когато е била малка: 
Нейният по-голям брат се прибирал към своя дом от съседното село през нощта и, както си вървял по тясната пътечка, изведнъж конят му спрял като закован. Започнал да пръхти и нервно да рие с копита в земята. Човекът се опитал да го подкара, кончето не помръдвало. Стопанинът усетил страха му и се огледал, ослушал в тъмнината, за да разбере какво е подплашило животното.
 
Тогава видял и замръзнал от страх. От гората към тях бавно се приближавало някакво странно сияние от преливащи цветове, постепенно се откроила фигурата на жена. На няколко метра от тях тя стояла  и го гледала втренчено. Била много красива, с дълги черни коси и носела шарена, богато украсена дреха. 

Първоначално бил запленен от нейната красота, но след като усетил пронизващия й поглед,  изпитал страх. Пришпорил кончето си на заден ход и, без да поглежда към самодивата, бързо се отдалечил. Като изминал известно разстояние  започнал да вика на някой от неговите близки да излезе да го посрещне. Лицето му било бяло като платно. Баща му го чул и бързо изтичал навън, помогнал му да слезе от коня. После се огледал по пътя зад него, но нито чул, нито видял нещо.

След тази случка в гората никой от неговото семейство не замръквал сам в тази местност. 
Разказът останал и до днес, за да ви го разкажа  с интерес

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ПРЪЛ, МЕЦО!



Христо Гергов
Гара Бов


Това, което ще ви разкажа, е разказвано на моя баща, на леля ми и на техния братовчед Валери от дядо Иван – баща на Валери и по-голям брат на моя дядо Веселин Гергов.

Когато като деца те си играели и настъпвали моменти, когато се карали, за да не се сбият, дядо Иван ги привиквал при себе си и им разказвал разни предания и случки, които той бил слушал някога от своите дядо и прадядо. А ето какво му разказвали те и твърдели, че не са легенди, а жива истина.

Било в дълбока древност – в първите векове на жестокото турско робство. В бедност и нищета живял народът ни. Не достигал хлябът, мъчели се хората и се чудели по какъв начин да осигурят прехраната на семействата си. А поробителят им налагал тежки данъци – искал да заплащат не само в пари, а и в натура – част от овършаното жито или пък малки агънца и ярета. Давали ги хората и проклинали, но давали.

Всички хора в махала Луково в село Бов безропотно изпълнявали исканията на турския началник. Давали, колкото можели, но храната не достигала за семействата им. Тогава един стар човек се обърнал към сина си: 
     - Синко, виждаш, че е трудно, но ние сме мирни и хрисими хора, не можем да се опълчим срещу властта, не ни остава нищо друго, освен да запретнем ръкави и да очистим гората долу над Искъра и да направим още една нивица. Ще посеем царевица и ще залъжем с качамак празните стомахчета на внучетата. 
     - Добре, тате, но нали знаеш, че там мястото е много стръмно и трудно ще можем да изорем земята. Как ще се закрепят кравичките ни на тая стръмнина? 
     - Чедо, с труд и упоритост всичко се постига.

Едно ранно утро, когато месецът още не бил залязъл, а слънцето не било изгряло, старият баща и неговият син осъмнали на това стръмно място, което никак не изглеждало, че може да стане нива. Но с труд и упоритост наистина какво ли не се постига! Изчистили мястото от храсталака и камъните и очертали контурите на бъдещата нива. На следващата сутрин изорали мястото и, както бащата предвидил, го засели с царевица.
 
За щастие на цялото семейство царевицата порасла, вързала едри мамули. Често двамата –  баща и син – ходели на нивата и надеждата в душите им зреела така, както растяла и зреела царевицата.

Но един ден, когато синът дошъл сам да нагледа нивата, с учудване видял, че едрите царевични стръкове са омачкани, а мамулите раздърпани, оголени и ядени. 
     –  Какво ли се е случило ? – рекъл синът и като поогледал цялата нива, забързал да се върне вкъщи. Разказал на баща си какво видял.

На другия ден привечер дошъл бащата и се спотаил над нивата в храсталака. Изпушил една цигара и втора, но никакъв пакостник не идвал. Тогава полегнал под дървото и задрямал. По едно време някакъв шум го пробудил. Погледнал и що да види – сред нивата една мечка сладко хрупа сочните царевични плодове и хич не гледа, че е изпотъпкала цялата нива.

Изплашил се старецът, но не посмял нищо да предприеме, само гледал. По някое време мечката спряла да яде и излязла, та легнала накрая на нивата. Не мръдвала, не дишала. Сякаш заспала или умряла.
Старецът погледал, погледал, па леко, съвсем безшумно, пристъпил и се доближил до нея. Както си пушел цигарата, я захвърлил върху мечия кожух и се върнал в храстите, прикрил се зад едно дърво.

Не след дълго се чул оглушителен рев, а мечата козина пламнала в огън. Със страшен рев мечката се отърсила, но пламъкът се разгарял все повече и повече. Мечката ревяла, тичала ужасена, и като по инстинкт, с удивително бърз бяг, се стрелнала към бучащите води на Искъра. Сякаш жив факел летял към реката. Като дотичала, тя се цопнала в Искъра и така и не излязла.

Гледал старецът отгоре и викнал: 
     –  Така! Пръл, Мецо, пръл! Ти ми изяде царевицата, но аз ти изгорих кожуха.
Така и до днес е останал изразът „Пръл, Мецо!”. Оттогава мечки в Бов няма.

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ

СКАЗАНИЯ ЗА С.РЕБРОВО


Ясен Георгиев
с. Реброво

І

В една от легендите за името на с. Реброво се разказва за трима братя, които купили земи и ги поделили помежду си. 

По-късно тези земи станали села и взели имената на техните основатели. Реброво дошло от името на единия брат Ребро, Луко кръстил селото си Луково, а селото Батулия било кръстено на най-големия брат Батун.

ІІ
Преди много години имало един турски султан, който обикалял българските земи и тези, които му харесвали,  си поставял за цел да ги превземе.
 

Когато минал през с. Реброво, той не харесал земите, а една жена на име Пенка. Той бил много влюбен в нея, но за негово нещастие тя не го обичала и не искала да се омъжи за него. За да я впечатли, той решил да построи нещо и построил мост, който кръстил Пенкин.

До ден днешен този мост се използва от хората, преминаващи през селото, а за това как продължила любовта на султана и Пенка никой не знае.

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
КЛАДЕНЧЕТО ГОЛ-ДРА

Асен Асенов
село Искрец


     Историята, която научих от моя дядо, се случила от дясната страна на шосето Искрец-Брезе. Преди първите брезенски къщи, върху малка седловинка, се откривали каменни зидове от църква към манастира „Свети Спас” (с оброчен кръст край него), който датира от ХVІ-ХVІІ в.
 
Манастирът е притежавал и стопанисвал декари земя, разположени предимно на север от него. Голяма площ от нея е била заета с овощни насаждения, ливади, ниви, градини, пчелин, кошари за домашни животни.
 
В най-северната част (високата) на имота е имало кладенче, заобиколено с „подкова” от висока горска растителност. От него извирала бистра питейна вода, непресъхваща и през горещите летни дни. Това място, особено по пладне, е било любимо за отдих на работещите към манастира. А те били предимно девойки от Брезе, Загъжене и Зимевица. По тяхно искане манастирската управа им направила просторен и дълбок вир (езерце) под кладенчето, в което изворната вода през лятото се събирала и затопляла. В него девойките се къпели и прали дрехите си. Турските бегликчии (събирачи на данъци), които отсядали за повече време в Искрец и по-малко в Брезе, подразбрали за този „девически” кът в манастирските имоти. Веднъж те, начело с главатаря им, тайно се промъкнали между дъбиците, доближили се сравнително близо до „пладнешката къпалня” и наблюдавали в захлас голите девойки. Наслаждавали се на хубостта на българските планински момичета – стройни като тополки, с напращели гърди, с помургавели и усмихнати лица, с дълги до тънката талия светли, кафяви и черни коси.

Застоявали се турците, докато девойките започвали да се обличат и да си правят плитке на косите. Те нищо не предприемали срещу хубавиците, за да могат и друг път да им се наслаждават. И го правели, без дори манастирските работнички да подозират.
 
От всички  девойки предводителят на бегликчийте си харесал най-много Драга от с. Зимевица. Тя била леко мургава, с тънка талия, но с голям и плътен бюст, със смолесто черна коса и със слънчева усмивка, която не падала от лицето й.
 
Дошла есен. Манастирската реколта била почти прибрана. Атмосферата около кладенчето запустяла. Но гледката от лятото в паметта на турците останала не само непокътната, но обсебвала още по-силно съзнанието им.
 
Настъпила зима. Все повече в главата на  бегликчийския  главатар узрявало решението да вземе или открадне Драга от родителите й.  А за тази цел лютата зима е най-подходяща, тъй като в такова време всички хора са си в къщите и никой не може да очаква посещение от турци. Не е като през лятото, когато местните жители са нащрек и често си имат дежурни съгледвачи, та когато към селото им се насочат турци, младите жени и девойки забягват  в близките гори, за да се крият. Иначе ще последват изнасилвания и убийства. Един ден, в  студ и виелица, група турци, начело с техния началник, пристигнали в Зимевица, за да вземат със себе си Драга. Липсват обаче сведения как е станало това – дали срещу много жълтици или насилствено.
 
Турците и девойката поели на път за Брезе  през преспите пеша с изключение на влюбения главатар, който яздел бял кон. От големия студ ръцете, краката и ушите на „пешаците” помръзнали, но се придвижвали  с големи усилия напред, докато водачът им седял на коня неподвижен.
      
Пресичайки Бабина река „сватбарите” се вгледали в „младоженеца” и забелязали, че целият е посинял от студ и започнал да се олюлява насам-натам. След още малко път изведнъж той се строполил в снега. Наложило се да го качват на коня, за да го крепят и да го влачат по дълбоката снежна покривка. Преди да стигнат до Брезе той вече бил „предал Алаху дух”.
 
Този случай обезпокоил силно всички негови подчинени – не могли да опазят от смърт техния предводител. Започнали да питат какво ще предприеме срещу тях турското началство? Кой ги е така наказал? Дали Аллах или Христос? И още много други въпроси си задавали те.

Какво точно се е случило с тях и девойката Драга – не е ясно. Тук легендата има продължение в три версии.
Първата се състои в това, че след този случай манастирът „Свети Спас” е бил изгорен от турците до основи. 

Втората версия е, че Драга се е завърнала в манастира, вече забременяла от похитителите. И след раждането храмът е бил запален незнайно от кого.
 
Третата версия гласи, че или Драга, или друго момиче-работничка в манастирските имоти забременява от игумена, та след като изпищяло новороденото в църковния храм, той бил запален от българи, които не понесли падението и резила на богослужителя.
Каква е истината, едва ли някога ще може да се разбере. Но мястото около кладенчето, което и днес съществува, се нарича Гол-Дра (съкратение название от турците – Гола Драга) или Джеркова шопка.

Винаги когато минавам край това кладенче, си представям лятната картина с къпещите се весели и хубави девойки, наблюдавани през пролуките на дърветата от турските бегликчии, които подготвяли похищението на Драга.
 
И букетче от полски цветя полагам до кладенчето. За хубавата Драга от Зимевица, която чрез легендата живее и до днес в съзнанието на някои възрастни хора.

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
СЕЛО БАТУЛИЯ  

Валентина Георгиева
село Батулия

 

     Моето село се казва Батулия. То се намира на 40 км. От София. Разположено е в южните склонове на Голяма планина и по северните скатове на Софийската планина... важна роля в живота на местното населиние играе животновъдството. Въз основа на него се развиват и домашните занаяти. За задоволяване на квоите нужди селяните произвеждали сирене, аби, бало, козяци, черги, чували, торби, цървули и др. извън традиционното производство населението упражнявало и други дейности, налажени му от турската феодална власт, като пчеларството и въглищарството. Производството на дървени въглища е една от най-тежките феодални повинности. Освен овъгляването на дървесина производителите били зъдължени да транспортират продуктите със свои средства до консумативните центрове. 

Първите доказателства за съществуването на село с име Батулия се среща в турски данъчен регистър от 1453 г. в него е записано село „Батулие” . точно кога и кой е поставил основите на Батулия не може да се каже със сигурност. Най-вероятно трайното усядяне на населението е свързано с демографски процеси в българските земи след турското нашествие на Балканския полуостров през ХІV век. 
През втората половина на ХVІ в, наред с централното с. Батулия възникват и двете важни поселения в района – Буковец и оградище. Техните имена се срещат за пръв път в турските данъчни регистри от 1577 г. като „Оградище” и „Буковиче”. От същия документ става ясно, че трите населени пункта са влизали в състава на нахията Бююкяйла на каазата София. Кагя точно са били основани останалите махали, не може да се каже със сигурност... Около 1878 г. е изградена вече селищна система с център Батулия. В нейния състав влизат махалите: Батулинова лъка, Попова нива, Ръсово усое, Ширжкж полене, Равнищато, Кривус, Требежо, Уровиш, Тиолица, Бельови къщи, Жилава падина, Попов преслоп, Ръплини, Заногата, Църквището, Самотвор, Мала мечка, Голема мечка, Ливаге, Елин падеж, Сврака, Глого, Цер, Вашкавица, Света неделя, Равна нива, Кукуро. 
Българите от батулииския край не остават на страна борбите за отхвърляне на чуждото феодално робство. В началото се заражда хайдутството. В народните предания се споменава да Батул войвода и Вълчан войвода. 

След Кримската Война (1853-1856) в границите на османската империя се заселват черкези и татари. Част от тях са настанени в Западна България, включително и в близкото до Батулия с. Ромча, откъдето нападат имотите на батулийци. 

През 1876 г. в поробените български земи навлизат четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. При оттеглянето им към Сърбия техният път минава и през батулийските гори. Това разпалва духовете на батулийци. Когато през 1870 г. Васил Левски обикаля Орханийско и основава революционни комитети, в Батулия също е създаден таен революционен кометет. Според някои източници той е основан лично от Дякона. 

Свободата идва в Батулия през първите дни на януари 1878 г. войските на генерал Гурко освобождават Орхание (дн. Ботевград), прекосяват Балкана и изстласкват османските завоеватели от София към Южна България. Благодарното население на Батулия послеща свойте избавители с хляб и сол, и възторжено ги изрловожда далеч от селото.

 

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЛЕГЕНДИ ЗА БОВ  

Виктор Венциславов
град Своге

І

Легенда за водния бик

     Преди много, много години, под връх Яворец е имало езеро, където живеел водният бик. Той бил много силен. Често нападал стадата от крави на селяните и се биел и борел с техните бикове. Но винаги той излизал победител. На селяните им омръзнало и решили да го победят с хитрина. 

Привързали на рогата на техния бик два остри ножа и го пуснали да се бори с водния бик. 

Борбата била жестока. Хвърчели под копитата му камъни и изскубната трева. Ножовете свършили работа. Водният бик бил смъртоносно ранен, с последни сили се довлякъл на езерото. Водата почервеняла от изтичащата от бика кръв и той умрял. 

От този момент това езеро пресъхнало, но все още личи вдлъбнатината, където е било. 

По склона под някогашното езеро, където се стичала водата, има цели грамади от камъни. Това място се нарича Сухи извор. 

ІІ

Легендата за манастира "Св. Архангел Михаил"

     Този манастир се намира над Гара Бов. В далечното минало селяните от Бов и Желен решили заедно да си построят черква. Избрали място между двете села, някъде близо до р. Трескавец. Започнали да прекарват материали за строежа с волски коли. Но на следващия ден материалите (камъни, дървета...) били изчезнали. Същото станало и на следващия ден. 

Хората били много учудени когато един овчар им показал струпаните материали на непристъпното място под местността „Чичиро”. 

Така хората решили, че това е „божя работа”, че Господ им показва къде да изградят своя манастир. 

Близо до манастира бликала чиста изворна вода, която сега ползват хората от бовските квартали „Лускач” и „Търно”

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
КРЕПОСТТА НА ВРЪХ КОШУЩИЦА

Виктор Стоянов
град София


     Всички ние добре познаваме легендата за произхода на нашето село Бов, но колко пъти се е случвало да ни зададат въпроса: „Това истина ли е или историческа измислица?” Аз бих отговорил така: 

Битката по време на четвъртия кръстоносен поход между Цар Калоян и Балдуин Фландърски измислица ли е? Нима има човек стъпил в Бов, който да не е чул да прословутите бовски родове Бугари и Латинци? А има ли бовчанин, който да не е минал покрай Чичеро? Едва ли една измислица би назовала хората и местностите в Бов по този начин, нали? 

Поколение след поколение, предавани от уста на уста в нашето село човек може да чуе много истории. Според възрастните хора в Бов френските рицари оставили след себе си непознатите до тогава глинени водопроводни тръби и каменни зидове части, от които може би още се крият някъде из високите местностти на Бов. 

Едно от преданията, които помня разказва историята за изградена по времето на маркиз Сен дьо Бов крепост на връх Колибища. Заселените в землището на днешното село Бов френски рицари изградили каменна крепост със защитни стени. Останките от нея през вековете дори послужили на местното население да се скрие от турските набези по време на османското робство. Крепостта била толкова масивна, че турците не успявали да я превземат. 

За да успеят да влязат в нея една жена от селото им помогнала за следния план: оставили своите коне жадни и гладни за дълго време. Единственото, с което ги хранели било зоп /трици и сол/. Един ден пуснали жадните коне, а те търсейки водоизточник открили калените тръби водещи към укрепленията. Турците успели да завземат крепостта и да пленят местното население. 

Може и да не вярвате, но части от тези глинени тръби и до ден днешен всеки може да види в читалището в Гара Бов. 

Разказите за рицари винаги звучат като приказка. Осанката, доспехите, жертвоготовността...Приказките обаче понякога се оказват реална част от нашето минало. Именно рицарското минало на Бов днес дава на мен и моите връстници повод да се гордеем, че произхождаме от това село, скътало в Искърското дефиле своята 800-годишна история.

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЛЕГЕНДА ЗА БОВ

Габриела Димитрова
Гара Бов


     Името на село Бов е дадено от маркиз Сен Бьов в 1206 г. Рицарът Сен Бьов – участник в Четвъртия кръстоносен поход, бил пленен от войските на цар Калоян. 

Според един от източниците, цар Калоян го направил васал в нашия край, където построил солидни укрепления, вероятно за охраняване на стария римски път, който минавал през землището на Бов.

 Според втори източник след смъртта на Балдуин, около 1206 г. маркиз Сен Бьов бил разселен с още 1 000 рицари в Искърския пролом. Селото, което основал, го знаем като Бов.

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ИСТИНАТА ЗА ИМЕТО НА СЕЛО БОВ  


Емил Петков
Гара Бов

 

     Във всяка легенда има зрънце истина... Поне така твърдят по-възрастните хора - преживели и видяли много, пък и всички ние, които кога на шега, кога сериозно търсим корените си в приказките, преданията и легендите за родните си места. 

Днес село Бов е най-известно с мястото си в кръстословиците /жп гара в Искърското дефиле с 3 букви/ и с красивия си водопад Скакля. А има какво да се каже и за името на селото, чиято история води началото си от преди много векове. 

И така - годината е 1206, а по тези места вече е кипял живот - кои са били хората населявали тези земи и как са наричали селото тогава - историята мълчи. Но едно се знае, че там са живяли българи, чийто род и днес в Бов е познат като Бугарите. 

През същата година френският маркиз дьо Сен Бьов с други рицари се заселват в т.нар. долен край на селището, който по онова време е бил безводен и заради това там не са живеели хора. Местните хора наричали заселниците – латините, а по-късно вече поколонията им били познати като рода на Латинците. Заселниците каптират извори, за да докарат вода до сухия край на селото и дават името на мястото - Латинската махала, което и до днес е останало в Бов. 

Спорни са събитията, довели маркиза в нашите земи, но безспорен е фактът, че той може да се нарече човек, който е оставил следа във времето - векове наред името БОВ присъства в историята на България. Живо е и днес. 

Имената на много извори и местности /извор Мацула, местностите Елчин и Чичеро/ са само част от свидетелствата, които "говорят" за рицарското присъствие по тези земи. Намерените глинени тръби, определени от Археологическия музей в София като свидетели на този период от историята - Второто българско царство - също са безспорно доказателство, което убеждава дори и скептиците в истинността на тази теория за произхода на името на Бов. И ето - до днес наричаме селото си Бов и в тези 3 букви събираме вековна история, мъдростта на поколенията, живели тук преди нас и следите от живота на не един народ.

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ИЗ МИНАЛОТО НА МОЯ РОДЕН КРАЙ  

Любомир Илиев
село Искрец

 

     Пътят от София през Петроханския проход за Берковица и Лом е един от най-старите в страната и неговата възраст предхожда 1300-годишната история на България поне с 600-700 години. Той е съществувал през Древността и е използван от траките. След завладяването на Тракия от римляните в 45 г. от н.е. започнало изграждане на пътища, свързващи централния път при Сердика и Филипопол с римските лагери на Дунава. За това съдим от един пътен строителен надпис от 61 г. от н.е., намерен не далеч от с. Бучин проход, Софийско, в местността Балач. Това е най-ранният държавен документ на римските друмове в Тракия. Надписът гласи, че през 61 г. по времето на император Нерон било наредено на прокуратора на тракия Гит Юлий Устус да изгради по военните пътища гостоприемници и административни сгради, военни станции за пътниците и държавните чиновници. По време на войните с даките този път вероятно е бил използван от войските на император Траян. 

Следа от римската епоха е и един милиарен камък, намерен от Г. Прошек през 1883 г. до Ломския път между Шарения мост и циганската махала. Пътят от Сердика през Гинци и Петрохан е бил най-рано използваният и през първите два века на римското владичество е осъществявал най-бързо връзката с пътната магистрала Via Eganatia през Pautalia и Serdica с Дунава. Това е най-прекият път от Средна Европа за Беломорието. Той е вървял през дн. Кв. Връбница към с. Мрамор и западно от селата Житен и Батковци, през Белидие хан, Бучин проход, Гинци и Петрохан за Берковица, Михайловград и Лом. При с. Мрамор се е отделял друг път през Доброславци, Балша, Чибаовци, Искречкия санаториум, Добърчин, Заселе, Зимевица, Заноге, устието на р. Пробойница, Осиково, Згориград – за Враца. Двата пътя са имали връзка помежду си още на няколко места чрез междинни друмове – за Своге, от Батковци към Чибаовци за Искрец, от Раниславци за Меча поляна и пр.... 

Село Искрец е разполежено в тясната долина на левия бряг на едноименната река. Селото датира от Първата българска държава. Знае се, че по времето на цар Симеон в него е имало митрополитска черква. Старата му черква е строена между ХІ-ХІV век. Вероятно там съществувало селище по отдавна, тъй като в района на селото има останки от римски път, а се намират и останки от градища. От древни времена селото е представлявало кръстовище на важни пътища, които водят от Софийското поле до Дунавската равнина. 

След Освобождението селото е било околийски център. С прекарването на железопътна линия през Искърския пролом то остава настрана и постепенно запада. През Средновековието селището е било железодобивен център. От железодобиването сега са останали съвсем бледи следи. Не са се запазили трайни спомени и в народната памет, което показва, че то е било спряно тук много отдавна. Понастоящем все още липсват и всякакви данни за времето, когато е започнало железодобиването. 

Някога тук е имало добри условия за железодобива, а именно река със сравнително голям наклон и с твърде равномерен отток, която да задвижва с водата си съоръженията, обширни гори за производство на дървени въглища и евтина работна ръка. Съществуващите следи показват, че в с. Искрец е имало пещи за добиване на желязо и един самоков. Те са се намирали в южния край на селото до р. Искрец и са били събрани на едно място. Там все още има, макар и в малко количество, железни сгурии. Целият район се нарича Самоковището, а самото място на самокова – „Самоковат”. 

Броят на пещите за топене на желязна руда за сега не може да се установи. Явно е обаче, че те били разположени около самокова, леговището на който до скоро личеше ясно. Тук миналото е забулило в тайна, а времето е ерозирало и унищожило голяма част от археологическите паметници. 

Античните укрепления и крепости, чиито останки се намират все още в околността, ни навеждат на мисълта, че те са строени в пълно съзвучие и съгласие с изискванията на военно-строителната мисъл за онова време. А заедно с укрепленията и крепостите са строени и църкви, оброци, манастири. 

Историческото минало на този край ни води някъде далеч в дълбините на времето. Мълчат днес канарите и зидищата. Мълчат горските масиви и речните долини. Мълчат, а колко много са видели? Хуни, готи, славяни, българи, османлии. Ечал е бесен тропот на копита. Нозе на приятели и врагове са тъпкали този край. Бурни и тревожни са били годините – помнят много битки, погроми и победи. 

Архивни документи на Григор Рашков

 

ТРИ СЕСТРИ

Микаела Данова
село Искрец


     Много легенди съм слушала за моето село, но особено силно впечатление ми направи легендата за трите сестри. В нея се разказва, че на връх Кукла преди много, много години живеели три сестри. Те били умни, красиви и добри. Момичетата били и добри къщовници. Майката и бащата били доволни от тях. 

Ето че пораснали и станали моми за женене. Една от сестрите се влюбила в един пъдар. И двамата много се обичали. Бащата узнал за тях и решил да омъжи дащеря си за богат и знатен господин и го сторил. 

Пъдарят и момата много страдали. Богаташът, като виждал жена си така влюбена в пъдаря, от ревност я убил. Не му стигнало и това, но обвинил и пъдаря за убийството на жена си. Останалите две сестри от мъка и тъга също починали. След като видял това бащата съжалил, но било твърде късно. Бог се разгневил страшно и, за да накаже хората, изпратил буря, която траяла три дни заради трите сестри. 

Това е само легенда, но дали не е и истина?

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЛЕКИ ПЕРЦА  

Милен Благоев
град Своге

 

     Бях на около 6 години. Един ден с баща ми и дядо Чори тръгнахме за Мезгьовица по линията при прадядо Петко. Минахме под трошачките на Диабаза, след тунела в дясно – стара каменна кариера, после в ляво под линията – повредено мостче над река Искър, по – надолу бивш стадион. 

Дядо Петко много се зарадва – бяхме се събрали четири поколения. Разказа много спомени от неговото детство. Над Мезгьовица в местността Леки перца имали “държавица “. През лятото там пасяли овцете, а зимата ги прибирали в селото. Неговият дядо му разказвал за рицари, живеели по тези места преди много години. Доведени били като пленници през 1206 година. Принудени да живеят тук, те се смесили с местното население. Над Леки перца има махала, в която и до днес живеят хора, наричани Латинците. Командир на рицарите бил маркиз дьо сен Бьов (с това име започва да се именува селището Бов). Построили водопровод с глинени тръби, понеже в този район нямало изворна вода. Възстановили някои крепости покрай пътя, построен от римляните, който минава през връх Яворец и връх Колибищата. Едни от тези крепости са: Латинското кале до манастира Седемте престола и Градище на връх Колибищата. 

През изминалите осем века всичко се променяло, много неща се забравяли, но нещо останало да се помни и до днес. Като се замислям сега името Леки перца може би е произлязло от френската дума льо пер - баща – побългарено. 

Вярвам, че съм наследил поне малка частица от тези смели хора, воювали дълги години за спасението душите на християните.

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ

ЧЕШМАТА БЪРЗИЛ

 

Нина Димитрова
село Искрец

 

     Слушала съм много легенди за моя роден край, но силно впечатление ми направи легендата „Чешмата Бързил”, затова нея ще разкажа. 

Стефан Ковача е роден около 1805-1810 г., а починал малко преди Освобождението. Жена му Бона била от с. Гинци. На младини тя била много хубава и взела акъла на Стефан. Освен майстора обаче мерак й хвърлил и някакъв турски бирник. Той непрекъснато тормозел семейството й. Един ден баща й Стоян в яда си я ударил с тояга и нарочно я осакатил, прекривил я. Но макар и куца, Стефан си я взел за жена.
 

Минали години при Бързил чешмата вече шуртела, а близо до нея била ковачницата на Стефан. Вътре на камен стол от бигор, застлан с вълчи кожи понякога майсторът си почивал. Веднъж същият турчин случайно или нарочно минавал оттам и заварил Бона на чешмата. В злобата си той замахнал с ятагана та й посякъл ръката. Майсторът изкочил с пушката, но турчинът избягал.
 

Около тази история е вплетена и друга. Казват че отгоре на чешмата имало каменно мече от бигор. И до днес се спори изправено ли е било или седнало. Така или иначе него отдавна го няма и спорът е напълно безмислен. За съдбата му преданията също не са единодушни. В едно от тях се казва, че същият турчин още тогава го е бутнал, а според други местен турчин наредил да го махнат, за да не плаши коня му.
 

Предполага се, че свалянето на мечока е разпоредил местният турски чорбаджия Месатафа Ахчедоглу. Този човек като че да е бил в някаква надпревара с брезенския ковач и му предложил да си плати, ако майсторът изпише неговото име на чешмата. Стефан казал, че Бързил е съградил за свой хаир, но за него може да направи друга чешма.
 

10 години по-късно през 1855 г. с парите на Мустафа се появила чешмата Почевала. Нямаме сигурни сведения кой я е направил, но надписът й е на „арабиджа”.
 

Споменатият майстор Стефан е оставил името си на две чешми, които е правил в Брезе и Дреново. Всъщност професията му е ковач и навярно е бил много добър в занаята си, но се увековечил в каменоделството.
 

Надписът на чешмата е двоен, в двойна рамка като две страници на отворена книга. „Тая чешма направил майстор Стефан 1845. Ковачко учил, а чешмата самоук правил съ чирак му Илия”.
 
Стефан уважил и заслугата на чирака си Илия като участник в строежа, а не защото му е брат, което ние знаем със сигурност.
 

По спомени на Людмил Прекрутов 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЛЕГЕНДА ЗА ВЪЛЧАН ХАЙДУТИН 
 

Петя Тошева
град Своге

 

     Сред населението на с. Осеновлаг и околностите особено много са преданията за именития български хайдутин Вълчан Войвода. Родната къща на Вълчан се намирала край мегдана на селото зад къщата на Деянците. Детството и юношеството му са неразривно свързани с бащините стада в билна и подбилна част на Ржана откъм връх Козница.
 
Природата се оказала твърде щедра към момчето, дарила го с необикновена физическа сила, сръчност, смелост  и завидно точно око. В селото бил най-силният, най-смелият и най-ловкият, ловко си служел с огнестрелно и хладно оръжие, но печелел победи и с голи ръце. Бил щедър и весел, но и необикновено строг и справедлив. Също така той бил изкусен свирач на кавал и гайда. Твърде рано напуснал мирния живот, ставайки хайдутин. Той успял да скрие несметни съкровища в землището на с. Осеновлаг и е патрон на иманярската гвардия. Някои от съкровищата са открити, но повечето от тях са непокътнати и до днес, защото са били „заклети”. За откупуването им от земята трябвало да се принесе някакъв курбан, дори човек, защото скътаването им било съпроводено с жертви. 
 
Знаят иманярите, че при Реджибов кладенец, обсипан до шията със злато, но обезглавен, пази повереното му съкровище албасия момък Реджи Бег от дружината на Вълчан, осъден за това, че охранявайки дружината, копаеща яма за предстоящото укриване на златото, гръмва по бягаща сърна, а според заповед на страшния войвода изстрел можело да се даде по забелязана потеря.
 
Заровено в ямата със злато било тялото на обезглавеното момче - да пази имането, докато му се намери главата, която пък щяла да пази нейде друго съкровище, докато й се намери тялото.
 
Церемониите по „заклеването” на съкровищата извършвал самият войвода и записвал координатите им в нарочен за целта тефтер с бакърена подвързия. Бивакът на Вълчан бил под билото на връх Козница, а любимото му място за наблюдение на селото–Красилова дупка.

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ТРУДНИ ВРЕМЕНА


Антонио Петров
гр. Своге


            
Ще ви разкажа спомен на моята баба, запомнен от разказ на нейната майка. Времената от разказа са  трудни, страшни, изпълнени с мъка и болка.
 
Спомен, запомнен от  Стана Йотова, живяла 72 години в село Батулия, отгледала четири деца, едно от които е и моята баба – Стойна Спасова .
Денят е бил 23 май 1944 година, кървав и страшен ден за жителите на селото.
 
Войнишки батальон „Хр. Ботев” , с командир Дичо Петров, който идва от Южна България по границата със Сърбия, през Балкана стига до горите над Батулия – местността Марина мъртвила. Войниците са били на коне, но много уморени от дългия преход, решават да спрат там за почивка. Спрели и заспали. Тогава водачите им, местни хора, навярно поблазнени от награда, решили да ги предадат на жандармерията в селото.  Жандармеристите обградили целия баир, който се намира точно срещу бабината къща, и направили засада на батальона. След това започнали да  търкалят камъни, за да подплашат конете и така да открият къде точно са войниците. Така и става – изплашените коне вдигат шум  и той бил достатъчен на жандармеристите.  
 
Войниците се събудили от шума и започнали да бягат в гората, за да търсят спасение. На гърбовете си носели бели войнишки раници, което ги правело лесни мишени.
 
От къщата на прабаба ми всичко това се виждало – гората била срещу тях. Прабаба и други роднини и хора от съседните къщи гледали всичко това.
Започнала люта стрелба и белите раници започнали да падат  по ливадата – много хора от батальона  били избити. Хората, наблюдаващи това от нашата къща, започнали да викат, раздвижили се и след миг  картечен откос оставил следи по стената на къщата. Баба ми Стойна  била бебе и в този момент била вътре в люлката.  Всички се изпокрили.

Войнишки батальон „Христо Ботев” бил разбит. Жандармеристите  завързали за краката убитите войници и с коне ги влачили до село Батулия, където ги наредили на площада.  От това село е имало осемнадесет партизани и много от хората в селото били в ужас, за да няма убити и от тях.   Тогава жандармеристите, насила и за назидание, изкарали почти всички хора от селото на площада, за да гледат убитите. „Вървим, гледаме ги и се молим да няма убит някой  от нашите” - хората вървели със свити сърца и сълзи на очи. 

Още на другия ден главите на убитите войници били отрязани, набучени на колове и поставени за назидание на гара Реброво. Така стояли дълго време за ужас и  мъка на хората.
 
Всички са преживели трудно този ден - 23 май - разбиването на батальона, отнемането на толкова живота. А картечният откос по бабината къща стои и до днес.
 
А ето и една по- весела история от детските години на баба. 
Дечурлигата тогава пасели кравите по ливадите. Събирали се от три махали деца. Кравите пасели, децата играели. Но веднъж така се заиграли, че забравили за кравите. Те, необезпокоявани от никого , опасли нивите с жито. Ами сега... 
 
Баба тогава живеела при вуйчо си.  Прибрала се с кравите и вуйчото като разбрал какво е станало  й  теглил як бой. „Би ме с върбова вършиня, та краката ми станаха на ръбове и една седмица не можах да ида на училище!”

Не знам, като слушам баба как говори за тези времена, ми става тъжно, защото е било страшно. Така казва и тя: „Страшно беше и трудно!” Но се радвам и ми е мило, като слушам, защото децата и тогава са живеели „по детски” – игри, песни, веселби. Е, казва ми, че играчките са били различни – топки от косми от крава, кукли от парцали, но пък нали са им доставяли радост! Детската радост е едно от най-чистите човешки чувства. А радостта в детските очи е топлела сърцата на родителите им!
И още нещо.... Баба Стойна казва, че когато била малка, лятото било за работа, зимата за веселба. 

И така, щом работата по нивите и  градините свърши и времето позастудее, започвало времето на вечеринките. Събирали се на седенки от три махали, та и повече. В тъмното ходели с фенери  и отивали в „горната махала” у някоя къща на седянка. Там  мъжете  сядали около един фенер, попийвали греяна ракийка и играели карти.  Обсъждали партизаните, новините. Жените били около друг фенер – ръкоделстват. С жените обаче винаги бил и нане Боне – шиел, плетел, ръкоделствал – златни му били ръцете. Жените си бъбрели и щом искали да си кажат нещо по- тайно, казвали на нане  Боне да не слуша.
- А-а-а, я не чуя! 
Не чувал, но щом се кажело нещо, дето не е за неговите уши, прихвал да се смее.  На такива вечеринки баба Стойна все я карали да чете – нали е ученичка. „Четях докато ми пресъхнат устата” – казва тя.

Друга мома, Рилка, дъщеря на нане Боне, все я карали да пее, а тя викала:
– О-о-о, не карайте ме, бре! За реванье мога да рева и на два гласа, ма за пеяне – не мога, че буча като магарица.
Когато на всички им омръзнели тези занимания, вземали грамофон от онези с фуниите. Навивали го на ръка и почвали хората! Да де, но нали били в одаята на някоя къща, подът бил пръстен /от пръст/ и се вдигало много прахоляк. Но и за този проблем имало решение – винаги един  взимал кофа с вода, метличка и след всяко хоро пръскал пода с водица. Така вечерите продължавали чак до към 1.00 часа посред нощ.Уморени след вечерта, фенерите като светулчици поемали обратно към домовете.
              
Такъв е бил животът тогава – и труден,  и мъчен, изпълнен с много работа и грижи. „Но хората тогава много си помагаха” – казва баба Стойна. Той, животът, май че е такъв и днес – изпълнен с много работа и грижи, само дето хората май не са същите.
            
Докато записвах тези бабини спомени, виждах как лицето й се променяше. Умиляваше и  засияваше, когато говореше за бащината къща, за мама,  за  игрите, за жътвите и дните с животинките. Сълзи се появяваха в очите й, когато говореше за страшните дни,  за баща си, когото никога не е виждала, защото е бил убит, за трудния живот.
         
И си пожелавам нашият живот да е без „страшни дни” и трудности, за да може радостта в  очите ни да топли вашите сърца.

 

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ДЯВОЛЧЕТАТА  


Благовест Николов
Гара Бов

 

Една вечер моят баща Бисер Николов разказа на мен и моята сестра една интересна история, която няма да забравя:

Когато той е бил съвсем малък, неговата баба от село Желен му разказала за съществуването на малки дяволчета в местността Добровтребеш. 

Всяко от тях имало по дванадесет крачета и мънички ушички. Те излизали само вечер на местата, където има течаща вода, за да си поиграят. 

Тогава обаче, когато не успявали да се приберат преди изгрев слънце, те изсъхвали и се превръщали в гъби.
Тази гъби местните хора наричали „дяволската гъба”. 

Всички знаят, че тя е отровна, но за нея разказват, че ако някой я намери, тя ще му носи късмет. 

До днес „дяволските гъби” се срещат по влажните места на Добровтребеш и не само там.  
А дали все още има дяволчета? Аз ги търся ...

 

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
РАЗКАЗАНО ОТ БАБА И ДЯДО  


Иванка Бориславова Георгиева
Гара Бов 




I
Баба и дядо ми разказаха история за едно момиче и едно момче, които много искали бебе. Родителите им обаче не били съгласни, тъй като смятали, че двамата са твърде млади, за да станат родители. Двамата влюбени така и не ги послушали и създали дете. Родителите на момичето забелязали, че девойката започнала да се храни повече и да пълнее. И разбрали – тя била бременна! Тогава родителите на двамата млади наумили нещо, разбрали се помежду си и уж се съгласили да приемат, че бебето ще се появи на този свят. 

Навън вилнеела страшна зима. Дошло време девойката да роди, събрали се четиримата родители и зачакали. Настъпила нощта. Изчакали възрастните уморената млада майка да заспи и й взели бебето. Занесли го в козарника на с. Миланово, където новороденото живяло едва няколко часа, умряло от студ и било изядено от кучетата в селото. Девойката така и не разбрала какво се е случило с първородната й рожба.
И до днес, мине ли някой нощем покрай козарника в Миланово, може да чуе изплашеният и тъжен плач на убитото пеленаче.

II
Дядо ми е разказвал, че има легенда в Миланово за една жена, която са я изнасилили на 17 години. Понеже тя била млада и не искала бебе, когато го родила, го пуснала в една яма. Бебето там умряло и се казва, че който отиде в махала Аржища през нощта или просто минава по улицата и се заслуша, ще чуе как плаче едно малко гласче на новородено бебе. 

Някои хора не вярвали на тази легенда и казвали, че не е вярно и не ги е страх да отидат близо до ямата през нощта и да се заслушат. Един ден, през месец май,  местни хора отишли до ямата точно в полунощ и се заслушали. По едно време се чул силен детски плач на новородено бебе и всички започнали да пищят и да бягат. И така до ден-днешен в село Миланово, махала Аржища, легендата за бебето в ямата още съществува.

III
 
Баба ми разказа още една история за Осеновлаг. В нея се разказва за една стара баба, която намерила осем малки вълчета. Бабата ги дресирала и ги научила да я дърпат с една голяма шейна. Вълчетата много обичали стопанката си и когато тя заболяла от рак на кожата и си отишла от този свят, всичките осем зверчета починали  месец след нейната смърт. 
Хората в село Осеновлаг говорели, че който ходи през нощта по улицата, вижда бели сенки  и стара жена, която седи в голяма шейна, теглена от осем вълка.

И така в село Осеновлаг всички знаят историята за бабата и вълците.

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
БОВСКИТЕ РОДОВЕ В С. ЕЛЕНОВДОЛ  


/по разказ на дядо ми доц. Любен Иванов от бовския бугарски род/

Константин Койчев 
гр.София



 Бугарският род в с. Бов произхожда от  прабългарите на кан Исперих, създател на българската държава на Балканите. След победата над Византия през 681 година западните граници на България били установени по р. Дунав от Железни врати по Стара планина до изхода на Искърското дефиле при Мездра, от там по р. Искър под билото на планината на североизток от реката, вероятно до Своге.

От там към връх Издримец, с.Буковец, връх Чукава и Ботевградска планина.Ржана и Козница са влизали в неговата държава.Старопланинските хребети на запад от Искъра -  т.н. Мала планина, Софийска планина и Връх Мургаш, са останали във Византия. За да държи здраво завзетия високопланински район,  Исперих заселил между Издримец и връх Яворец прабългарско военизирано население, което е охранявало района и останалите византийски заселници на Гръчка лака и Гръчки дол и особено движението по древноримския път от Ескус (с. Гиген на р. Дунав и р. Искър), Враца, Врачанска планина, с. Зверино, Елисейна, Гръчка лака, Патно бърдо, Прекръскето, Издримец, с. Буковец и в. Мургаш за Сердика(София). 

От Прекръскето през с. Лакатник и с. Осиково този път се свързвал с втория главен път - Бонония (Видин),гр. Вършец, с.Осиково, Заноге, с. Искрец и с. Церецел за София. Последният път  останал във византийска територия. Първият път бил използван от кан Крум в 908 г. като база за превземане на Сердика.Кан Крум наредил на войводата Драгомир да възстанови всички византийски крепости и рудници. Били построени и възстановени над 10 крепости и калета, от които в бовска територия: Ветрилова воденица, Лехшке, Колибище, Градо, Остра могила и Каленик в еленовдолско; Римско кале, Мелнишки камък и Людски град в осеновлашко; Кулиница, Костандиево, Митрашки трап и Градището в лакатнишко; Свети Кирик в с. Желен; Черепишките ритли в Черепиш и др. Възстановил всички тракийски и римски рудници за мед, желязо, олово и злато в бовско, осеновлашко, еленовдолско и Желен.По този начин подобрил снабдяването на войската си с оръжие.
 
Най-старият и най-голямият бовски род в Еленовдол е бугарският.Негов основоположник е Цвятко Бугарски, който се заселва в Еленовдол около 1754-1774 г. Това е време на особено активни военни действия на Австрия и Русия срещу Турция. Много българи отиват доброволци в австрийската и руската армии. Възстават селата в Софийско, включително и с. Бов. Засилва се и хайдушкото движение. В Софийско по това време най-известен е войводата Пеню Чобан.Турция се стреми да разгроми възстаналите селяни и хайдутите. В 1737 г. с. Бов е нападнато и разгромено. Накрая населението се укрива в манастира „Архангел Михаил”, но той е опожарен, а населението избито. Тогава е опожарен манастирът „Седемте престола”. Руската армия, командвана от генерал Суворов, разгромява през 1768-74 г. турската . Подписва се Кючуккайнарджирският мирен договор, в който Русия е призната за официален защитник на християните в 

Турция и те получават правото на изселване. По време на войната бовяни отново възстанали. След подписването на мира те са подложени на репресии. Турските действия принудили Цвятко Бугарски да напусне със семейството си Бов и да се засели в Кривулското бърдо, над Еленовдолската река. Негов наследник е Ценко Бугарски, внук Кола, правнук Иван. Негови наследници са Кола и Величко, а от тях Иван и Петър Колови и Любен Величков. Децата, внуците и правнуците на последните живеят в София, Враца, Мездра, Зверино, Криводол и чужбина.
 
Вторият по големина бовски род в Еленовдол са бовските Манастирци от Богоевото лице, дошли от Тетевен – поп Тодор/Тота/. Неговият наследник Вута идва заврян зет в Тетевенския род в Еленовдол около 1790 г. и се заселва в Бакьова нива/хребет над селото/. Наследници  по мъжка линия са Иван и Герго. От тях следват Недялко Бакьовски с трима сина Георги, Иван и Борис. Герго има двама наследници – Иван и Петко,а след тях Кирил, Илия и Тома Петков. Без Илия другите имат наследници в Еленов дол, Габровница, Брезовдол,Таваличево, Ямбол, Очин дол, Мало бабино.
 
Третият бовски род са Еленовдолските Сейзи.През турско владичество в България такъв прякор носели семействата, които били довереници на властта. От Бов в Еленов дол около 1850 г. се заселва в Долни Градец Гьорго Сейзки. Наследници му са Цеко Сейзки /търговец и лихвар/, Алекси /Леко/ и Иван. Цеко има три дъщери: Тана, Димитрина и Цветана , омъжени в Лакатник, Габровница и Еленовдол. Леко се заселва в центъра на с. Еленов дол. Имал син Георги, който загива в Втората световна война. Неговият син се ражда,когато той е убит,  и го кръстили Георги. Отпреди това има дъщери:  Георгина, Мария и Надка- омъжват се в Долни дъбник, и  Димитрина - в Еленовдол. Наследниците на Иван Сейзки получават прякора Пиронкьовци. Това са Исай и Цветко в Бакьова нива и Фрагов дол. Те изобретили крачно колело(подобно на велосипед), направили и воденица. Исай имал дъщеря, починала рано. Цветко отива в Търговище и има две дъщери и син. Днес наследниците на Сейзите са в София, Лакатник, Еленов дол и Търговище.
 
Четвъртият бовски род в Еленов дол е с родоначалник Герго Бовски, брат на тогавашния учител, свещеник, хайдутин и член на бовския революционен комитет  Никола. Герго Бовски е грамотен и сподвижник на брат си. В Еленовдол идва около 1860-80-та година. В началото на 20-ти век става кмет на селото и със селяните строи училище, в което може би е бил първият учител. На северната фасада на училището е бил поставен негов бюст, заличен от кмета на селото през 1950 г. Негови наследници са Пешо Гергов,син Христо и внуци Пешо и Борислава. Те имат деца и внуци в Игнатица, София и Виена.
 
Петият бовски род е Ланговският /прякор на майка им баба Цана - Лангурката/. Това са Иван и Петко Петкови. Те са братовчеди на Пешо Гергов, което значи,че са от бовския Георговски род. Преселват се около 1870-90-та г. в Черешовица и купуват парцели от Еленковите (чорбаджиите) в селото. Иван имал дъщеря Рада, изселва се в Зверино. Има наследници. Петко има синове Иван в Зверино, Христо в Своге и дъщеря Ивана, омъжена в Зверино, но живее в Еленовдол.
 
Шестият бовски род в Еленов дол е на Никола Иванов, който идва в Еленов дол наскоро след Освобождението и се заселва на Дреново бърдо,под Брестако,вероятно в манастирски имоти.Синът му Костадин си строи къща в селото, а по-късно купува къщата на Пешо Вунчев. В Еленовдол има двама сина - Иван и Никола, и три дъщери с внуци. Последните се омъжват в съседните села и имат поколение.

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
МАНАСТИР "СЕДЕМТЕ ПРЕСТОЛА"



Лилия Пашова
 Гара Бов



Манастирът „Седемте престола” е разположен в красивата  долина на река Габровница, в живописната Средна Стара планина в Искърското дефиле, под връх Издримец. Намира се на един от приказните завои на реката, под старата римска крепост „Калето”.

Легендата свързва основаването на Осеновлашкия манастир („Седемте престола”) с името на Петър Делян и с въстанието против византийското владичество през 1040 г. Има и друга легенда за създаването на манастира - според нея обителта е основана през 11-ти век от седем боляри или седем братя. Те създават седем селища в близост до манастира: Осеновлаг, Огоя, Оградище, Буковец, Лесковдол, Желен и Лакатник. 

Затова църквата се състои от седем отделни помещения-параклиси, всяко едно с олтар-престол,  пригодени за църковни служби. Твърди се, че подобна църква не се среща никъде другаде сред българските християнски сгради.

В началото на 19-ти век Осеновлашкият манастир е бил обезлюден, манастирските сгради сринати, а земята му станала собственост на мюсюлманска фамилия от Роман. В епохата на национално-освободителните борби на българския народ Осеновлашкият манастир неведнъж е бил убежище на революционери.

Според друга легенда през турско време манастирът е разрушен и опожарен. Тогава Вълчан войвода събира дружината си и решават да вдигнат манастира. Войводите са седем: Вълчан войвода, поп Мартин, Спирос Димитър, Маленко сърбин, Емин бей и Петър. Църквата е направена със седем престола в тяхна чест.

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ГЕРМАН  

  
Никол Николова
 Гара Бов

 

             
Легендата разказва за една девойка в селото на майка ми. Всичко това се случило в село Лесковдол, местността “Кривульо“. 

Девойчето било от бедно семейство, прехранвали се със земеделие. Момичето чиракувало на местния богаташ. Грижило се за овцете му. 

Един ден, когато изкарало овцете на паша, стопанинът (богаташът) й дал една къделя вълна да я изпреде. Седнало девойчето на един хълм, хванало хурката и вретеното и започнало да преде. 

Докато овцете пасли сочната трева, пролетното слънце препичало. По обяд се задала буря - ей така от нищото. 

Започнало да гърми и да трещят светкавици от ясното небе.
 
Духнала силна вихрушка, овцете избягали,  ала  момичето не успяло. Както си седяло, една светкавица  го ударила и то се  превърнало  в камък.

Оттогава на този ден на това място всяка година на 12-ти  май  се прави курбан, а празникът се нарича Герман. Името му идва от гръм и мълния -Герман. Това е денят на светкавиците.

 

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЛЕГЕНДА ЗА ПОП МАРТИН  



Петя Тошева
гр. Своге

 

Сред населението на с. Осеновлаг и околностите особено много са преданията и легендите за именития хайдутин поп Мартин. Той е последният от поредицата  на именитите хайдути, бродили с дружините си по землищата на селата в този край.
 
Твърди се, че е водил собствена дружина, после дълго време е бил с Вълчан и след раздялата им повежда и неговите хора. Те използвали за отмора и скривалище манастира “Седемте престола”, потайностите на Ржана и Голяма планина. Поп Мартин станал народен закрилник, след като турците му отнели попадията. Този поп Мартин, сваляйки църковните одежди, се заклел: занапред вместо него – куршум ще пее, а църквата му ще бъде връх Издримец. 

След като бяга със сина си, той другарува дълго време с Вълчан. Негово свърталище бил манастирът “Св. Панталеймон”, намиращ се между селата Буковец, Огоя и Осеновлаг. Там, предрешен като овчар, той успява да се направи на нищо неразбиращ от оръжие човек пред отседналата на същото място турска военна част, търсеща “разбойници”. Възхищението на турците предизвикал с точното си око на манастирски чобанин в организирано надстрелване и спечелил благоволението им да въоръжи избрана от него дружина.
 
Според едно иманярско предание след като поп Мартин напуска манастира “Седемте престола”, подгонен от турци, той се крие из Ржанското било край местността “Костина падина”. Там живее в саморъчно направена горска колиба. След това следите му се губят.
 
Стари хора в Осеновлаг говорят, че той се оттеглил във Влашко и до края на живота си мислил за България и очаквал…  да я види освободена

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ДЕЙНОСТТА НА ВЪЛЧАН ВОЙВОДА В ЕЛЕНОВДОЛСКАТА МЕРА И ГРАНИЧНИТЕ ТЕРИТОРИИ СЪС СЪСЕДНИТЕ СЕЛА  

/По разказ на дядо ми доц. Любен Иванов от бовските "бугари" в с. Еленов дол /
Тома Петков
гр.София

 

Вълчан войвода бил роден в с. Осеновлаг, в края на 18-ти или началото на 19-ти век, в семейството на селския пандурин Деян. Израснал здраво и бодро момче. Обичал овчарлъка, кавала и гайдата.
 
Когато трима турци откраднали деца от селото, за еничари, включително и малкото му братче, това го принудило да развърти гегата си. Двама убива, а третият избягал. След случилото се за него не можело да има живот в селото. Става хайдутин, събира чета, сприятелява се с хайдутите поп Мартин от Лакатник и поп Съботин от с. Осеновлаг. Действа главно в Софийска и Врачанска кааза /окръг/. Наказва турците за неправдите над българите, организира обири на турската хазна и данъчните й агенти, помага на беднотията. Лично се отзовава на призива на приятеля си Индже Стоян войвода, отива в Румъния и заедно с него участват във въстанието против турците за освобождение на балканските народи от турско иго. В последните, най-тежки боеве при Скулени загива Индже войвода, а Вълчан се спасява в лагера на руската армия. Връща се в България, продължава борбата, но по-късно отново отива в Румъния с цел да премине в Русия и да преговаря за освобождението на България. Тук следите му се губят.

Главната база на Вълчан войвода била на връх Козница, над с. Осеновлаг. Много важни бази били връх Издримец и Буковското градище. Те му давали възможност да контролира двата централни пътя в Голяма планина /двата старопланински хребети на изток от р. Искър - Остромогилски и Издримецки/.  Единият път вървял от с. Гиген на Дунав и Искър към гр. Мездра, с. Оселна, връх Остра могила и Градо, Щадимите, Козница и Чукава към София. Другият главен път бил от Западната част на Северна България от гр. Видин, Вършец, с. Осиково, Лакатник, връх Издримец, Чукава към София.

Войводата контролирал и най-важните вътрешни пътища в Голяма планина, особено пътя по р. Габровница и Зеленишка река, където имал свои воденици, а също така пътя Людски град и Градо. На някои места по тези пътища поставял постове за връзка и бойни действия на четата. Много често избирал места, където пътят правел завой, които народът наричал "газници". Такива места дават добри възможности за защита и отстъпление.

В с. Еленовдол и с. Габровница, на два километра от спирка Пролет /Гръчка лака/, е така наречената "Вълчанова газница", там където Градешки дол се влива в р. Габровница. Тук на запазилата се и до днес полянка имало каменна ограда, направена от хората на войводата. Мястото отляво, отдясно и отгоре е защитено от скали. Точно срещу полянката, в еленовдолската мера, когато бил правен електропроводът, до кладенчето под пътя бил открит човешки гроб със запазен череп. Това показва, че там са се водели боеве и са падали човешки жертви.
Друг пост на войводата е имало преди началото на "Старо Зло", след Сини /Людски/ вир при вливането на Зеленишка река в р. Габровница. Постът е бил на 200м. вдясно във високите скали над пътя в еленовдолското землище. В тези скали има малка пещера - заслон. Оттук хайдутите са наблюдавали движението по пътя към базата на войводата - Щимарска воденица в Бовска Габровница, както и за Зеленишка река, където била другата му воденица - воденицата с липовите кори.

Щимарската воденица, на завоя на р. Габровница преди "Старо зло", е била много важна база. Там често отсядала голяма част от четата или цялата чета. Тук е станало едно от най-големите сражения с турска войска. По всяка вероятност поради пропуски в наблюдението от посочения по-горе пост или поради предателство четата е изненадана, обкръжена и разбита. Дава седем свидни жертви. Гробовете им били над посочения завой на реката, при направата на шосето те  били разбутани с багер по насипа към реката.
 Воденицата с липовите кори в Зеленишка река отдавна се нарича Павлови градини. Отсреща реката има извор със студена и чиста вода, който днес е каптиран за еленовдолските къщи по р. Габровница. 
 
На около километър от воденицата, над дясната страна на реката в „Преседляко” до Турски рът, има малка пещера, която била наблюдателница на хайдутите на Пеню Чобан за охрана на оцелялото имущество и на монасите при опожаряването от турците на манастира „Седемте престола” в 1737 г. Тази наблюдателница е ползвана през 19 век и от Вълчан Войвода.
 
Друго място, където е действал Вълчан Войвода, е „Вълчанова газница” /преслъп/. От там извира „Вардунски дол”. Самото име на дола показва, че той е бил охраняван. От този дол и от този преслъп е охраняван пътят от манастира „Седемте престола” и Людски град за връх Козница, както и пътят от Людски град през селището за Градо. На този път, на десния завой на Плевнишки дол, отново се намира „Вълчанова газница”. Вероятно оттук хайдутите са наблюдавали поведението на турския спахия, който имал имот там, където Турски дол се влива в Плевнишки дол, на около километър от Вълчанова газница, и  са контролирали самия път. Този път е използван много активно за връзка между Людски град и Северна България, защото е пряк път и има много пресни водоизточници.

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
ЛЕГЕНДА ЗА СЕЛО СВИДНЯ

 

     Божидар Палев

 

 

       Живея в едно от най-прекрасните кътчета на България- село Свидня. Много от  хората  му казват „ райска Свидня“,  защото е обградено с  изящно подредени не много високи хълмове, по чиито склонове се зеленеят  борови и букови гори. Селцето е разпръснато на махали, а  близостта му със столицата, (намира се на около 33 км от София и на 5 км от Своге), го прави желано за гости и туристи.
    

  Какво се крие в името „Свидня“? Много пъти са ми задавали този въпрос.Покойният изследовател и съставител на книгата „Село Свидня-минало,етнографски поглед, родословия“ - Генади Раденков  споменава няколко хипотези за името на селището. Избрах си най-популярната легенда, която повечето от  местните хора разказват.
   

  По времето на османското робство живяла девойка , надарена от Бога с  чудна красота-бяло изваяно лице, тъмни, искрящи  очи, катраненочерни коси и стройна осанка. Тя носела името Свидна. Красотата й не останала незабелязана от турците. Един ден, когато българите празнували свой християнски празник, дошла  турска потеря  да отвлече Свидна за техния харем. Смелата девойка се възпротивила и отказала да се подчини на поробителите. Тогава било наредено тя да бъде обесена на близкото дряново дърво. Близките й скърбели и повтаряли : свидна, мила, скъпа.И оотогава  останало името Свидня-символ на нещо скъпо и мило.     В моето село съществува наименование–Турскио дрен, което се намира в землището на Гелко Паунов от махала Горно село.

Селото административно е описано в средата на 15 век в турски документи. В началпто на 16 век в административното делене на Османската империя, то е причислено към голямата каза София, Софийския санджак.
Свидното ми село днес приютява освен местните хора и още близо  1000 семейства, които посещават своите вили по няколко пъти в годината.Радвам се, че израстнах в най-слънчевото и спокойно място, селото на моя баща, на неговите родители и на дедите ми, които са живели достойно, изхранвали са  семействата си с труда на двете си ръце: отглеждали са животни, построили са училище и са мечтали внуците им да живеят щастливо , да пазят своята вяра и традиции.

 

 

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
САМОДИВАТА ПРИ ГОРНИ КЛАДЕНЕЦ


Свилена Петрова

 

              Много, много отдавна, когато хората все още вярвали в приказките, в село Осиково (днес Миланово), при чешмата Горни кладенец живеела самодива, която през деня се криела в близката гора, а вечер, щом месечината изгреела, тя разпускала дългите си, вълнисти златни коси, развявала бялата си мантия, оплетена от сребърни и копринени нишки, тънки като най – нежната паяжина, босонога, лека и ефирна като призрак, отивала при чешмата, присядала край пътя и потапяла нозете си във водата, за която се смятало, че била лековита.
      

Хората в селото, които отивали да си налеят вода, срещали чудното видение, но всеки път, когато някой понечел да я заговори, тя изчезвала в тъмата, а на следващия ден някой умирал или го спохождала голяма беда. От страх, селяните не се показвали навън вечер, а през деня не минавали през старата чешма. Така, лековитата вода почти престанала да се използва, а хората се разболявали все повече и повече и не можели да намерят лек.

Случило се веднъж, че бащата на най- красивият и добър момък в селото, Явор, се разболял. Мислил, мислил какво да направи Явор, и накрая решил, че ще отиде при Горни кладенец за лековита вода, дори това да му струва живота.
Изчакал Явор да изгрее месечината, и отишъл при чешмата с две шарени стомни. Едната била празна, а другата бил напълнил със сладко вино и завързал на гърлото й букет от благоуханен бял люляк като дар за девойката самодива.
Заварил я там, с потопени във водата бели нозе, с разпуснати златни коси, а щом тя го погледнала с големите си тъмни като на кошута очи, той в миг забравил за какво бил дошъл и паднал на колене пред благоговейната й красота. Девойката се уплашила и понечила да побегне, ала момъкът я хванал за ръка и казал:
- Няма да ти сторя зло. Искам да си налея вода. Моля те, не бягай.
Девойката мълчаливо му посочила чешмата и отново приседнала на плочата. Когато Явор напълнил празната стомна, й подал тази с виното и я приканил да пие.
- Това е дар. За теб.

Самодивата боязливо поела стомната от ръцете му и отпила глътка вино, след което му я върнала, изправила се и изчезнала като лек повей на вятъра.
Отишъл си Явор вкъщи, дал на баща си да пие от лековитата вода и той тозчас оздравял. Решил момъкът, че пак ще отиде при самодивата, и отново взел шарената стомна с виното и китка бял люляк. Когато отишъл при чешмата, тя отново била там. Ритуалът се повторил – Явор й дал стомната, тя отпила глътка и му я върнала, но този път взела цветето.
И така всяка вечер Явор правел същото нещо, ала девойката никога не проговаряла и винаги си отивала. Ала една нощ, когато отишъл при Горни кладенец, що да види – самодивата не била там, само сребърното й наметало било захвърлено в тревата и блестяло като капки сребърна роса на светлината на огрялата месечина. 

Викал момъкът девойката, викал я, но накрая седнал и заплакал. От мъка сърцето му се пръснало и той паднал мъртъв.
На другата сутрин, когато баща му тръгнал да го търси и стигнал до чешмата, там намерил само шарената стомна, а до водата имало голям люляков храст с едри, бели, благоуханно нацъфтели клони, а върху тях – кацнал бял гълъб.
От този ден нататък, щом месечината изгрее, хората чуват как Явор вика своята любима, а щом белият люляк цъфти напролет, в клоните му винаги каца бял гълъб и посреща и изпраща хората, дошли да си налеят вода или да си починат от дълъг път.

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ
  ЗА ЖИВОТА НА ПОП НИКОЛА  - ШЕСТ ПОКОЛЕНИЯ ПО-КЪСНО

   Елица  Петрова


  Ще разкажа една  история, която се предава в семейството ми, но зная, че е истинска. Става дума за основоположника на рода на майка ми - поп Никола.
  Той бил роден в трийсетте години на 19 в., живеел близо до манастира „Седем престола“.  Като младеж  станал слуга в манастирската обител. Там се научил да чете и пише.  За нещастие – паднал в огнището и се изгорил. Раната станала гнойна и неизлечима за времето си. По тази причина лекарите му отрязали крака и така с  патерици живял 30 години.
 На младини чорбаджията от Бов- дядо Йовчо го поканил да стане учител в селото, защото до тогава не е имало. Така дядо Никола станал първия учител в село Бов.  Службата му продължила три години. Отново в живота му се намесил дядо Йовчо. Той оценил качествата на младия човек и му предложил да стане свещеник.  Никола приел предложението и бил ръкоположен чак в град |Пирот, защото в София нямало  митрополит или епископ, който да извърши това. 
 При  завръщането на младия духовник в село Бов има специална история, която се разказва и до днес. Цялото село се събрало при извора, наречен Чичеро. На това място имало столетни букови дървета и студена вода. Фактът на посрещането е особено показателен за изключителната важност, която жителите на Бов са придавали   на християнството.  Историята се е случила по време на турското робство, а тогава вярата е била най-големия стожер на националността. Не случайно през 70-те години на 19 в., когато Левски основава революционни комитети из цялата страна, той се спира и в Бов. Негов най-верен съратник е бил моят дядо- поп Никола.
 Но неговата роля за развитието на малкото общество в собственото му село не се изчерпва само с дейността му като учител, свещеник и революционер. Той е и радетел на книжовността. Преписва на ръка три книги - „Светче“ - с черковни молитви, „Александрия“, писана през 1859 г.  И Паисиевата история. За съжаление тези ценни преписи са изчезнали.
 Поп Никола умира през 1920 година в село Бов. Аз съм шесто поколение негов потомък. От дистанцията на времето се покланям пред неговия подвиг- просветителски и революционен. С делата си той е допринесъл много за обществото не само в своето село ,но и в цялото Искърско дефиле. Животът му може да бъде пример за съвременните поколения.

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ

  СЕЛО ЖЕЛЕН

                                              

 Бетина  Павлова

 

Моето село се казва Желен. Ще ви разкажа неговата история, която моята прабаба и моят прадядо ми разказаха.
Село Желен се намира в искърското дефиле между град Своге и село Церово. Има територия около 21 кв. км.  Състои се от 38 махали с мого интелесни имена. Преди години махалите са били 41, но са преминали към гр. Своге, село Церово и село Редина.
Селото съществува от преди освобождението ни от турско робство. Името на селото и тогава е било Жален. Получило е името си от местното население, пострадало от турците.
В махалата Клане са изклани много жители от селото и затова махалата се казва така. Други са избягали в планината. Стигнали до Тънкосерската пещера и влезли вътре, но се намерили предатели и ги издали на турците. Те запушили входа на пещерата с дърва, които запалили и всички в пещерата били живи изгорени. За тези жертви от клането и изгарянето на всички хората жалеели и затова получило името си Жален. С течение на времето името се изменя на Желен, за по-благозвучно.

В миналото жителите на селото са били много повече от сега. Населението се е занимавало предимно със земеделие. Малко от хората са работили в железницата, мините или в шоколдовата фабрика в гр. Своге. Спазвали са се всички традиции и народни обичаи, като лазаруване, коледуване и други. Правили са се много събори в центъра на селото с много музика и народно веселие. Имало е две училища, библиотека, млекарница, здравен пункт и смесен магазин.

В момента има само един магазин, всичко останало е закрито.
Има легенди за заровено имане. Едната легенда е за местността Подмола. Носи името заради скалата, под която има подмол, където могат да се поберат около 200 овце. На средата на скалата има издълбана говежда стъпка. Легендата разказва, че под тази стъпка е заровено имане. Разказват, че иманяри излъгали местния овчар дядо Божил и той им показал мястото. Те извадили жълтиците, на другия ден дядо Божил намерил само празната делва от жълтиците.

 

 

ЗАЩОТО ИМА БЪЛГАРИ ОТ ВЕКОВЕ

 ЕДНА ЛЕГЕНДА ЗА „ДЖУГЛАТА”

Наталина Петрова

 

 

 

Близо до железопътна гара на малкото село Церово, в сърцето на Искърското Дефиле, се издига причудливо скала „Джуглата”.  Сякаш неземни сили са я поставили там, за да се вижда от нея красотата на дефилето от цели 18 м височина.За произхода на името на чудатата гъба местните разказват легенда, свързана с години на турско робство.

Баба Мара,  която е родом от там разказва, че знае от нейната майка за това,  че в нашия край преди много години съществувало село Раниславци, там обаче имало двама разбойници,  които тормозели съселяните си с непрестанни кражби. Това продължавало толкова дълго време, че на мъжете в селото свършило търпението и една вечер причакали двамата бандити и им теглили як  бой. Единият умрял, а другият избягал, а впоследствие  се оказало, че се е оплакал от побоя чак в столицата.

От София в малкото балканско село дошли турски заптиета за да разследват случая. Турците започнали да ограбват и да измъчвали освен оплакалите се местните хора и останалите жители, които се изплашили и решили да потърсят убежище другаде. Оставили домовете си взели малко покъщина и тръгнали да търсят безопасно място, така стигнали „Чуклата” – мястото, защитено от природните капризи. Малките деца на дошлите заселници обаче не чували правилно думата и я повтаряли като Джуглата,  наричайки така скалата край която решили да се установят родителите им. По-късно ”Чуклата” станала „Джуглата”, а пък селото било наречено Церово заради многото дървета церове.

Скалата  се превърнала в символ  на Церово. Със заповед от 05.02.1964 г. скалният феномен „Джуглата „ е обявен за природна забележителност. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg