БОВ - ШЕПОТ ОТ МИНАЛОТО

Павлина Кардашка

1. ТОВА БЕ НАЧАЛОТО

Село Бов е разположено на южния склон на планинския масив Лешки, който след малка седловина се извисява на по-голяма височина под името Яворец. Този масив продължава на изток и след 5 – 6 км. достига до планинското плато Прекръскето.  От кога съществува селото?

Отговор на този въпрос е потърсил геологът Иван Ковачев, родом от Бов. Той намира много фрагменти от домакински съдове и оръдия на труда. Археоложката от Археологическия музей Хенриета Тодорова ги датира от VІ хил. пр. н.е. 
Най-ранното селище от преди 8 хил. години е било разположено в горния край на сегашното село, около Изворо и Ливадица. Ползвана е чистата изворна вода за домакински цели, скотовъдство и напояване. При увеличаване на населението, селото се разраства надолу по склона, където ползва вода от Половец и Мацула. Вероятно е търсен начин за изхранване на населението, като са изкоренявани горите, за да се осигурят обработваеми площи за селскостопански нужди. Това е налагало на тези места да бъдат построявани кошари за животните и временни жилища, дублиращи къщите в селото, за стопаните. По-късно в тези местности са се установявали за постоянно живеене собствениците на имотите. Така на територията на село Бов са възникнали много махали: Долни Желен, Мезгьовица, Луково, Краище, Кръст, Забачовец, Габровница и много други.

Родовете в Бов са много: Бугарете, Ранчовци, Пашовци, Балабановци и др. Наименованията на тези родове говорят за различния им произход. Но с течение на времето те така са се слели и преплели, че различията между тях са изчезнали. Голяма роля за това обединение е изиграла религията и любовта към родното място. 

По времето на римския император и пълководец Аврелиан /214 – 275 г./ е прокаран запазеният и досега в преданията “Римски път”. Той е осъществявал връзката между северната провинция Дакия и Софийската стратегия. В землището на село Бов този път е минавал през Прекръскето чумерник и през източния склон на Издримец е продължавал към Софийското поле. За връзка с него е построен път от селото, минаващ между Яворец и връх Колибищата и пресичащ водопровода от по-високия връх Яворец до по-ниския Колибищата. Водопроводът е захранвал с питейна вода изграденото на Колибищата кале и защитни съоръжения. 

По времето на Римската империя били водоснабдени само големите градове и  стратегически обекти. С какво нашето селище, намиращо се на края на империята, е могло да представлява интерес за нея? Населението едва ли е могло да се изхранва със земеделие и скотовъдство. Защо има изградени толкова много калета ─  Градището, Митрашки трап, Старо зло, Латинското, Мелнишки камък, Ветрилова воденица и ощи много други, построени на стратегически места за наблюдение и самоотбрана? Отговорът на тези въпроси най-вероятно се съдържа в наличието на медни и полиметални руди в издремецката синклинала. 

Фактите доказват наличието на рудодобив в най-древни времена. Поради невъзможност да се транспортира рудата на далечни разстояния най-вероятно се е налагала нейната преработка на място.  Свидетелство за това са сгуро-товарите в местността Могилите при връх Кошущица, запазени в преданията като “Топилните”. Могат да се намерят все още останки от топилни пещи.  Логично е да се предположи, че производственият процес на рудодобив и металолеене не е свършвал до тук.

От добития метал може  би са сечени монети, произвеждани са предмети за бита и снаряжения за армията. Това предполага наличието на местен гарнизон за охрана и изграждането на калета и защитни съоръжения. Предполага и наличието на аристокрация за контрол на производствените процеси. От калето на връх Колибища има пряка видимост към всички обекти и към римския път.

През 1206 г., по времето на Кръстоносните походи, са пленени френският маркиз Сен дьо Бьов и придружаващите го кръстоносци. Те са заточени в сегашното село Бов. Настанени са в най – долната по това време, незаета част на селото. Кръстоносците са донесли със себе си своята по – висока култура и напредничави идеи. Водоснабдяват селото с пръстени водопроводни тръби от изворчето Елчин. Част от такава тръба е съхранена в музейната сбирка в НЧ “Светлина” – Гара Бов, която при желание може да бъде отново изследвана и датирана. Намерен е водопровод и в местността Чичеро, датирана от същия период. От 1206 г. селото носи името БОВ, по името на френския маркиз Сен дьо Бьов.

3. МИНАЛОТО ШЕПТИ

На юг от село Бов се издига планински масив, който започва от гара Бов и продължава на североизток по посока на връх Издремец. В по – ниската част, близо до гарата, се е намирал манастирът “Св. Архангел Михаил”, за който се предполага, че е опожарен от  турците. 

Най-високата част над планинския масив, извисяващ се над махала Кръст, се нарича Колибища. По време на Римската империя Стара планина е била северната и граница. На много места по билото и има изградени “калета” – защитни съоръжения, които предпазвали империята от нахлуващите от север племена. Едно от тези калета се е намирало на връх Колибища. През местността Прекръскето е минавал т. нар. “Римски път”, известен и до днес под това наименование.

През Турско робство калето, намиращо се на връх Колибища, е послужило и на родолюбивите българи, които построили колиби в просторната равнинна местност на върха. От югоизток колибите са били защитени от непристъпни скали, а от останалите страни – от околии, които допреди 56 години все още бяха запазени. 

От поколение на поколение се разказва за турската обсада на върха и продължилата много дълго време геройска отбрана на българите, бранещи свободата си. Турците подложили на мъчения хората от махала Кръст, за да издадат как издържат без вода или как се снабдяват с нея обсадените.

Възрастен дядо не издържал на мъченията и разказал, че при построяването на калето по римско време, има прекаран водопровод от водоизточник на по – високия съседен връх. Турците приложили стара известна хитрост.  Дали подсолен зоб на един кон и два дена го държали без вода. На третия ден го завели в подножието на върха. Конят усетил водата и започнал да рие с копита. Така бил прекъснат източникът на вода и защитниците се предали.

Преданията разказват за закопано съкровище в Иван – Шишмановата пещера, която се намира в недрата на връх Яворец в махала Кръст и на връх Колибища. Едно от последните сражения на цар Иван Шишман е било в Софийското поле,  където извоювал военна победа. При оттеглянето си на север през Искърското дефиле царят водил сражение и в местността Черепиш с изпратената от високата порта войска, на която е поставена задача да превземе престолния Търновград. От отрязаните глави на турците била направена пирамида. Черепите в тази пирамида дали името на Черепиш. Не се знае дали при този преход Иван Шишман не е ползвал за почивка местността Кръст и сражението на връх Колибища не е било последното преди падането на България под Турско робство. 

Пещерата, носеща името на великия цар в момента е със затрупан вход. От мястото при входа са извозвани камъни за построяването на флотационна фабрика под връх Издремец, което е довело до затрупването на този вход. 
Като пита хляб

Щастливи са хората, родени и живеещи в планината. В града човек може да си позволи да посети картинна галерия, за да се порадва на красотата на природата, видяна през очите на художника и увековечена в прекрасни картини. Но тук, в планината, дишайки с пълни гърди чистия планински въздух, пътувайки по криволичещите пътеки, човек открива нови картини след всяко завойче.  Красотата на тази вълшебна природа докосва най – нежните струни в душата на човек и събужда дремещите добродетели. Кара го да се прекланя пред величието на природата.

На десет минути път на запад от село Бов, се простира местността Крайще. Зеленият тревен килим и гушещите се тук-там дървета граничат с отвесни скали, високи 15 – 30 метра и дълги с километри. В сочната трева трептят безброй разноцветни бисери - капчиците роса, погалени от топлата милувка на слънчевите лъчи. Стъпките оставят пътека, разрушавайки и мачкайки сътворената от слънцено светлина. Стъпил на края на скалите, човек затаява дъх пред картината, разкриваща се пред очите му. Сякаш огромен гигант е разчупил планината като пита хляб. Там, където се намира горната кора на хляба, са дългите с километри отвесни скали, долу в основата на стръмните зелени склонове се вие сребристата лента на река Искър. Не е било по силите на скалата да се пребори със скалистия ръб на спускащия се от запад планински гребен. Реката отстъпва и прави почти пълен кръг, заобикаляйки Криви лаг, потънал в зеленината. Но там, където планината не е отстъпила пред водната атака на Искъра, се намесва човешката ръка. Прокопан е тунел за железопътната линия, дълъг 100 метра. Гледани отгоре, почти от облаците, влаковете изглеждат като малки гъсеници, които пълзят по единия мост над реката, скриват се за секунди в тунела и гордо изпълзяват  по другия мост като победители, надхитрили природата. Полуостровчето Криви лаг  изглежда като медал за храброст, закачен на гордата планина за победата и в сражението с яростните атаки на водната стихия. 
Насреща е и изкачващата се през скали и зъбери “Вазова пътека” към село Заселе. 

Писателят Иван Вазов е живял няколко години през летните месеци в “Данговата къща”, махала Кошущица в село Бов. По пътека, сега трасирана и укрепена, се е изкачвал до село Заселе, търсейки нови усещания и вдъхновение за своето творчество. Над селото гордо се издига, наметнат с прозрачното було на мъглите, висок връх, сякаш подпиращ небето. Под село Заселе водите на река “Скакля” след най – големия, висок над 120 метра водопад., бързат с няколко скока да влеят водите си в река Искър. Понякога човек става свидетел на още едно чудо на природата – извисяващата се над водопада разноцветна дъга. Сякаш лавров венец, подарен от Бога, увенчава красивата девствена природа. 

От скалата Злио камик под село Заселе Дядо Йоцо е махал с капата си на пътниците в трена – това ново чудо на цивилизацията. В село Заселе все още живеят наследниците на дядо Йоцо, които с гордост показват на туристите срутените зидове на старата къща, където е живял увековеченият Вазов герой. 

Неповторима е природата по цялото поречие на река Искър през Искърското дефиле. Венец от високи до 120 метра отвесни скали, сякаш гирлянда, окачен високо над реката, украсява пътя и пресича Стара планина. На места тези скали сякаш са полети с бяла глазура, застинала в причудливи форми. Божествена красота!

В центъра на село Бов има изграден паметник в чест на загиналите през Първата и Втората световни войни бовчани.  На паметника е поставена скулптура на войник в шинел, с пушка, опряна с приклада в нозете му. Това е поза на миролюбив страж, охраняващ мира и спокойствието на селяните. Но при необходимост, готов да извърши подвизи и геройства в защита на роден дом и бащино огнище.

На този паметник са записани имената на геройски загиналите синове, братя и бащи, дали живота си за мирен и свободен живот на своите близки, загинали, за да пребъде България – мирна и свободна. Селото е почернявало от траурните забрадки на жените. Тук всички са роднини и близки, така че не е имало семейства, незасегнати от тази скръб.
През цялото време на своето съществуване у бовчани е горял пламъкът на родолюбие и воля за свобода.

Преди 09.ІХ.1944 г. в името на своите вътрешни убеждения и идеали, загива Христо Коцев. Той сам слага край на своя млад живот при невъзможността да се изтръгне от обсадилите го полицаи и военни на един връх до село Лакатник. Дава живота си, вярвайки в красивите слова за братство и равенство, за светло и достойно бъдеще, рисувани от комунистическото учение и пропаганда.

Можем да се преклоним пред неговото геройство така, както се прекланяме и пред убитите от комунистическия режим след 09.ІХ.1944 г.

Първата жертва е бовчанинът Цветко Петков – два мандата народен представител в Народното събрание. Той е оставил незаличими спомени за себе си. По негово време и с негова помощ са построени три училища – на гара Бов, в село Бов и в махала Габровница, прокарва се шосе от гара Бов за село Бов. Постояват се ветеринарна лечебница и поликлиника с жилища за медицинския персонал.  

Своя млад живот дават и Илия Георгиев и Асен Кардашки /Балкански/, прозрели още след 09.ІХ.1944 г. това, което стана ясно за цял свят 45 години по – късно. Асен Кардашки поема задачата да организира и обедини недоволните от комунистическия режим в Северозападна България. В много села се създават групи за съпротива срещу установения нов строй.

Това движение започва много по – рано от “Прашката пролет” в Чехия, смятана за първата проява на недоволство от комунистическия режим. Но тук бива сложен кървав край, с арестуването на Асен Кардашки на 05 май 1951 г. Няколко дена след това е арестуван и Илия Георгиев и още много други от околните села. 

Илия обявява гладна стачка и отказва да дава показания. След известно време съобщават на близките му, че е починал. Те прибират трупа му, изхвърлен в един ров край врачанския затвор. Никой не може да познае Илия в този труп, останал само кожа и кости. Единствено майка му го познава по белег от рождение.

Асен Кардашки, преди това арестуван, е лежал няколко месеца в лагера “Куциян” и др. лагери. Там пребивава заедно с г-н Кавалджиев – вицепрезидент на България след 10.ХІ.1989 г., с г-н Петко Огойски и много други. На процеса през 1952 год. Асен призовава съда да му дадат най – тежката присъда, но всичките му съратници да бъдат освободени, защото имат семейства и деца. Поема върху себе си цялата вина и отговорност. Геройство е човек да иска за себе си смъртна присъда в замяна на живота и свободата на другарите си.  

Осъждат го на смърт. По – късно близките му получават личните му вещи, но без акт за изпълнение на смъртната присъда. Майка му умира с кървяща рана в сърцето си, без да знае къде лежат  костите на най – големия от петимата и синове. Без да има утеха да запали свещичка на гроба му. Редят се тежки и трудни години за семейство Кардашки. Сега името на Асен Кардашки е записано на паметника на “Жертвите на комунизма”, изграден близо до Националния Дворец на Културата – София.

На територията на Бов тече река Трескавец, водеща началото си от изворчета в подножието на връх Издремец – най високия връх в този дял на Стара планина. Няколко долчинки обединяват водите си, текат на северозапад и се вливат в река Искър при Гара Бов. 

Красива местност е трескавското поречие със стръмни склонове и от двете страни на реката, обрасли с високи дървета. Тук – там се гушат чудни полянки, скътани в пазвите на Балкана и огласяване от песента на пойни птички. Тишина и спокойствие цари наоколо и човек се чувства сам, откъснат от забързания ход на живота. Пренася се в миналото, когато тук, сред малкото оцелели до днес полусрутени зидове, са живели хората от старинното селище Трескавец. Лесно е човек да си представи звън на стада, прибиращи се вечер, кръшен момински смях, песни и детски глъч, огласящ  долината. 
Но и тук, сред тази девствена красота, хората не са били оставяни на спокойствие. Турската робия е тегнела и над тези трудолюбиви хора. 

Един ден двама турци, събиращи данъците в село Желен, се запътили към село Трескавец. По пътя срещнали младежи, които не можели да се примирят с издевателствата на турските бегликчии над съселяните им при предишни идвания. Те ги убивали и погребвали. Като се прибрали в селото, младежите свикали мъжете и споделили с тях какво са направили. Постъпката е била геройска, но страхът, че ще бъде разкрито това деяние и цялото село ще бъде наказано, накарало мъжете да вземат трудно решение. За една нощ събрали покъщнината си, натоварили на волски коли и каруци челядта си и тръгнали да се изселят колкото може по – далече, за да не бъдат настигнати от дългата ръка на Високата порта. Потеглили към неизвестността, оставили любим роден край, с труд и любов граден дом. Трудна и мъчителна била раздялата със съселяните, които не са можели да потеглят поради болест, бедност, липса на превоз.

Кървавата разплата не закъсняла. След като убийството било разкрито, към село Трескавец се отправил турски аскер, за да накаже непокорните гяури. Останалите жители на селото се скриват в пещерата “Тънкосерска дупка”, надявайки се да се спасят от надвисналата над главите им зла участ. Турците подпалили къщите, а заловените трескавчани подложили на нечовешки мъчения. Така турците успели да разкрият, че част от селяните са се скрили в пещерата над селото, в подножието на връх Издремец. Жестока и нечовешка е била разправата с непокорните българи. Аскерът запалил огън при входа на пещерата и го зазидал с дебел зид. Гладът, жаждата и пушекът довършили пъкленото дело на поробителите. След време, при отварянето на пещерата, се открила ужасна картина. Всички били потресени от мъченическата смърт на хората, загинали в пещерата.

Под село Трескавец, по левия бряг на реката, се намират просторни ливади, които в миналото може да са били и обработваеми площи. Преданието гласи, че там, близо до коритото на реката, е имало хамбар, в който се е съхранявало голямо количество зърно. Дали е било собственост на някой местен чорбаджия, или в този хамбар се е съхранявало зърното, иззето от турците като десятък или данък, не се знае.

През една сушава година, в която реколтата била слаба и местното население било обречено на глад преди следващата реколта, трескавчани помолили да им бъде дадено зърно на заем. Категорично им било отказана каквато и да било помощ.

Не след дълго време над планината се излял пороен дъжд. Буйните води на реката отнесли хамбара и на негово място оставили грамаден камък. Хората вярвали, че това е било божие наказание. На каменните сърца, отказали им помощ, е оставен камък вместо зърно. Този камък – символ на наказана несправедливост и коравосърдечие, е карал хората да се замислят над делата си.

 7.ЗА СЕЛО ГАРА БОВ

През 1899 г. е прокарана железопътна линия през Искърското дефиле. През 1921 г. се открива спирка гара Бов, за което е построен кантон намиращ се близо до сегашната гара, зад моста, в посока към София. Там, където е днешната гара, е било голо, стръмно дере. Извършена е огромна работа – подпорни стени, насипи, за да се получи равно пространство, на което са разположени шест коловоза. Единият от коловозите е служил за товарене на вагони със сечен, ломен камък и плочи от известните каменни кариери в Гара Бов. Това е било дълги години единственият поминък на населението.  

За нуждите на железниците са изградени два резервоара в махала Лускач. Водата за тези резервоари е прокарана от извор в махала Скакля. Този водопровод задвижва “юзина”, с която се получава електричество за нуждите на ЖП гарата. Така се осигурява и питейна вода за десетина къщи на гарата. Основната цел е зареждането с вода на парните локомотиви. Едновременно със зареждането на вода се почистват и изхвърлят от пещта на локомотивите в шахтите на коловоза, изгорелите до този момент въглища. След това работници с колички изхвърлят сгурията под линията откъм реса Искър, осигурявайки равно пространство. 

Сегашната жп гара е открита през 1932 г. Благодарение на средствата, подсигурени от народният представител Цветко Петков, се построява ЖП гарата, магазия за товарни пратки, още две едноетажни сгради за нуждите на ЖП транспорта. Построени са две жилищни двуетажни сгради с осем апартамента.По същото време се строят три училища – на Гара Бов, село Бов и бовска Габровница, ветеринарна лечебница и сграда за поликлиника. Прокарва се път от гара Бов за село Бов. 

От този момент започва притокът на население към гара Бов и изграждането на много нови къщи. Приказна е картината, гледана вечер от площада зад гарата – безброй светлинки излъчвани от прозорците на къщите, сякаш блещукащи светулки накацали по стръмния скат на махала “Кукла”. Трудолюбивите бовчани изразходват огромни средства за подзиждане и изравняване на място, върху което да построят къщите си. Пръстта за малките градинки около къщите е прекарана и насипана от друго място. Образува се феерия от зеленина, цветни градинки и причудливи скали и залепените за тях една над друга къщи – като висящите градини на Семирамида – едно от седемте чудеса на света, но в съвременен вариант.

За нуждите на населението е прокопан 15 километров водопровод от извори под връх Издремец и  Изворо. Махала Лускач и Тръно са водоснабдени от извор край манастира “Архангел Михаил”. Водопроводът се спуска към стръмнината и пресичайки коритото на река Трескавец се изкачва от другата страна на реката до построения резервоар в местността “градо”. В миналото там е имало кале за наблюдаване на пътя покрай Искъра, свързващ северна България със Софийското поле. 

През 1975 г. се открива нова просторна училищна сграда с много кабинети и училищни стаи. Старата училищна сграда е предоставена за целодневна детска градина. 

Сега жителите на Гара Бов са стократно увеличени в сравнение с 1932 г., но не от нормалния прираст на населението, а от обезлюдяването на махалите в село Бов. Хората си построяват къщи на гарата, търсейки по – добри условия за живот, удобствата на цивилизацията, ползвайки железопътния транспорт до работното си място. Със закриването на цеховете за ръчно плетиво, цех “детска радост” и каменните кариери, се закриват много работни места. Хората са принудени да търсят работа извън Бов, губейки часове за пътуване до работните си места.
Гара Бов е отворена книга, страниците на която ще бъдат попълнени от бъдещето.

8. СВЕТЛИНА ОТ МИНАЛОТО ЗА БЪДЕЩЕТО

Читалище “Светлина” е основано през 1896 година – най – старото в Свогенска община, озаряващо душите на хората повече от сто години. Факелът на тази светлина е предаван от поколение на поколение, обграждан с любов и пазен със себеотрицание за бъдещето.

Сега на нашата планета Земя живеем като в едно голямо село. Техническият напредък на съвременната цивилизация осигурява достъп да всяко кътче чрез телевизия, интернет, радио, авиация и всички видове превозни средства.

В миналото всяко село е било едно затворено общество, самозадоволяващо нуждите си от духовен живот. Чистите души на планинците са намирали поле за духовна изява в спазването и обогатяването на народните обичаи и традиции. Преданията и легендите са се преразказвали по тлаки и седенки, за да бъдат запазени за бъдещето.

В далечното минало на ХІХ век младото население на село Бов се е събирало всяка неделя в просторния двор на “Лагярете”, където под звуците на гайди, гъдулки, а при липса на такива и в такта на хороводни песни, играели хоро и се веселели. Всяка мома и ерген са носели затъкнати в коланите си домашно тъкани кърпи /пешкири/. Хващането на хорото ръка за ръка между момите и ергените не е било позволено. Хващали са се за двата края на кърпата, изключвайки физическия контакт по между си. Родителите зорко са следели за спазването на тези неписани закони. По – късно, при направата на площада в центъра на селото, съборите и игрите са се пренесли там.

През ХІХ век в село Бов е било открито килийно училище в предоставената за целта стая в дома на Алексо Толумбарски. По-късно се открива светско училище в малка едноетажна постройка, изградена от бовчани.

Жаждата за организиран духовен живот на населението се сбъдва с откриването на най-старото читалище в Свогенска община – читалище “Светлина” – село Бов. Първият устав и печат на бовското читалище е приет на 02.02.1896 год. С това се полагат здрави основи за обществени прояви. Организират се вечеринки, театрални вечери с подготвени пиеси от любителски театрали. Закупуват се книги за читалището. Във всички тези дейности челно място са заемали учителите. Те са били сърцето и душата на тези изяви. 

През 1932 г. е построена триетажната, солидна училищна сграда, а в приземния и етаж е построен салон, сцена и гримьорна. На втори и трети етаж се помещават учебните стаи и канцеларии. Хората се чувстват окрилени и щастливи от новата придобивка, осигуряваща им условия за по – пълноценен духовен живот.  През 1950 г. след завършване на седми клас в прогимназиалното училище на село Гара Бов, бях избрана в ръководството на ДСНМ /Димитровски Съюз на Народната Младеж/, като отговорник за културно – масовата работа сред младежите. През 1951 год., вече омъжена /на 15 год. възраст/ се чувствах призвана да дам своя принос за обществения живот в селото. По това време оскъдният книжен фонд на читалището беше пренесен в Гара Бов, обособяващ се като културен център на селището Бов. За читалищна дейност бе отредена една малка стая в приземния етаж на общинската сграда. Библиотекар беше Гина Виденова. Вземах от нея по 20-25 книги, изнасях ги пеша на 5 км. в село Бов и там ги раздавах на младежите. След прочитането им ги връщах и ги заменях с други.

През зимните месеци подготвяхме и изнасяхме пред населението по 4 – 5 пиеси. Организирахме смесен младежки хор от двадесет младежи и девойки, който също имаше свои изяви на сцена. Тъй като завесата на сцената беше износена и скъсана, столовете в салона изпочупени, младежката организация реши с приходите от билетите за вечеринките да бъде закупена нова завеса и нови столове за салона. За да осъществим това, взехме решение младежката организация да даде по пет трудови дни по залесяването и парите да бъдат предоставени за обновяване на салона. Това беше нашият дар за бовчани.

В годините след 1950 год. се провеждаха много общоселски събрания. Най – ентусиазиран и сладкодумен оратор беше Ради Цонев. Той умееше да рисува с такива краски новоизграждащото се социалистическо общество, пленявайки чистите души на младежите. Убеждаваше ни, че след трудния преход при построяването на социализма, в следващия по – прогресивен комунистически строй ще има щастие и по - лек и охолен живот за всички.

Ние с ентусиазъм водехме читателски просветни групи по махали и седенки. Рисувахме бъдещето във вид на огромни комини, бълващи гъсти облаци пушек – символ на изградена тежка промишленост, осигуряваща богато и щастливо общество. Пишехме лозунги, призоваващи участието на всички при изграждането на социализма – свобода, братство, равенство – красив и желан блян, залегнал в комунистическата пропаганда.

След 1954 г., много от младежите, участвали в обществения живот на село Бов, вече семейни, се пренасят да живеят в новопостроените си къщи на с. Гара Бов. Много от тях продължават участието си в мероприятията, провеждани от читалището.
Библиотеката е преместена в по-голямо помещение, в къщата на Младен Ганчов, служеща преди това за стол на работниците в предприятие “Каменни кариери” – Гара Бов. През 1961 г. за няколко месеца бях назначена за библиотекар по заместване на излязлата по майчинство Елена Пешева. През 1962 г. е построена новата читалищна сграда.
 
С удоволствие си спомням за работата на Ленчето, за умението и да привлича хората и да работи с тях, за начина и да сплотява колективите. За мен тя е най-умелият, богат на идеи общественик. Сформирана беше дамска вокална група. Подготвяха се пиеси при много трудни условия с издигане на сцена в училището. Две училищни стаи бяха пригодени за салон и сцена, като преградната стена между тях беше и портал от дървени елементи. Така в едната стая беше сцената, а в другата зрителите насядали на чинове и столове. Всяка вечеринка завършваше с музика и танци. Това сплотяваше хората, правеше ги съпричастни и по-добронамерени.

През 1962 г. беше построена и открита голяма читалищна сграда. Така читалището имаше вече свои дом с просторен салон, сцена с две гримьорни, малко салонче за репетиции, стая на приказките за малчуганите, библиотека, побираща вече 16 000 тома книги, канцеларии, просторно фоайе. Сформиран беше смесен битов хор от 85 души, театрален колектив, кръжок “художествено слово” за подготовка и изнасяне на рецитали. Сложено беше началото на възстановяване на обичаите – “Лазаруване” и “Кумичкуване”. През зимните месеци всяка вечер прозорците на читалището светеха да късно през нощта, подготвяше се нова проява – срещи с писатели, политзатворници, вечери на “войнишката майка”, на “донаборниците” и “активистите”, събрания и седенки. Моторът задвижващ тези мероприятия беше Ленчето. Дълги години председател на управителния съвет беше Гина Виденова – богата на идеи и инициативи, тя даваше своя голям принос за културния живот в селището ни. 

Морална награда за ентусиастите хористи беше спечелването на златен медал на VІ Републикански Фестивал на Художествената самодейност през 1984 г., с дългогодишен диригент на хора г-н Коцев. Вторият златен медал е от VІІ Национален фестивал през 1989 г.
 
Честването на 9 септември беше определено да се провежда в село Бов с поднасяне на венци на паметника, издигнат в чест на загиналите през войните. В читалището подготвяхме 7-8 красиви венци от името на партийните групи, предприятия и учреждения. За зарята на площада се стичаше цялото население. 

През 1989 г., след напускането на тогавашният секретар Катя Ангелова, мястото бе освободено. На заседание на управителния съвет на читалището, на който бях член 26 год., предложих да бъде назначена Н. Иванова. След одобрението и от партийната организация тя беше назначена. Радвам се за своето предложение, чувствам се горда от своята преценка, защото тя оправда и надмина моите очаквания. С годините успя да се наложи като добър и инициативен организатор, натрупвайки опит в общуването си с хората и с желанието си за усъвършенстване. Нейна е идеята за откриването на Интернет център в едно от помещенията на читалището, която тя успешно осъществи.

В читалище “Светлина” бяха създадени  два танцови състава – за народни танци, с ръководител Петя Кардашка и за модерен балет, с ръководител Михаела Кардашка, женски певчески хор “Бовчанки”, с ръководител Светослав Балтаков, театрален състав, танцов състав “Нашенки”. Традиционно се пресъздава обичаят Лазаруване, а на 1 март всяко дете от Бов получава мартеница от Баба Марта.

Вече трета година се провеждат празници на Бов – с богата литературна програма, гостуване на професионални състави, провеждане на състезания по шахмат, футбол, колоездене, поход до исторически места и т.н.

Искрицата светлина е вече в ръцете на младото поколение, готово да допълни историята на Бов с много обич, талант и всеотдайност.

9. МЛАДЕЖКИ КЛУБ “ХР. КОЦЕВ” – ГАРА БОВ

През 1968 г. в приземния етаж на читалищната сграда беше открит младежки клуб “Христо Коцев”. Бях назначена за отговорник на цялостната дейност на клуба – методист, сценарист, работник в кафе – сладкарницата, чистач, организатор – с 40 лв. хонорар. Но тъй като бях пенсионер с професионално заболяване, с много малка пенсия, това все пак беше приход за семейството. И най-важното е, че отговаряше на вътрешния ми мир и потребност от такава дейност. В предоставения ни за младежка дейност етаж преди това се помещаваше  ресторантът на РПК и кухнята към него. Обстановката беше много подтискаща – неремонтирани помещения, запазили специфичната миризма от предишното си предназначение.

Заех се със сложната задача да потърся средства за ремонт и обзавеждане. Обърнах се към Комитета за младежта и спорта. Помъчих се да ги убедя, че единственият начин да привлечем младежите да предпочетат клуба пред ресторантите, е да бъдат създадени комфортни условия за отдих, почивка и развлечения при нас. Комитетът откликна на молбата ми, отпусна средства, с които беше направен основен ремонт и обзавеждане. Обстановката осигуряваше комфорт, спокойствие и уют за младежите. Имахме огромен салон за шумни игри, танци и забави, две отделни помещения за кафе – сладкарница.

На разположение на младежите бяха предоставяни всяка вечер – моникс, унгарска табла, шахматни дъски, тенис на маса и др. Всяка събота и неделя имаше забави, на които свиреше оркестърът на клуба – състав от добри музиканти, харесвана от младежите. Така клубът се превърна в притегателен център, привличащ младежите от цялото Искърско дефиле. На забавите се стичаха от 200 до 250 младежи, а понякога и повече. В клуба не се сервираше алкохол, но имаше младежи, които идваха леко пийнали.

Клубът развиваше богата дейност, с провеждането на различни тематични вечери. “Вечер на младото семейство” се провеждаше ежегодно, с почетни гости младите семейства, сключили брак през изминалата година. Подготвях сценарий за вечерта – рецитали, поздравления, състезания, хумор и изненади. Мъжете плетяха, приготвяха кексове, пишеха рецепти за приготвянето на ястия. Излъчваше се комисия, която класираше участниците. Бурен смях предизвика един млад съпруг, сложил дафинов лист в каймата за направата на кюфтета. Комична гледка също беше преденето на прежда от тях. Жените се състезаваха в чисто мъжки дейности – сглобяване на рамки, дърводелство и др. 

Провеждаха се вечери на “многодетното семейство” /за семейства с повече от две деца/, на “войнишката майка”, “родилната помощ”, с гост местната акушерка, “вечер на активиста”, срещи с писатели, артисти, герои от войните, активни борци и т.н. 

В клуба се организираха и провеждаха всяка година състезания по шахмат, тенис на маса, моникс, табла и др. Купите за излъчените първенци се подготвяха и предаваха безплатно от цех “Детска радост” – Бов. Провеждахме срещи с изявени шахматисти, майстори на спорта. Не случайно има много шахматисти от Бов, удостоени със званието “Майстор на спорта”. Тази развлекателна игра, започната от ранна възраст развива ценни качества у подрастващите. Предпазва ги от търсенето на пагубни приятни усещания, като алкохола и употребата на наркотици. Калява характера им да не се поддават на тези съблазни.

Сега, вече на 72 години, обръщайки се назад към изживените си години, се чувствам удовлетворена от пълноценно изживения си живот. Прекарах живота си отдадена на обществената работа: профпредседател към промкомбинат “Скала” – Своге и в Български Спортен Тотализатор – София окръг,два мандата общински съветник в Община Своге, във Висшия контролно – ревизионен съвет на БЗНС и в още много изборни ръководства. 

Моето поколение преживя трудните и бедни години след войната през 1944 година и не по – малко трудните години на прехода, след 10 ноември 1989 г. Но бедността не е порок, особено когато умишлено и целенасочено си тласкан от злите сили. С упорит труд, честност и достойнство се носи тежкия кръст. Страшна е духовната бедност и незаинтересованост, духовната пустота и безхаберие. 

Добронамереното отношение към хората, уважението и добротата поддържат духа на човека млад до дълбока старост. Обич към всичко и всички – панацеята за вечната младост. Но вечната младост не съществува, защото физическото тяло остарява. Щастлив е този, който успява да съхрани искрица живот и жизнерадост в сърцето си докато е жив. Затова е нужно сърце, пълно с ОБИЧ И ЛЮБОВ.

2. Селищно устройство

Образуваното селище през Неолита (новокаменната епоха) е било събрано в горния край на селото. През следващите епохи то постепенно се разширява надолу към изворите Поповец и Мацула  и още по-надолу към водопада на Селската река.

Главното занятие на жителите на селото е земеделие и скотовъдство. Те са ползвали всички възможности, които щедро им предлага природата. Близо до селото е имало девствени гори, които са ползвани за огрев и строеж. Имало е хубави ниви, а добитъкът е   можел свободно да се изкарва на паша в околността и вечер да се прибира.

Условията за лов и риболов са били благоприятни, те са позволили на селото да се запази дълго време на едно място – на куп. 

С увеличение на населението областта на стопанската дейност се разширява. Новите места за земеделие остават все по-далеч, за обработването им трябва да се извървява дълъг път, а това е свързано с губене на време и енергия. 

Добитъкът значително се увеличава и пашата близо до селото не е вече достатъчна. Изкарват го далеч и не могат да го връщат вечер. Налага се да нощува там. На пастира построяват колиба и той все повече се задържа там. От село му носят храна. Около колибата се разработват ниви, които постепенно се разширяват чрез изсичането и изкореняването на гората. От там носи името си местността Требеш. Събират се на едно място няколко колиби, за да си помагат помежду си техните обитатели. И така почти всички домакинства са имали и кошара с обработваема земя около нея, която са владеели и от там целия имот и колибата наричали “държава”. В последствие тези “държави” ставали махали с изключение на “Леки перца”. Леки перца не се е превърнала в махала, тъй като там почвата не е била благоприятна за разработване на ниви и наблизо не е имало питейна вода. 

Ще се постарая да опиша начина на живот, нрави и обичаи на хората от селото и кошарите в миналото, което може би ще представлява интерес за бъдещото поколение.

В началото на турското робство най-разпространената къща е била едноделната. Тя се състои от една стая, която е кухня, спалня и всекидневна. Спали са направо на земята.
В последствие се появява двуделната къща, която бързо се разпространява. Тя има две отделни стаи. Външната я наричат каща, а вътрешната – одая. Постройката се изгражда с подръчни материали. Мазето е иззидано от камък – суха зидария, а останалата част е паянтова. Отвън и отвътре стените се измазват с кал, а таванът – с кал, слама или чоп. Мазилката се баданосва с кал и плява от овес, по – късно отвътре с вар, а още по-късно и отвън.

Къщата е направо на земята, а под одаята има мазе, където спи добитъкът или се слага багаж. Там са бъчвите и бурето с ракията. Подът е обработен с кал. Отгоре се маже с кал и плява от овес, за да не се рови. Това се върши обикновено от домакинята всяка седмица. Къщата се покрива със слама, а в последствие с плочи.

До стената между кащата и одаята се изгражда оджак /комин/. В основата на оджака е огнището, над което виси верига с кука на края. Тя се скъсява и отпуска в зависимост от големината на котлето, което се закачва да ври.

В одаята има печка с фурна. През лятото в одаята само се спи, а през зимата се спи, готви и пече хлябът. Креватите са саморъчно направени от леса, изплетена от пръти на магарета или сковани от дърво с талпи.  Върху тях се слага слама или сено направо върху кревата.
Външната стая – кащата се обитава през лятото. Там се готви, меси и пече хлябът. Там се хранят и посрещат гости. Яденето се готви в гърне, закрепено в пепелта до огъня или в тенджера, която се слага на саджак на огъня. Огънят в огнището се кладе с тънки дърва /вършини/, а печката в стаята – с дебели. Саджакът е направен от желязно колело  с три крака. Пригоден е така, че да се слагат съдове с различна големина. 

Използват се и котли  различна големина  - от два до шестдесет литра. Най-големия от тях наричат ператник. В него се топли вода за пране и се вари сапун. Има и котли, които се употребяват за носене на вода. Те са калайдисани отвътре и отвън, а другите, които се слагат на огнището – само отвътре.

Във външната стая има нощви, в които се меси хлябът. Пече се в подница, която се захлупва с връшник. Подницата се захлупва върху натрупани тънки дърва в огнището. Дървата се подпалват и подницата се държи докато побелее отвътре. Обръща се до огнището с помощта на ръжен и се слага хлябът. Отгоре се слага гореща пепел с жар или връшник. Връшникът се слага също върху дърва на огнището. Посипва се с въглени и гореща пепел и се държи на огъня докато се зачерви. Захлупва се подницата с хляба. 

Баница, тутманик или яйченик се пекат в тепсия, която се слага върху саджак. Под него се слага гореща пепел с жар. Похлупва се с връшника. 

Да видиш сега как се правят подниците: За тях се взима песъклива глина обикновено от там, където са известни нейните качества, а именно: да не се напукват и да са здрави.  Но здравината на подниците не зависи само от качеството на глината, но и от начина на обработка. Глината се слага на предварително приготвено затревено място. Намокря се и се гази в продължение на 4 – 5 часа. Гази се дотогава, докогато почне да лепне и пука по особен начин. Това познава домакинята, която има опит в това отношение.

Постъпва се към оформянето. Прави се във форма на тепсия с различни размери, за да може да се пече хляб с различна големина. Дълбочината и е около 10 – 15 сантиметра, диаметърът от около 40 до 60 см., а дебелината около 8 – 10см. Ръбът се заобля грижливо  и се заглажда заедно с останалата част. Оставя се на сянка да изсъхне, след което внимателно се изпича на огнището. 

Ако някой мине покрай тези, които изработват подниците, поздравява ги вместо с общоприетия поздрав, с “Железни ви подници” , а те му отговарят “Златни ти уста”.  Това е пожелание за успех в работата. Подниците да са здрави като желязо.

Хлябът, който се пече в тези подници, беше три вида – чист - от пшенично брашно, смесен – от чисто и царевично брашно и морузен – от царевично брашно. Повечето от жителите на село Бов ядяха смесен и морузен хляб. Имаше не повече от десет семейства, които се хранеха с чист хляб. Често се правеше качамак, тъй като той е по – вкусен от царевичния хляб. Нашето семейство ядеше 6 – 7 месеца от годината морузен хляб, през останалото време мешан, а само в големи празници чист. Такива бяха болшинството от семействата, а имаше и по-бедни, които почти през цялото време се хранеха с царевичен хляб. 

Житото и другите зърнени храни се мелеха във воденици, наречени караджейки. Такива имаше няколко - в Селската и Трескавската река. В Селската река до водопада имаше четири такива малки воденици. Те мелеха по 100 – 150 кг. на денонощие.

Брашното, което се получаваше в тези мелници, беше заедно с триците и беше значително по- едро от това, което сега се мели. Преди да го омеси, домакинята го пресяваше през протак или сито.  Протакът беше с по – едри дупки от тези на житото и при пресяването се отделяха по-малко трици. През протака се сееше брашно само за хляб. За баница брашното се пресяваше през сито. 

От ястията голям дял заемаше чорбата – главно от фасул, картофи и леща. Тя беше в повечето случаи постна  - без запръжка. Това беше първо, второ и трето. През пролетта се готвеше коприва, а през лятото чорба от цвекло. Копривата се ядеше обикновено с качамак. През лятото се готвеше често пържено със зарзават и яйца, които се топеха с ръка. Вареше се компот от джанки без захар и се ядеше като чорба. Десерт не се употребяваше. Всичко се ядеше с хляб. Най-голям дял в яденето вземаше прясното и киселото мляко. То присъстваше във всяко хранене, а в повечето случаи се ядеше само мляко с хляб. 

Ядеше се с дървени лъжици. Вилиците на село се появиха след Европейската война. 
По-голямата част от годината храната беше постна. Постеше се всяка сряда и петък, коледните, великденските, петровите и богородичните пости. Постеше се 220, а се блажеше – 145 дни. Месо се ядеше през зимата като се заколи прасето и рано на пролет, на Гергьовден печено агне и в края на лятото – пиле или кокошка. Висококалорична храна се консумираше през зимата и рано на пролет, а нискокалорична – през летния сезон. 

Смяната на постната храна с блажна е полезна за организма и това ставаше ритмично. Дългото постене през постите благоприятстваше за организма да се очисти от отровите, които се наслагват от консумацията на месо, а постенето в сряда и петък осигурява временно разтоварване на организма. През зимата се ядеше често зелев сок, с изпечена и натрошена чушка и компот от изсушени джанки и круши. Захар се консумираше много рядко – по 2 – 3 килограма на година за семейство и се употребяваше главно за чай, ако някой се разболее. 

Хляб се консумираше много – обикновено по 1 – 1,5 на ден за един човек. Въпреки това пълни хора нямаше. Това се дължеше на обстоятелството, че се употребяваха много малко мазнини и захар.

Всяко домакинство имаше и градина, в която се отглеждаха пипер, домати, зеле, лук и чесън. До европейската война доматите се ядяха само зелени. За салатата ги печеха. Ако узрее някой домат, го хвърляха. 
Спомням си, баща ми като се върна от Европейската война, започна да яде сурови червени домати. Ние му се чудехме. После свикнахме, започвахме да ги ядем и видяхме, че е хубаво.

Ядяхме по три пъти на ден – обяд, пладне и вечерта. Сутрин се обядваше хляб и манджа към 9,30 часа. На обяд се ядеше  в 14,30 – 15,00 часа, викаха му пладне и се вечеряше на залез слънце. Преди и след ядене обезателно се миеха ръцете. За да се изпълняват тези хигиенични правила, ги свързваха с църквата и общественото мнение. Грехота и срамота е да не се измие човек. Баща ми винаги казваше: “Трябва да престанеш да ядеш тогава, когато ти е най-сладко. Грехота и срамота е да преядеш!”.

Тези и много други хигиенични правила се изпълняваха под страх от наказание от Бога и порицание от обществото. В последствие те ставаха навик и се изпълняваха винаги. Но за да се стигне до този навик, трябва да има страх от нещо. Тогава науката беше на по-ниско ниво и повечето от хората бяха неграмотни, за да могат да си обяснят ползата от тези хигиенни навици. По този начин се насаждаха и оформяха и взаимоотношенията между хората. Помня как баба ми много често ми казваше: “Па синко, ако си седнал и дойде по-стар човек веднага да станеш да му отстъпиш мястото той да седне, като си свалиш шапката да го поздравиш. Така хората ще те благославят.”  Още бях малък, не бях тръгнал на училище, но съм го запомнил това и се стремях да го изпълнявам. Така беше и с всички останали деца.

3. Стопанска дейност

Главното занимание на населението на село Бов в далечното минало е било земеделието и скотовъдството. Равните места в територията на селото са по – малко от тези с малък или по-голям наклон, поради което нивите са малко пръснати из цялата околност.

Условията за отглеждането на добитък са били по-благоприятни, тъй като в близката околност е имало хубави пасища. По тази причина нивите са се напоявали и добитъкът е бил голям. От земеделските култури се отглеждаха: жито, царевица, лимец, ечемик, овес, картофи, леща, фасул и тикви. Фасулът и тиквите се садяха между царевицата. Отглеждаха всичко, което е необходимо за домакинството. Всяко домакинство имаше и градина, където се отглеждаха зеленчуци. 

Земята се обработваше с дървено рало, теглено от волове, а при по-бедните от крави, които ползваха за впрягане и мляко. Засятото жито засипваха с брана, която се състоеше от една дъска дълга около 1 – 1,50 метра, назъбена отдолу. На тази дъска се прикрепваха вършини, обикновено от свинак, защото са силно разклонени и по-здрави. На вършините се слагаше камък да тежи и да заглажда засятото. Браната се прикрепваше за ярема на воловете или кравите с едно дърво, наречено водище. Като малки много обичахме да седнем на браната и да се возим, но  само ако сме слушали. След първата световна война започнаха да орат с трупица – обръщащ се плуг. 

Житото, овесът и другите житни растения се жънеха със сърп. Още от малки се учехме да жънем. Първият урок беше да жънем ниско, равно и да не разпиляваме сноповете. Като се сложи това, което е ожънато на ракойката, преди да се започне да се жъне, да се съберат класовете. Да не се разпилява житото и да се използва всичката слама. Съществуваше необявено съревнование кой най-ниско и най-равно ще жъне, коя ракойка е най-добре подредена и кой не е разпилял класове. Наградата беше “Браво” и всеки се гордееше с нея.

Обикновено при жътва се събираха повече хора. Така беше по – приятно и по-весело – приказки, закачки, смях и песни, а и узрялото жито се прибира на време.

Житото не зрееше по всички ниви едновременно. Зависеше от това в кой ден от годината е посято, какво е изложението и напояването. Това позволяваше на стопаните да се събират и да жънат заедно там, където е вече узряло и така да се редуват, докато се ожъне навсякъде. 

Тези от жените, които пееха по-хубаво, се събираха на едно място по три – една в средата, която пее най – хубаво. Тя вика /пее мелодията/, а двете отстрани  влачат/пригласят/. Докато пеят, те са наведени и жънат, изправят се, като завършат и слагат ракойките. Още незавършили, започва втората тройка. Така цялата околност се оглася с песен и смях. Обикновено думите на песента са във връзка с работата:

“Карай, Дено, карай, Дено на край да караме.”
Това е едно леко подканване да се жъне по-бързо. Защо? Дава се отговор със следните думи:
“Тамо има дърво високо.Тамо има сенка дебела.”

Знойно лято е. Горещината е голяма. Като отидат по – скоро накрая, ще си починат на дебелата сянка – на хлад. Винаги, когато се изкара една посока, сядат да почиват. По време на работа хората се веселяха, смееха, а смехът е здраве. Жените жънеха, а момичетата връзваха ракойките. Ако този, който връзва снопите е един, той често пъти бързаше да извърже всички ракойки, настигаше жетварите и продължаваше да вършее в снопа на някоя мома – тази, която най – харесва. Естествено тя се бранеше – и пак смях и веселие. Като се приключи с жътвата, прибират се снопите на едно място и го правят на кръстци – слагаха сноповете на кръст така, че класът да е скрит, да не го ядат птиците и същевременно да съхне.

Като приберат снопите, всички тръгват за къщата на стопанина, на когото жънат. Когато наближат къщата те пак пеят. Думите на песента пак са целенасочени. Тя започва:
 “Добър вечер, госпожо Елено…” Това е предупреждение, че пристигат гости и домакинята трябва да приготви трапезата. Преди вечеря винаги се пие ракия за отмора. 

След като се ожъне всичкото жито снопите се превозваха до хармана /токо/ и се правеха на купен /купа/. Така класът се скриваше, не се унищожаваше житото от птиците и не се “подгараше” – запазваше се сухо и по – лесно се вършеше. Преди да се почне вършитбата, токо /харманът/ се отърсва с остра мотика, за да се смита житото. От купена хвърляха снопите на токо и ги развозваха, като ги разстилаха с класа към стожера. Нареждаха ги докато се изпълни със снопи. 

Вършееха с нож – един, два или три с волове или крави впрегнати в колесник. Докато се овършее, няколко пъти го преработваха. Първо го обръщаха, започваха от горния край. Обръщаха долната част да дойде отгоре, а горната отдолу. Това ставаше с вили. Вкарваха се пак конете или воловете. Горната част се вършее – житото се оронва, сламата се сплесква и се надробява по – лесно. Изкарват се пак конете. Тогава се траси, като пак се започва от горния край. Сламата се загребва с вилата, подхвърля се нагоре и като започне да пада, се удря с нея. Трябва да се вземе до дъното и да се направи място на този, който работи. Това се повтаря три – четири пъти, като след като се претръси, се вкарват конете да вършеят. На средата на хармана има стожер. На него е вързано въже, а на края на въжето са конете. Карат ги с камшик или прът. Като тичат те уронват класовете и разбиват сламата. Като се вършее с крави или волове, те се водят за капистрите, един ги води, а друг отзад ги кара с някакъв съд или тенджера, които подлага, когато те се освобождават от физиологичните си нужди, при което ще намокрят житото и няма да може да се овършее. При конете това не е проблем. Те се освобождават, докато почиват.

Като се овършее сложеното снопе, житото и плявата падат на земята и трябва да се отделят едната от другата. Това става с вили, като внимателно се взима от горната част, подхвърля се леко и се удря с вилата. Като се изхвърли едрата слама, надробените се събират с метла от свинак, леко се движи отгоре и се изкарва навън. Накрая слагат най–опитната жена. Тя почиства сламките и случайно увлеченото зърно. След това се събира житото и плявата в средата на хармана до стожера. Трябва да се отдели житото от плявата. Това става чрез отвяване – мъжът застава до купа с дървена лопата. Загребва с нея и хвърля високо, така че да се разсее хвърленото и да падне близо до купа, винаги на едно и също място. Вятърът отвява плявата. Житото пада с късове от слама и класове. Стопанката събира сламките и класовете с метла от свинак. До вечерта трябва да се приключи с отвяването, защото на другия ден пак предстои вършеене. Често пъти се взимаха чужди коне и не биваше да престояват, а и времето не винаги е слънчево и без дъжд. 

Отвяването зависеше най – много от времето. Трябва да духа вятър, но не силен и то в една посока. Ако духаше първо в една посока, а после в друга, плявата падаше върху отвятото. След като се отвее, житото се дърмонгосва. Пречиства се с едро сито, което се нарича “дърмоне”. През него минава житото, а остава едрата глушина и други по – едри примеси. Това обикновено се прави на другия ден, докато се вършее вторият харман и то от децата. След като се пречисти по този начин, простира се на слънце да просъхне и се насипва в преградите. Отвяването и пречистването на житото по – късно се извършваше с веялки. Това ставаше по – бързо и пречистването ставаше по – качествено. Земята се обработваше с рало, теглено от волове или крави. 

Първоначално полученият добив от земеделските култури е бил достатъчен за изхранването на домакинствата през цялата година. Населението обаче все повече се увеличава, а нивите остават същите.  “Човек от човек се ражда, но нивата нива не ражда” – се казва в народната поговорка. Така получената храна започва да не достига за изхранване на земеделските стопани през цялата година. Пари за закупуването на жито и царевица са взимали от продажбата на добитък, масло сирене и яйца от сезонната работа – жътва, бране на царевица и грозде.

По време на жътвата в Софийското поле, която става около две седмици по – рано от тази в селото, са необходими жетвари. От полските села идвали стопани, за да ангажират необходимите им работници. Те уговаряли обикновено с един човек колко хора са им необходими  и какво ще е заплащането на ден. Този човек го наричат драгоман. Той събира необходимите жътвари, обикновено мъже и по – млади жени, и ги отвежда там. Докато нямаше още железопътна линия, те отивали през Проот, Стръмол, Рединската китка и Подгумер. На връщане жените си купували памук /прежда/, за да тъкат платно през зимата. 

Есенно време отивали на гроздобер във Врачанско и Берковско срещу заплащане и бране на царевица – в натура. Царевицата прекарвали с волски коли или коне. 

Когато отивали да купуват зърно за храна, предпочитали царевицата, защото е по-евтина. От брашното и правят качамак. Качамакът е главната храна на планинското население не само на Бов.

Когато настъпи жътвата на житото, то трябва бързо да се прибере, защото може град да го убие или силна буря да го изрони. За жътвата събираха жътвари от село – тези, на които житото не е узряло. На едни плащаха, а други жънеха на заем. Когато узрее тяхното жито, им “отвръщаха”. По същия начин обработваха – копаеха и зариваха царевицата. 
Скотовъдство

От домашните животни са отглеждали овце, говеда, коне, кози и биволи. Биволи по мое време в селото отглеждаха две семейства – Ангел Митров и Симеон Вутов. Гледаха по 7-8 глави единия. Не всички домакинства имаха овце, но говеда имаха всички. По – заможните семейства отглеждаха волове за впрягане и крави за мляко, а по – бедните – крави за работа и мляко. Чул съм от баща ми да казва: “На бедния и котката трябва да е женска.”

През зимата хранеха овцете с шума и малко сено, а говедата със слама и сено. Биволите хранеха със слама. Овцете зимуваха на село или на кошарата /“Държавата”/, а през лятото се събираха по три – четири домакинства и правеха бачии. Изкарваха ги там, където има по – добра паша и ниви за торене. Нощно време овцете спяха на “замет” – място, заградено с леси, изплетени от пръти. С тези пръти “замето” се местеше бързо по цялата нива.

Получените продукти от млякото на овцете се деляха по предварителна уговорка. От млякото получаваха сирене, масло и извара. Сиренето смесваха с извара и така по-лесно се съхраняваше в качета.

На бачията имаше обикновено трима души. Двама пасяха овцете, а един се занимаваше с преработката на млякото и се грижеше за хората. 

Маслото получаваха от каймака по следния начин: Подквасваха прясното мляко и го слагаха в каца с кран. През следващите дни изсипваха издоеното мляко в кацата. На повърхността се образуваше пласт от каймак. От цвика получаваха извара. Отделяха от прясното мляко и за сирене.

Бачиите се образуваха по Гергьовден и се разтуряха на Димитровден. Бачиарят /бачат/ се смяташе задължен да почерпи всички, които минаваха през бачията, особено познатите. Един път минавахме с майка ми по пътя през Орговица. Вместо над нивите, близо до върха имаше бачия. Като ни видя, бачът започна да вика:“Мари, ела с детето да си похапнете нещо и да отпочинете”. Настояваше много и ние отидохме. Даде ни прясно сирене и каймак и се обърна към мен. “Яж, Иване, тука има, тук е бачия”. След това ни даде мътеница да утолим жаждата си. Така канеше всеки, който мине по пътя. Почерпваше го и научаваше новини от село.

Кравите без мляко, воловете и юниците се изкарваха в яловината - при селския говедар. Той ги гледаше също от Гергьовден до Димитровден. Нощуваха в Издримец в оградено със зид от камъни място, наречено говедарник. Стопаните на добитъка отиваха всяка неделя да ги кърмят. Измесваха в къщи  трици, плява и сол или само трици със сол, слагаха ги в торбичка и отиваха да кърмят добитъка в Издремец. Някой път говедарят ги  докарваше за кърмене в Мораве. Стопанинът се обаждаше на своя добитък, като му показваше торбичката с кърмата. Той идваше веднага при него. Отвеждаше ги в страни и посипваше кърмата  по тревата. Пази ги от другите животни, докато изядат кърмата, помилва ги и се разделя с тях.

Имаше и селски коняр, който пасеше селските коне по същото време. Мястото, където  нощуваха, се наричаше конярник.

Когато имаше повече крави с мляко, които стопаните нямат възможност да гледат сами, наемаха човек и за тях. Събираха ги на Типченица. Всяка сутрин стопаните ги изкарваха там и вечер ги прибираха.Някои от кравите се пасяха от малките деца на семейството. Навърши ли осем години, готов е говедар. Пасяха ги в Яворец, Лешке, Колибищата. На говедарчетата слагаха хляб в едно торбенце, лук и сол, някой път мляко в шише, но го отбягвахме, защото трябваше да го носим цял ден на гръб.

Най-много трева имаше в Яворец, но там нямаше вода за пиене. Когато на обяд кравите легнат да пладнуват, отивахме да пием вода на Тикьовец, който е на около 3 километра от мястото,  където пладнуват.

Най-обичахме да пасем добитъка в Колибища. Сутрин ги изкарвахме до Ленището. Те пасяха там, изкачваха се по билото на върха и пладнуваха в мястото, където е  била крепостта. Там билото е широко и равно. Ние още от Ленището се връщахме обратно. Беряхме ягоди и играехме цял ден при оброка. Привечер се разделяхме на три. Едни заставахме на Мечкарската ливада, други при оброка и трети при Соколе. На тия места имаше “уплази”- място, където свличаха дървари отсечените дърва.По тях слизаха говедата. Пазехме ги да не влизат в ливадите и нивите. Събирахме ги при оброка и се прибирахме вечерта.

Когато зрееха ягодите, предпочитахме да пасем добитъка в Лешке.
От северната страна на върха пасяхме добитъка, там имаше много ягоди. Беряхме и ядяхме по цял ден, а вечер отнасяхме и в къщи. Там ги ядяхме с качамак.

4. Търговия

През време на турското робство и известно време след това магазини за хранителни стоки и зърнени храни не е имало. Не е имало никакви магазини. Не е имало и в съседните села. За покупка на необходимите храни са отивали във Враца и много рядко в София. Събирали са се по няколко души, между които някои с коне,  но повечето ходели пеша. На конете товарели багажа. 

Тръгвали рано през нощта, обикновено когато е ясно и има месечина, пазарували във Враца и се връщали същия ден обратно. Разстоянието  до Враца е около 40 км. За един ден и част от нощта  изминавали 80 км. Минавали през Миланово, по билото на Врачанския балкан и Згури град. Голяма част от продуктите товарели на конете, но оставало и за хората. Жените се задявали  с цедило, а мъжете носели багажа в торби на рамо. 

Набавяли си продукти за цяла година - сол, захар, газ и памучна прежда за платно. Житото и царевицата купували направо от производителите във Врачанско и Берковско. Повече купували царевица, защото е по-евтина. Всички продукти, които донасяли от пазара, се изразходвали много икономично. Светело се с газениче, което наричаха още видело. То беше направено от ламарина във вид на конус с диаметър на долния кръг 6-8 см. На горния край имаше къс цилиндър с капак и фитил. Събираше 40-50 г. газ. Фитилът беше с дебелина около 3 мм, а светлината му 1/3 от светлината на обикновена свещ. Лятно време се палеше, докато се съблечем и легнем, ако не сме легнали, докато е още светло. 

През зимата на тази светлина жените предяха и плетяха, даже шиеха, бродираха и тъчеха. На него аз съм учил уроците си и писал домашните в първоначалното училище и прогимназията. Газеничето се задържа до 1925 - 26 година, а при по-бедните значително до по-късно.Захар се слагаше само за подслаждането на чай, когато някой е болен.

5. Облекло и носии

         
Всичко необходимо за облеклото се изработваше от домакинята. Бельото го шиеше също сама, а платното тъчеше  от памук и коноп (гръсти). Тъчеше се три вида платно:памучно, мелезно-основата от памук, а вътъкът от коноп и конопено-основата и вътъкът от коноп.Платното се тъчеше през зимата. През лятото домакинята го отнасяше на реката и го избелваше. Потапяше го във водата. Изваждаше го и го  нагъваше на дипли. Слагаше го на камък и го удряше с бухалка. След това го разстилаше на тревата на един кат. Там трябваше да съхне на слънце, но не съвсем. Да остане малко влажно. Това се повтаряше няколко пъти и по този начин от водата, слънцето и съприкосновението с тревата платното се избелваше. От него шиеха ризи за мъжете и жените. 

Гащи не се носеха. Ризите на жените бяха бродирани на пазвите, ръкавите и долния край, а тези от тънко или кенарено платно се украсяваха с дантели. Те се шиеха по-дълги, така, че да се вижда  бродерията или дантелата. Ризите на мъжете на пазвите и ръкавите бяха също бродирани, а тези за по-груба работа  без бродерия.

От вълната тъчеха бало, от което шиеха дрехи за мъжете и сукмани за жените. Сукманите бяха от по-тънко бало, боядисано черно. Пазвите и долния край украсяваха  с фъртунки (паети) и гайтан. Шиеха и литаци. Плата тъчеха от тънко изпредена прежда на памучна основа. Украсяваха ги с пайети  по същия начин. Те бяха ушити прави - без плохи и боядисани също в черно.

От тънко изпредена вълна, боядисана в различни цветове, тъчеха плат за завески. Шиеха ги с гъсто набрани плисета с дължина малко под коленете. Слагаха ги така,че да се покрие таза отзад и в страни. Носеха ги с ризи от дермено платно, украсено с дантели  и много по-дълги от завеската. От предната страна слагаха престилка, също така пъстро изтъкана. Завеската се носеше лятно време при големи горещини. Дерменото платно тъчеха от  избелен памук или коприна върху памук. Ризите от дермено платно жените  украсяваха с богати дантели. И мъжете носеха ризи от дермено (кенарено) платно,но само на добър ден (празник).

За мъжете балото е бяло. От него са шиели беневреци и касачета, украсени с гайтани. По-късно започнаха да тъкат  бало от черни овце или бялото го боядисваха в орехова шума или орехови кори и черна боя. От него започнаха да шият панталони  и палто с жилетка. Шиеха и кожуси от щавени овчи кожи за през зимата най-вече овчарите. Краката обуваха с цървули от свинска или биволска кожа. През зимата на краката освен чорапи носеха и бели навуща, върху които навиваха черни върви  от козина. Правеха ги от козина за да не попиват вода  през време на дъжд и сняг. На кръста слагаха широк пояс, а на гърдите ризите не закопчаваха. Връзваха двата края с конци - илици, така че на гърдите оставаше голо. Шапките на мъжете бяха от агнешки кожи. През зимата, когато отиваха в гората или на друго място, слагаха на главата си башлак, който покриваше ушите.

Жените се забраждаха със забрадки в бял цвят, шамии - с черен цвят и бариши. Със забрадки ходеха младите жени, с шамиите  по-старите, а момичетата  не носеха  нищо на главата си. Забрадките  и  шамлиите бяха от памучен плат, а баришите от копринен плат в повечето случаи кафяв. Тях ги носеха обикновено на празник. Вместо каиши мъжете и жените носеха колани, изтъкани по специален начин и пъстро нашарени.

6. Взаимни отношения

Между жителите на село Бов съществуваха добри отношения. Живееха здравословно и си помагаха помежду си. Къщите, в които живееха, бяха паянтови - изградени от дървен материал. За строежа им използваха обикновено дъб, който е устойчив и здрав, но вирее само в Габровница, Стърмол и Леки перца. Не навсякъде дървеният материал е бил близо до коларскси път. Трябва да се носи на рамо. Не всичко може да носи сам човек,особено гредите. В такъв случай се притичаха  на помощ  комшии и роднини. Събираха се на “тлака” обикновено неделен ден, пренасяха и прекарваха с коли дървения материал до строежа  безплатно. Събираха се и при покриването на къщата, тъй като се покриваше с плочи, които са тежки и са необходими много хора  за пренасяне и нареждане.Когато се зажени някоя мома, събираха се нейните дружки, шиеха, плетяха, бродираха - правеха чеиз.

След като се обере царевицата, събираше се на куп в една от стаите. Трябва бързо да се обели, защото така събрана, се загрява и спарва. На беленка се събираха всички комшии  и я обелваха за една или две вечери. Под ред се събираха във всяка къща и по този начин се предпазваше  царевицата от повреда. Случва се някой да е откарал царевица или жито на воденица, но преди да докара прясното брашно му се свършва старото в къщи. Тогава взима на заем от комшиите. От тук идва поговорката, която има алегоричен смисъл, ”Заем брашно тъпкано се връща”.
Когато нашата крава е с мляко, често давахме на комшиите, докато се отели тяхната и обратно - ние вземахме от комшиите, докато се отели нашата крава.

Имахме един комшия ковач. Някой път баща ми отиде набързо да наклепе мотика или нещо друго: “Добре, бай Тодоре, ще я наклепа ей сега, но помогни ми малко да довърша тази трупица” - отговаряше му той. Случваше се по цял преди обяд да му помага, за да му наклепа  мотиката. Друг път като отиде, веднага ще му свърши работа. Пари не му взимаше  никога. Хората си помагаха един на друг. Не държаха сметка кой повече е работил, услужваха си и никой не злоупотребяваше с доверието на другия. Правеха си заеми и с пари. Определяха датата кога ще ги върне. Не подписваха полици или разписки, не ги даваха и в присъствие на свидетели, но ги връщаха точно в определения срок. Ако някой не може да събере всичките пари,  вземаше от друг на заем,  но ги връщаше точно и на време.

Имаше един стар човек на име Петър Лагярски. При него отивали много хора да искат пари на заем. Парите държал вързани в кърпа на една греда от къщата. Уговаряли се за сумата и деня, в който ще ги върне. Обикновено той казвал:
- Иди сега и донеси кърпата с възела от гредата. Хе там се намира. На определената дата  или малко по-рано той му донася парите. Дядо Петър пак му казва: 
- Аз съм стар човек, а ти знаеш вече къде е кърпата с възела. Дай я да сложим парите там.

Отишъл при него и един комшия и му поискал и той пари на заем. Уговорили се за сумата и за датата да ги върне. Дошъл уговореният срок, но той не донесъл парите. Дядо Петър вземал от кърпата парите и оставил  възела  празен на предишното място. След 4-5 дена комшията  пристигнал и казал: 
 -  Извинявай, дядо Петре, но не можах да ти върна парите в определения срок. Смених воловете с по-млади и по-хубави. Трябва да придам пари. Още малко не ми достигат. Дай ми пак назаем. Ще ти ги върна заедно с другите.
- Добре - отговорил дядо Петър - донеси кърпата от гредата. 

Отишъл той, вземал кърпата и казал:
 -  Ето я кърпата, но в нея няма пари.
 - Няма, защото не си ги върнал. Когато ги върнеш, пак ще ти дам. Комшията си отишъл  посрамен. Минало известно време и той върнал парите, но повече заем не поискал от него.

През  лятото работата е много напрегната. Трябва всичко да се прибира и приготви храна за през зимата. Работи се от тъмно до тъмно. Продължителността да работния ден е в зависимост от големината му.

След като се прибере всичко от полето, настъпва време за отдих и почивка. За жените обаче работата не свършва. Сега те трябва да се заемат с облеклото. Да предат, тъчат платно и бало, да бродират и какво ли още не. Но сега те съчетават полезното с приятното, особено младите. Денят е вече значително намалял, а нощите са големи и хората не си лягат рано. Настъпва сезонът на седенките. Те се правят всяка вечер с изключение на четвъртък и събота. Правят ги обикновено там, където има моми. Те свикват своите другарки и комшии. Ергените сами отиват. Жените предат или плетат и всички участвуват в разговора. Там се разказват и обсъждат новините от село. 

Там непременно има и свирачи. Някой с гъдулка или  кавал. След като се наприказват, идва ред на свирджиите. Те свирят, а младите играят. Старите оставят работата и гледат кой как играе и кой до коя се е хванал, но като се разиграе сърцето, хващаш се и ти на хорото. Играят всички, докато капнат от умора. Тогава сядат и жените започват пак своята работа. Някоя от тях подхваща песен, която се подема от всички. Идва ред пак на свирджиите и така до полунощ. Такива са вечерите през зимните дълги нощи, а празниците са истински отдушник на ежедневието.

7. Празници и народни обичаи

В неделя всички се събирахме на мегдана (площада) пременени  празнично. Там имаше  обезателно свирджия. Някой с гайда,кавал,цигулка или гусла.По мое време идваше най - често Георги Ганчев с гайда и Иван Дангов с тъпан. Те живееха в Кошущица. Като дойдат на Типченица - Георги надуваше гайдата, а Иван започваше да бие тъпана толкова силно, че да се чуе от всички в село. Тогава излизаха всички на площада и започваше веселието. Младите играеха, а старите ги гледаха събрани на приказка. Гледаха кой най-хубаво играе, кой до коя най-често се хваща и коментираха кой  коя лъже. Някой път свиреше Рустем  циганина и то така, че и на заспалия сърцето ще се разиграе. Свирджиите свиреха до тъмно и тогава на поодук (на тръгване) хорото беше най-буйно. По някой път, ако още не са пристигнали свирджиите, жените запяваха хороводна песен  и пак се образуваше голямо вито хоро. Никой от свирджиите не вземаше пари за свиренето. Те свиреха за удоволствие, както и тези които играеха за удоволствие. Така беше всяка неделя. Това беше отдушник на непосилния труд. Но най-весело беше на празниците  и съборите.

Първият най-голям празник след лятото е Коледа. Преди Коледа се пости 38 дена и това го правеше още по очакван. Постенето се спазваше много строго от млади и  стари. Празнуването се започваше още на Мала Коледа - денят преди Коледа. За този ден децата се подготвяха от 2-3 дена  по-рано. Приготвяха дълбаните. Това бяха тояги високи около 1-1,50 м. с колело на 25-30 см. от земята, с диаметър 15-20 см. На тях нанизваха колачетата. Всички деца от махалата се събираха сутринта и тръгваха заедно по къщите. Събираха се в двора пред вратата на къщата. Домакинята слагаше колачетата в шиник или рещо и заставаше на вратата. Взима  в шепата малко жито и го хвърля в двора.Всички деца викат: “Да се роди-и-и-и” - Това се повтаря 3 пъти. Виковете огласят цялата местност и подсещат комшиите да се подготвят за посрещането на децата. След това всички минават покрай  домакинята, а тя им дава по едно или две колачета,орехи и др. Така децата обикалят цялата махала. Накрая преди да се разделят, броят колачетата, за да видят кой най - много е събрал.

Вечерта срещу Коледа е Бъдни вечер. На вечеря се събират всички  от семейството. Домакинята е сготвила през деня вкусни ястия  като джуркан(търкан) боб и  ошав. Месеше питка с пара. Под  софрата се слагаше слама. Приготвеното се слагаше на масата, защото, докато не се нахраним всички, никой не трябва да става. На масата се слагаше петмез, мед, орехи. Питата се разделяше на равни части, стопанинът, като бащата или най - старият оставяше едно парче и го наричаше на къщата и даваше по едно на всеки присъстващ на трапезата. Още преди да започне яденето, всеки  преглежда своето парче хляб, за да види дали ще му се падне парата, защото на когото се падне, той ще е късметлия и ще има през годината пари.

След като се нахранят всички, ровеха из сламата, за да намерят зърна от жито. Ако намерят всички, годината ще е плодородна. При ставане от софрата всеки трябва да става тежко, като се завърти, за да са тежки кошерите на есен. След вечеря идваха големите коледари. Събираха се мъже, които пеят хубаво, обикалят селото и пеят коледарски песни. Една от тях е:
                    
“Стани, Нине, господине. 
 И ти, како, дай колако
През гредата та в торбата”

Даряваха ги и тях подобаващо със сушеници от прасето, колак, висулици от царевица, орехи и др.
На Коледа се слага богата трапеза, а на площада след обяд има хоро със сергии. Тогава на децата се отпускаха по 20 или по повече стотинки за халва. На мен ми даваха по 20 и това беше голяма радост. И така децата си хапваха сладко.

Коледа беше на 7 януари. С него започват празниците  през зимата. Идва Ивановден - празник на Ивановци. В този ден там, където има именяк, домакинята меси колак и отива с него в черква като носи и вино. Колакът се меси по особен начин. В средата има дупка, а в края правоъгълна щръбка. Жените оставят колаците  и виното на маса в черквата и се прави служба. Като свърши  службата, свещеникът чете молитва при колаците и отрязва от тях тази част с щръбката. След това жените застават с колаците в една редица и богомолците минават покрай тях, отчупват си от колака, пийват от виното и честитят имения ден. След черквата в къщи се събират близки и роднини. Пият ядът и от там - на хорото. Хоро има и на следващия ден на Богоявление. Сутринта на Богоявление свещеника свети вода при чешмата на Поповец. Всички минават да ги ръси. След това се отправят към чешмата. Там стои един мъж с бяло котле. По мое време Иван Сусин, а по-късно - Иван майстора. Наливаше вода в котлето от чешмата и сипва на всеки по малко по главата. Всички се навеждаха напред,за да не им влезе вода във врата. На някои нарочно сипваше повече. Наставаше веселба. Всички се смееха с висок глас.

На Лазаровден  сутринта има черква. От черквата всички отиват на Поповец, момите са болшинството от посетителите. Уговаряха се предварително и някоя по-стара жена носеше бухалка. Ще избира кумица на момите. Избираха 3-4 кандидатки. Отчупваха малки хапки и превързваха конци с различни цветове на всяка хапка, като определяха кой цвят за коя мома е.  Слагаха хапките по дължината на бухалката и я потапяха във водата така, че тя да облее наведнъж всички хапки. Чиято отиде напред, тази ще е Кумицата. Момите запяваха “Напред, напред, кумице, напред си се паднала……..”. Тя тръгва напред и всички моми я изпращат до в къщи. След тази малка церемония момите тръгваха из селото да пеят лазарски песни. Даваха им яйца, орехи и други продукти. Тези продукти отнасяха при кумицата, като по една незначителна част оставяха за себе си. Там е приготвено нещо за ядене и след обяд отиват на хорото. Там връзват люлка  на някое високо дърво. Най-напред люлеят кумицата, а момите пеят лазарски песни. Кумицата до края на годината трябва да се ожени, а следващата година ще избират друга кумица.
  
Гергьовден беше голям празник за овчарите. На него за пръв път се дои мляко от овцете. Подсирват сирене, изпичат агне и всички отиват на черква. Пред църквата на тревата постилат специално платно  и всички жени оставяха бохчите с колак, печеното агне и прясното сирене. Тези които нямаха овце и не бяха заклали агне носеха само колак. След черковна служба свещеникът минаваше и отрязваше  една плешка от агнето, долната челюст от главата с езика, от сиренето и порязаница от колака. След него минаваха клисарят и още един мъж. Вземаха  от месото и от сиренето. Накъсваха месото, надробяваха сиренето. Това е селското. В него попа не се меша. Дават го на тези, които не са заклали агне и не носят сирене. По този начин всички на Гергьовден  си хапват печено агнешко и прясно сирене. Като се връщат жените от черква, ако срещнат някого по пътя отчупват,  му от колака, дават му от месото и от сиренето.

Голям  празник беше и Великден. Великденските пости  са най-дългите 51 дена. На Заговезни се събираха по едно, две семейства -роднини или приятели, така е по-приятно. Децата също се подготвяха за това събитие. Отсичаха дървета за оротници - разклонени от средата нагоре. Слагаха в разклонението (расоата) слама, като я затягаха да не изпада. С помощта на по-възрастните, децата лесно се научаваха. Вечерта,  като започне да се свечерява, запалват сламата на оротника  и започват да го въртят в кръг. Сламата се разпалва и образува голям пламък. Вече се е стъмнило и движещият се пламък се вижда хубаво от далече. Цялата околност се озарява от подвижните огньове. Те се виждат от Заселския връх и ние виждаме техните. Това е знак, че вечерта се заговява и затова ги наричат оротници - чрез тях хората си оротат (приказват).

За заговезни  домакинята е приготвила всичко необходимо баница и какви ли не още лакомства. Стопанинът е  приготвил всичко за сгреяната ракия.  Тази вечер ще се заговява - няма да се яде блажно и няма да има повече вражда между хората. Трябва да се очисти организмът и душата. Греянята ракия  е готова, филджаните са пълни, но преди да отпият, трябва да се опростят, да забравят своите прегрешения, да си обещаят да не ги повтарят. Най-напред се прощават с най-стария. Всички под ред стават целуват му ръка и казват “Прости ми”. Той отговаря - “Да ти е просто”. Това се повтаря три пъти. Така се прощават всички помежду си. Като се свърши тази церемония започва греяната ракия. 

Помислено е и за децата. Връзваха конец на тавана, а на долния край нанизваха варено яйце. Залюляваха го и всеки се мъчи да го хване с уста без помощта на ръцете. Това обикновено не се отдава и цялата къща се снася от смях. В по-близкото минало започна да се връзва и бяла халва, която всеки се стремеше де захапе. След дългите великденски пости идва  и Великден. 

Организмът  на хората се е очистил от всички отрови, които са били натрупани от животинските хранителни продукти. Предстои ново зареждане. Тогава се боядисват яйца още преди празника. Децата чакат с нетърпение кога ще дойде празникът, за да си хапнат яйца - 51 дена на са яли. На Великден сутринта на всеки  се дава по едно яйце да се разменят. Друго се разделя и  всеки в къщата го яде на гладно. Другите яйца се разменят с думите: ”Христос Воскресе” и другият отговаря: ”Истина въскресе”. 

След обяд на мегдана има хоро и децата ще отидат там, но яйцата не трябва да ядат, за да има с какво да се разменят. А ние какво правехме? Нарочно изпускахме яйцата, за да се счупят, изяждахме ги и искахме други. През втория и третия ден от този празник идваха на гости кумците. На кръстниците носеха  колаци и червени яйца. Целуваха ръка на кръстника и му даваха три колака и три червени яйца. На кръстницата два колака и две червени яйца, на останалите в къщата по един колак и по едно червено яйце. Кръстницата даваше на кумците по един колак и по едно червено яйце. Някои имаха по много кумци и събираха по 30-40 колака.Всеки един тежеше по 2-3 килограма. Хората не можеха да ги изяждат. Имаше за кокошките и прасето. И за тях настъпваше Великден.

През лятото празниците са по-малко. Тогава има работа на полето. По-големите празници по това време са Петровден и Богородица. На Голяма Богородица имаше събор в Своге. Тогава отиваха пеши всички от селото. Там докарваха много дини и до 1931 година, когато се откри гара Бов, ние за пръв и последен път ядохме дини на събора. Ядяхме там и си вземахме и за вкъщи. След откриването на гарата през 1931 год. започнаха да докарват и в Бов. 

На Малката Богородица имаше събор на манастира "Седем престола". Там се стичаха хора от всички околни села. Пристигаха предишната вечер. Старите отиваха на черква, а младите играеха на поляната пред манастира. Имаше музика и много сергии. Сутринта рано всички си тръгваха обратно и слънцето огряваше манастира празен. На Бов имаше два събора: На Спасовден и Архангеловден. На съборите идваха на гости роднини и приятели от съседните села да се видят и да си поприказват. Тогава се уреждаха много неща, които са чакали удобен момент за разрешаване. Тогава ставаха и покупки на добитък и др.неща.

8. Легенди

Най-високата част на вр. Яворец  се нарича Езеро. Има легенда, че там е съществувало езеро в което живеел воден бик. По някой път той излизал от езерото и борел говедата, които пасели наоколо, наранявал ги и ги прогонвал. По този начин говедата не можели да пият и вода на езерото, но и не можели да пасат наоколо. Водният бик винаги побеждавал. Трябвало да се отърват от него, но как? Ако го нападнат с копия, може би ще го убият, но всички се страхуват. Най-после вързали на рогата на най-силния бик нож, специално направен за това от ковач. Водният бик излязъл от езерото и започнал да се бори с него, но бил прободен в корема от ножа, започнала да тече обилна кръв. Водният бик влязъл в езерото, водата почервеняла и езерото пресъхнало.

Възниква въпросът съществувало ли е на това място езеро и   каква е връзката му с водния бик. Този въпрос винаги е стоял пред мене и когато извършвах геоложки проучвания за дипломната си работа, обърнах особено внимание на терена в района на тази местност. Установих, че в местността Езеро на билото от източната страна се намира въртоп с диаметър 70-80 метра и дълбочина 3-4 метра. Варовиците в целия масив  са окарстени. Падналите атмосферни валежи се придвижвали в дълбочина по пукнатини  и канали докато достигнат локалния ерозионен базис или водоупор. Тогава се придвижват в хоризонтална посока. Първоначалните пукнатини,по които се движи водата се разширяват. По този начин се образувала пещерата над Иван Цонов и Шишмановата пещера от към Лакатник. С понижение на ерозионния базис водата  в пещерите пресъхва и се явява във вид на извори на по-ниско ниво - при Изворо,  до Мораве, който сега е каптиран за водоснабдяване на селото и гарата и Студен кладенец от към Лакатник.

Като се сравнят хидрогеоложките условия на Яворец с тези на други карстови терени  в България, може да се отговори, че е напълно възможно съществуването на езеро на мястото на  описания въртоп и то да е изчезнало от един път.

Подобно изчезване на езера в карстовите райони се среща на много места в България. Има езера, които се образуват при запушване на понори. На други места,където окарстяването е по-интензивно, понорите се продънват и водата се движи със шум надолу. Такива понори установих при проучването на карста в поречието на  Горен и Среден Вит и Глава Панега. Тези проучвания са публикувани в книгата “Карстови подземни води в България”.

Връзката между водния бик и езерото  е алегорична – борбата между надземните и подземните сили на природата. Това се потвърждава и от факта, че такива легенди има и за други места. Има също две  легенди, които се отнасят за основаването на село Бов. Според едната от тях село Бов е основано от маркиз дьо Сент Бьов, а според другата от Драгньо, жител на Буф - Битолско. Има достатъчно данни  за потвърждаването и на двете легенди. Те са разгледани подробно на друго място затова тук на тях няма да се спрем. Ще отбележа само, че нито единият, нито другият е основал селото. Село Бов е основано през неолита - преди около 8000 години и е съществувало непрекъснато до днес. От маркиз дьо Сент Бьов е получило само името си.  

9. Суеверия

В миналото, когато повечето от хората не  са били ограмотени широко е била разпространена вярата в зли духове, самодиви и други. Ще се спра само на най-характерните от тях: 

Когато някой умре, веднага затварят котката някъде, защото ако прескочи мъртвеца, той ще вампиряса. Вампирът излизал нощно време от гроба и отивал при близките си. Преминавал през затворени врати и бил невидим. Клопал котлите, разхождал се из къщи, а  някой път лягал върху гърдите на заспалите. Задушавал ги и те се събуждали. За да се освободят от него, трябвало в потайно време – в полунощ да вземат земя от гроба  му и да я хвърлят в дълбока вода. Така заедно със земята във водата скача и вампирът. Човекът, който носи земята от гроба, не трябва да приказва, защото ако се обади, вампирът ще го разкъса. Никой не се решава да стори това. Имало един смелчага на име Дило. Той решил да прогони един вампир, който много лудувал. Отишъл Дило в полунощ на гроба, вземал в една торба от земята и тръгнал към реката. Вампирът  излязъл от гроба и тръгнал след него. Нищо нямало и не се виждало, а само се чували думите “Дило, Дило, дай ми си земята”. Дило упорито мълчал, но….пръднал. Вампирът веднага почнал пак  “Трът Дило де, дай ми си земята” и постоянно повтарял тези думи. Най - после Дило стигнал до един дълбок вир и хвърлил торбата със земята. Заедно с нея цамбурнал във вира и вампирът и се удавил. По този начин се отървали от него. 

В далечното минало е върлувала чума и е взимала много жертви от населението. Жертвите от нея са били  много по-големи, отколкото  от тогавашните войни. Хората си представяли чумата като черна циганка, която била невидима и минавала навсякъде. Като удари някого с ръка и той се разболява. Ако ударът е силен, което е било почти винаги, той умира, а ако е слаб, може и да оздравее. От тук е и проклятието “Да те удари чумата дано”. За да не ги намира и удря чумата, хората бягали от къщи и живеели известно време в гората, докато  премине болестта. Там била по - малка вероятността да се разболеят и това е обяснимо. Съприкосновението с билките е помагало. Освен това нашите деди  са вярвали и в други свръхестествени същества, които обитават определени места. Като бях малък, често чувах да се говори, че еди  къде си имало нещо, което с е явявало  нощно време. Това нещо беше  неопределено, защото никой не беше го виждал, но вярваха, че съществува.

Най - често се говореше  за такова нещо, което се явява  на Кръст при Требеш. Явявало се като куче, превръщало се в кон, а някой път приличало на човек. И аз изпитах ужаса на това плашило. Записах се ученик в семинарията. При започване на училището през 1924 г. трябваше да замина за София с първия влак към 5 часа сутринта. Часовник нямах, но баща ми ме успокои: “Спи спокойно аз ще те събудя към 3 часа”. Събуди ме  и се приготвих. “Сигурно е 4 часа, така показва зорницата. Ще има достатъчно време за влака”. Сбогувах се и тръгнах. Беше пълнолуние  и  светло като ден. Наближих Кръста и се сетих  за плашилото. Уж  не беше ме страх, но почнах да се оглеждам на всички страни. Като стигнах по-близо до Кръста,  видя ми се, че има нещо на пътя. Спрях се и се  вгледах в него. Имаше  неопределена форма, но приличаше на куче. Не можах да го  заобиколя, защото от двете  страни на пътя имаше висок бряг и гора. Там беше също така страшно. Нямаше как и продължих напред. Косата ми настръхна, струваше ми се, че повдига шапката, а с краката започнах да стъпвам от високо. Колкото повече наближавах, толкова  по- голямо ставаше чудовището и изменяше формата си. Започна да прилича на човек. За щастие, като го наближих още повече, то изчезна и аз тичешком  преминах това място. Обърнах се назад да огледам пак това място. Беше много светло и видях пак нещо, но това беше  сянката на едно  окастрено дърво. Пътят криволичеше и сянката се изместваше и променяше формата си. 

Отдъхнах си и продължих  по пътя. Като слязох на спирката, беше 1,30 ч. Тогава се успокоих, че страхливият може да вижда неща,  които не съществуват,  и че така са създадени разните суеверия. Като малък съм слушал за дяволите на колелото на воденицата. Докато чаках на гарата, си обясних какво е породило това суеверие. Случаят е следният. Една стара жена отишла на воденица през зимата. Останала да пренощува там и да смели житото. Воденичарят наклал голям огън да се топлят. По едно време вретеното на камъка, което в долния край има перки, почнало да скърца и камъкът намалил оборотите. 

Воденичарят казал: “Ех тия дяволи пак са се качили да се возят на колелото”. Загребал с лопатата жар от огъня и я хвърлил долу. Колелото започнало да се върти нормално. Така още два три пъти дяволите се качвали на перките, които си въртят хоризонтално, за да се возят. Не ми е известно  какво е мислил воденичаря като е казал: “Ех тия дяволи пак  се качиха на перките да се возят”, но истината е една. Перките на воденичното колело почти опират до водата, която се събира в пещта. Зимата е била много студена. През нощта водата е замръзвала и перките на колелото се удрят в леда. Като хвърля воденичарят  жар, ледът започва да се стопява и воденицата тръгва.

Тези два примера са достатъчни, за да се обясни как са се породили тези суеверия, но важното е, че те са били разпространени и са се задържали до близкото минало.

10. Народни лечители

В  далечното минало е имало лекари само в големите градове. Повечето хора са се лекували при народни лечители. Те са ги лекували с билки, с газ за горене, нишадър, пепел и др. Като бях малък, ако ме заболеше  гърло,  никога не ме водеха на лекар. Майка ми слага нишадър в цев. Слага цевта в устата и духа силно. Нишадърът  отива право в гърлото и то минава. По някой път го мажеше с газ. Като ме заболеше коремът слагаше ми на коляното пепел и ме караше да  ближа от нея. Тя действаше също като содата. Друг път ще ми даде да изпия ракия със сол. Коремът и при двата случая минава, но майка ми определяше кога какво да взема. 

Лекуваха и с билки, но не всички ги познаваха. Имаше хора, които ги познаваха и ги беряха. Повече от билките беряха на Еньовден. Тогава били по-лековити. Това време съвпада с цъфтежа  им. Някои хора знаеха много ценни билки, но не ги казваха на другите, защото щели да изгубят ценните си свойства. В Лакатник в местността Усое живееше баба  Кръстана Павлова. Живееше в бащината къща на майка ми. Тя знаеше билка, която лекува епилепсията. Майка ми много пъти я е питала да я покаже. Тя обеща да и я покаже, но преди да умре. Умря бабата, без да покаже билката.
           
Освен вътрешни болести, имаше хора, които лекуваха навехнато, счупено и др. За тези неща никой не отиваше  при лекар. Лекуваха ги народните лечители и то много успешно. Майка ми също лекуваше някои болести. Лекуваше успешно мастните жлези. Имаше много силни ръце. Разтриваше леко и продължително тези жлези или мъртва кост - така ги наричаше тя. След това натискаше силно и продължаваше да разтрива по - интензивно и жлезата изчезваше. Покрай нас минаваше често един младеж от Габровница. Той имаше на горния край на челото мъртва кост, голяма колкото ябълка. За да не го загрозява, винаги я похлупваше с  кожената шапка. Един път, когато минаваше покрай нас, майка ми го извика: 
    - Искаш ли да ти махна тази мъртва кост?
    - Защо мъртва кост? - попита той. 
    - Така се казва. Работил си, когато са прекарвали покрай вас мъртвец - отговори му майка ми.
    -  Ако можеш да я махнеш, ще ти дам  каквото искаш.
    -  Нищо няма да ми даваш,  само ще търпиш, като я натискам.
    -  Ще търпя разбира се, ако  ще и с нокти да я  изтръгнеш.            

Майка ми я поразтри и я натисна и с двата палеца. Той леко изохка, а очите му бяха насълзени. Майка ми разтри хубаво мястото и му поднесе огледалото. Мъртвата кост вече я нямаше.
    -  Как е възможно това? Тази буца вече я няма! Да си жива и здрава! Аз не знам как да ти се отплатя.
    - Няма какво да ми се отплащаш. Правя това, с хубаво да ме запомниш.

Освен това, когато някой го заболи дясната ръка от много работа, идваше при нея. Тя я хващаше за пръстите, слагаше палеца на китката, започваше да я движи  нагоре - надолу и казваше:
- Виж как скърца в китката - накарваше го да държи известно време ръката в топла вода и започваше да я разтрива. Много пъти ме е викала:
- Иване, ела да видиш! Пипни с ръка! Напипваш ли малки бучки като мъниста? Това е съсирена кръв. Казва се  сирма или зорлема. Случва се от преумора. Виж какво правя - разтривам  я и я събирам на едно място. Работя с палците. Пипни пак. Виждаш ли каква буца се е събрала на едно място. Слагаш отгоре палеца и натискаш силно. Разтриваш още известно време  на всички посоки. 
Хващаме пак ръката за пръстите, слагаме палец на китката, движиш я нагоре надолу и сега ръката не скърца.

Един път на една от бузите и се появи синя пъпка с нетърпими болки. Майка ми нагря до червено една тел  и повика баща ми, да изгори пъпката. Той взема нагорещената тел, посегна към пъпката ,но  веднага се отдръпна и извика:  “Не мога. Как ще горя живо месо? Дума да не става”.
- Не се бой – каза му майка ми - то не боли толкова. Ще започне да боли,  когато се  изгори пъпката.
- Не мога разбери! – каза баща ми и остави телта на печката. 
Майка ми нагорещи отново телта, отиде  до огледалото  и започна да натиска пъпката с телта. Вдигна се пушек. Аз избягах, а баща ми си закри очите. Нагорещи телта още 2-3 пъти. Най-после каза:
- Стига толкова, изгорих пъпката. Достигнах здраво месо.

Дали това беше синя пъпка, не мога да кажа, но майка ми се излекува. Това са народни лечители, които не вземаха пари. Това го вършеха, за да ги споменуват с хубаво. Имаше и други, които лекуваха с пари и често пъти злоупотребяваха с нещастието на хората. Това бяха вражалците. Те врачуваха - предсказваха бъдещето  и без да видят хората, казваха от какво боледуват и какви билки  да им дадат. Разбира се, че нищо не разбираха и правеха всичко за пари. Не всички отиваха при врачка, но имаше хора които изминаваха  десетки километри, за да потърсят лек от  врачки. Имам един типичен случай с един роднина  на майка ми от с.Лакатник. Жена му се разболяла. 

Той иска да я води в София на лекар, но тя не иска. Сънувала, че ще и мине от една врачка от Еленов дол. Най-после той се съгласил, вземал хляб и друго нещо за  ядене и тръгнал. Стигнал до Студен кладенец под Яворец, било през лятото - топло и приятно. Седнал, нахранил се, пийнал студена вода и легнал да отпочине. Хубаво се наспал и добре си отпочинал. Слънцето вече се спускало на запад. Той носел едно шише за лекарството, което трябвало да вземе от врачката. Вземал малко трева, смачкал я хубаво, сложил я в шишето и налял вода от кладенеца. Прибрал се в къщи и казал: “Врачката каза, че си нагазила самодивско хоро  и даде това лекарство да го изпиеш на три пъти преди изгрев слънце”. Жената изпълнила заръката и оздравяла. Разбира се, че тя била болна от внушение. 

Друго много разпространено суеверие е УРОЧАСВАНЕТО. Имало хора с лоши очи и като погледат някого и се зачудят на някое негово добро качество, заболява го глава. В такъв случай му баят. Разтриват с палци челото и повтарят три пъти следните думи:
    "Отелила крава шарено теле.Сама го отелила, сама го из очи извадила”.

Друг път гасели въглища. Вземат с машата  хубаво разгорели въглени,  размахват ги над водата  като изричат същите думи три пъти. Дават  му да пие три пъти от водата по малко, измиват му челото и уроките минават. Какъв е поводът за това суеверие? През 1929 год. прочетох в едно списание, че руски учени открили, че  очите на човек излъчват един вид лъчи, които действат убийствено върху  малки организми. Естествено тези излъчвания не са еднакви при всички хора. 

Затова съм чувал да казват: “Еди кой си има лоши очи. От него се урочасва”. Като бях малък, майка ми казваше: “Перуна на Иван Вълков има лоши очи. От нея се урочасва. Пази се да не те гледа много”.  Като ученик в прогимназията се разхождахме по пътя за Могила. С нас беше и Перуна. Насреща ни идваше грънчарят Дико с магаре, натоварено с два големи чувала с грънци. Като го, видя Перуна  извика: “Вижте колко много грънци кара с това магаре Дико. Да ще да се подхлъзне магарето, само на грънци ще ми стане." Не минаха повече от 5-6 минути, магарето се  подхлъзна и падна. Чувалите с грънците се търкулнаха на долния път. Почти всички грънци се счупиха. Най - вероятно това е било съвпадение, но има хора, които никой не може да убеди, че Перуна не е урочасала магарето.  Много пъти съм си мислил, че ако има такива лъчи, които действат убийствено върху малки организми, защо да не действат разстройващо и върху човешкия организъм. Казвам, че тези излъчвания не са с еднаква сила при всички индивиди. Има отделни личности, при които те са многократно по - големи, макар и много рядко.

В нашето село едно време имаше хора, които отглеждаха копринени буби. Те не обичаха да ги гледат много хора, за да не ги урочасват. Един път бяхме в една къща, където отглеждаха буби. Бях много малък и любопитен. Позволиха ми да ги видя от далече. Тогава ми разказаха следния случай:  

Една жена отишла в едно семейство, което отглеждало буби. Поискала да ги види. Те наскоро се били излюпили. Погледнала ги и извикала: “Ех, че много буби, колко са хубави  и как пълзят”. В този миг  голяма част от бубите  измрели. Жената ги урочасала. 
Баели не само при урочасване, а и при уплаха. Когато някой се уплаши много, му баят, като връзват китка от босилек  и чемшир и изричат следните думи:

“От долу иде страшен старшог.”
Страшни му очи, страшни му уста, страшни му уши.
Иди страшен страшог в пусти гори тилилейски, където куче не лае, където кокошка не кряка и петел не пее……”

Обикновено баеха бабите и от там идва и приказката: “Бай ми бабо да не ме среща мечката, а не да не ме е страх от нея”.  Този страх често е фатален, затова старите хора са търсили начин  да избягнат тази фаталност. Ще приведа два примера. Баща ми и майка ми живееха в Рупите срещу къщата на брат си Вута. Имаше нива, където в последствие са направили в Ливадица. Земята била с царевица. Нощно  време кучетата ядели царевицата, затова ходели да я пазят. По едно време чули някакъв звук като че свири някой. Жените били по- страхливи, майка ми веднага се уплашила и казала на баща ми. “Тодоре, това са самодиви. Гръмни с пушката да ги прогониш”. И той доста се изплашил. Гръмнал в тази посока,но на другия ден се разболял и лежал една седмица болен. Майка ми следващата нощ сънувала, че самодиви я гонят. “Защо ни развалихте сватбата, таман бяхме започнали да играем хоро?”. Това подсилило страха на баща ми и той една седмица  боледувал.

Един друг случай: Майка ми е от село Лакатник, махала Усое. Тя имала брат, който редовно слагал капан в гората близо до тяхната къща за зайци, лисици и други животни. Един ден отишъл рано сутринта да види дали не се е хванало нещо, но вместо улов в капана, се срещнал с мечка. Като го видяла, веднага се насочила срещу него. Той  побягнал, но тя го настигнала, повалила го на земята и започнала да го натиска с предните крака. Изтощен и изплашен, престанал да се съпротивлява. Като видяла мечката, че не се движи, си тръгнала, но не отишла далече. Вуйчо ми се надигнал да си тръгне, но мечката пак се насочила към него. Така още два пъти му правила мечи масажи. Последния път изтощен много, лежал дълго време на земята. Мечката действително си отишла и той се прибрал в къщи. Нямал никакви видими наранявания, но бил много изплашен. Останал на легло една седмица, след което починал.
            
Старите хора вярваха в лоши и добри срещи. Ако някой тръгне по някаква работа и срещне някого с празни ръце, това показва, че няма да му върви - няма да свърши работата, по която е тръгнал. Ако срещне някого, който носи нещо в ръцете си, ще си свърши работата. Имало хора, които ако ги срещнеш, нещо лошо ще ти се случи. Имало е случай, когато някой е тръгнал  по важна работа и срещне такъв човек направо се връщал. Ако на някого котка му мине път, особено ако е черна, през целия ден няма да му върви. Когато пък тръгне за някъде и се върне за нещо, мисли, че няма да му върви и няма да свърши работата, за която е тръгнал. Има още много други суеверия, някои са се запазили и до днес.
              
Има животни, които правят големи пакости  на хората и природни стихии, които за по – малко от час могат да унищожат целогодишния труд на хората. В повечето случаи хората са безсилни да се борят с тях. За да умилостивят животните и природните стихии,  са измислили празници – миши, вълчи празници, против градушка и др. Тези празници се спазват строго и ако някой работи тогава, правели му забележки. Имало празник на природните стихии. Една жена жънела на този празник  на Типченица. Минали хора, видели я  и  казали: “Марийо, днес е празник, защо жънеш, днес е Мария Магдалена”. “Мария на Мария  нища няма да направи” - отговорила тя. След малко се появила силна вихрушка – смерч. Вдигнал във въздуха всичките ракойки и ги разпръснал. Това било чиста случайност,  но иди ги убеди  тогавашните хора, че това не е, защото Мария е нарушила празника. Такива случайности са много рядко, но те са помогнали за разпространението на суеверията и задържането им до скоро време.

 Казахме, че когато  правят подници поздравяват ги “Железни ви подници”, а те им отговарят “Златни ви уста”. Такива поздрави – пожелания се отправят и при други случаи в зависимост от работата, която се извършва. С  “Добра напаш” се поздравява пастирът, който пасе добитъка. Това е поздрав, с който се пожелава добре да се нахрани добитъкът и показва с какво уважение  хората са се отнасяли към добитъка.

С “Добра стига” се  поздравява, когато някой бъде настигнат по път, а с “Добра среща”, когато някой бъде срещнат на пътя. Освен тези поздрави, с които се поздравяваха хората, широко разпространени бяха  благословиите. Това са пожелания за добро здраве и благоденствие на хората  и умножаване на добитъка. Благославяха обикновено   старите хора. Техните благословии бяха дълги и смислени, но за съжаление  тогава не съм ги запомнил. Помня само част от една благословия на баба ми.
Когато я почерпи някой с  ракия, тя взема чашата в ръка и  започва “Да се роди, да наспори Господ. От земи да расте, от небо да тече. Кое кърми да иляди, кое лизне да близни. Да остарееш, да побелееш като връх Стара планина” и др.такива.
      
Поздравленията “Честита нова година”, “Честит имен ден”, “Честит рожден ден” са се  запазили и до днес.

ИЗ МОЕТО МИНАЛО

На живописно място е заселено с. Бов. В малка котловина, образувана от върховете: Лешке, Яворец и Колибища, с обилни извори, просторни гори и пасбища. Това нещо предопределя поминъка на населението, а именно земеделие и скотовъдство.

Равните места, в територията на селото са по-малко от тези с малък или по-голям наклон, а това влияе върху развитието на земеделското стопанство. Нивите са малко и пръснати из цялата територия на селото. Условията за отглеждане на добитък са по-благоприятни, затова в далечното минало нивите са били по-малко, а добитъкът повече, поради, което наторяването е обилно и добивът голям. Приблизително такива са били условията и по време на моя дядо и моите  родители.

Моят дядо Леко Петров е бил ковач, но той и неговата незаменима помощница Цана са се занимавали и с земеделие. Отглеждали са и добитък за мляко, вълна, работа и наторяване на нивите.

Имотът им е бил около 40 – 50 декара, от които половината в Лак!! И по една нива в Ливадица, в Прополена и Кръст. Имали са и кошара в Леки Перца с около 10 – 15 декара имот и една кория в Криволиците.

Отглеждали са около 50-60 овци и 3-4 глави рогат добитък. Късно през есента, през зимата и рано по пролет овците се били в кошарата в Леки Перца. Такива са били стопанствата на болшинството от жителите на село Бов. Кошари в Леки перца имаха и Ангел Митров, Тома Врачешки и Кола Вълчев. Там те са живели задружно и са си помагали помежду си. Такива кошари като тези в Леки перца са ги наричали “Държави”,  което произхожда от думата “държа” – в смисъл притежавам. 

Такива “Държави” през време на турското робство са били и сегашните махали: Луково, Забачовец, Стърмол, Требеш, Трескавец, Долни Желен и Търно. В последствие те са се превърнали в махали, тъй като там освен овчарите с течение на времето, някои от членовете на домакинството са оставали да живеят по – дълго там, а в последствие и постоянно. По този начин те се обособяват като отделни домакинства и отделни къщи.

Махалите имат предимство при отглеждане на добитъка и обработването на замята, защото нивите са около къщите, а за добитъка – по-обилна паша. За отглеждането му не е необходимо само паша и ливади, но и гора и то предимно дъбова. От дъбовите гори правят шума за храна на овцете и тя най – много им се харесва. В повечето случаи тя е единствената храна на овцете. При кошарите и махалите такива гори има в непосредствена близост. 

Леки перца не се е обособила като отделна махала, тъй като там теренът е стръмен и за ниви е слабо пригоден. За кошари обаче е подходящ, защото е близо до селото и снабдяването с храна на овчарите е по – лесно. Отиването до там е не повече от един час. Добитъкът не престоява там през цялото време. Обикновено са го откарвали рано на пролет, тъй като там снега се стопява рано на пролет, а започва да вали по-късно. Оставал е понякога и зимата докато се изхрани събраната храна. 

Кошарата в Леки перца е служила изключително за отглеждането на овцете. Имотът около кошарата е бил от ливади. Обработвали са малка част от тях. Така го е ползвал бащата на Леко, така го ползва и той с неговите наследници. 

Дядо Леко и жена му Цана са имали четири деца – две момчета и две момичета. Баща ми е бил най-малкият. Още от малък той е започнал да се занимава с отглеждането на добитъка. Като навършил осем години много искал да учи, поне до четвърто отделение, но баща му не го пуснал, защото нямало кой да гледа добитъка. Той съжаляваше за това през целия си живот и това, както ще видим по-нататък ми помогна да завърша даже и висше образование, макар и с оскъдни средства, много труд и нищета.

До двадесет годишна възраст той се е занимавал изключително с овцете, които през по-голямата част от времето са били в кошарата в Лека перца. Като навършил 21 години се оженил за Мария Бенкова от село Лакатник – махала Усое. Нейният баща е бил дюлгерин. Имали са малко имот, затова баща и е работил по постройките. Имала е един брат, който починал при странни обстоятелства. Къщата им беше до просторна гора. Той редовно слагал капан, за да хваща дивеч – зайци, лисици и др.  Един ден отишъл рано сутринта да провери дали се е хванало нещо, но вместо улов в капана се срещнал с мечка. Като го видяла тя веднага се насочила към него. Той побягнал, но тя го настигала, повалила го на земята и започнала да го мачка с предните си крака. 

Изтощен и уплашен, той спрял да се съпротивлява и тя седнала до него. Като видяла, че не се движи си тръгнала, но не отишла далеч. Той помислил, че окончателно си е отишла и се надигнал да си тръгва, но тя била наблизо и пак се върнала. Така тя още два пъти му правила мечешки масажи. Последния път, изплашен и изтощен той лежал дълго, мечката действително си отишла и той се прибрал в къщи. Останал на легло една седмица, след което починал.

Доходът, който получавали от имота родителите на майка ми не стигал за изхранване през цялата година, затова те докарвали царевица и жито от Врачанско и Михайловградско с коне. Докато докарат храната, някой път се случвало два – три дни да няма какво да ядат. За да утолят  глада си тогава те правели качамак от коприва. Това неща майка ми не можела да яде, докато била още малка и прекарвала много тежко тези периоди. Когато станала на 14 – 15 години, лятно време тя отивала на жътва в Софийското поле. Със спечелените пари си купувала памук за изработването на дрехи и чеиз. На пазар отивали на Враца през Миланово, по билото на Врачанския балкан и през Згориград. Богатите ходили с коне, а по-бедните  пеша. На жътва отивали на групи, водени от драгоман, който договарял със собственика на имота заплащането и времето на престоя. 

Най-често те отивали при някой си дядо Хаджиман. Така го наричали. Чифликът му бил там, където сега се намира гарата и достигал до Орлов мост. От всички страни бил ограден с тухлена ограда. Той имал много имот. Петдесет – шестдесет души го жънели около 15 – 20 дни. Като отишли първия път, майка ми била най – малката, но бързала да жъне, за да не и платят малко. От многото работа, дясната и ръка се подула. Когато започнали да плащат, на работниците дали цял куп монети, а на майка ми само две жълтици. Тя започнала да плаче. Когато видял това, човекът който плащал я повикал и запитал защо плаче. Тя си казала болката. 
- Не плачи – отговорил той – ние на теб ти даваме даже малко повече, защото си малка, а работиш много. Ти грамотна ли си? – попитал той.
- Не съм. – отговорила.
- Тогава слушай. На другите парите са бакърни и рядко някой сребърна, затова са много, а твоите са златни, за да не ти тежат – пътят до Лакатник е дълъг.

Омъжила се за баща ми през 1897 година. Отначало повече време прекарвали в Леки перца, където са гледали овцете, обработвали са тамошния имот и есента са правили шума за изхранването им. 

В село са живели първоначално в къщата на баща им, а после си купили място на отсрещната страна на пътя и си построили нова къща. Пътят от северната страна на къщата идва от Типченица. Средният му наклон е 35 – 40 градуса, а на места и повече. По него са прекарвали снопи от нивите в Прополена и Кръст, а също така и дърва за огрев. Един път баща ми карал дърва с воловете. 

При къщата, където наклона на е по – голям, воловете не успели да задържат колата и се блъснали в отсрещната ограда. Воловете и колата пострадали тежко, а баща ми по чудо се спасил. От тогава те започнали да мислят за изселване на по – равно и по думите на майка ми “по-пригодно място”.

През 1912 година те започнали построяването на къща в местността Ливадица, където мястото е равно, изложението хубаво и пътя без наклон. Прикупили още имот около нивата, където построили къщата. Баща ми го оградил наоколо и засадил овощни дръвчета. Така той събира тридесет декара на едно място и с майка ми го обработвали грижливо. За обработване на земята, превоз на дърва и снопи от нивите в Проролена и Кръст отглеждат крави, които му дават мляко, прираст и тор за наторяване на нивите. По този случай баща ми често обичаше да казва:
 - На сиромах човек и котката трябва да е женска. 

Кравите гледаха много добре и имота обработваха грижливо. Тогава на добитъка не се полагаше фураж. В най-добрия случай храната беше от сено, смесено сено и слама. Ние имахме само една ливада в Ливагье от три ара. Сеното от нея баща ми държеше, за да им го даде тогава, когато орат. През останалото време ги хранеше само със слама, но въпреки това през пролетта бяха по-добре охранени от много други, които ги хранеха със сено. 

Това се дължеше на следното: Баща им даваше по малко, но често. През нощта ставаше и им слагаше храна по 3-4 пъти. Запитвал съм го:
- Защо толкова често даваш храна на кравите, особено нощно време? 
Той ми отговаряше:
 - Ако им сложа много, те ровят с муцуните, изхвърлят част от него на земята, надихват го и не го ядат. Като им слагам по – малко те мислят, че няма повече и бързат да го изядат. 

Мисля, че така трябва да се постъпва и с малките деца, които се хранят лошо. Да им се дава по-малко, но често докато свикнат да се хранят нормално.

Понеже горната част на нивите беше стръмна баща ми направи отгоре дълбок и широк канал, свърза го с друг от южната страна и така събраната вода не отвличаше изораната почва и не набраздяваше нивите. От вътрешната страна на каналите насади жив плет от шипки и тръни. По този начин той го огради от трите страни, а от долната страна  - със зид. Беше много работлив и никога не оставаше без работа. Все намираше с нещо да се занимава. Често обичаше да казва:“Залудо работи, залудо не седи.” . Не беше майстор, но вкъщи всичко правеше сам. И сега още употребяваме трошачка за орехи направена от него. 

През Европейската война беше на фронта. Там работил в кухнята и разнасял яденето на позицията. Заедно бил с един учител. По едно време получихме писмо от него, в което пишеше: “Сега аз ви пиша писмото.”. Много се учудихме и помислихме, че се шегува. Като се завърна от фронта, ни разказа: "Като получа писмо трябва да търся някой да го прочете, а като река да отговоря пак трябва да карам някой да ми го напише. Помолих учителя да ме научи да чета и да пиша. Той се съгласи. Бях прилежен ученик и сега знам да чета и пиша. На този човек цял живот ще съм му благодарен. Но не само това. Той вършеше неща, които не всеки би се сетил и решил да направи.”

Под пътя, който минава под къщата ни имаше нива на Йовчо Тотев. Засяваха я с жито и царевица. Въпреки, че беше заградена и ние пазехме кокошките, те прескачаха оградата и правеха пакости. Пена, жената на Йовчо, един път свари царевица в чемерика и я разхвърля в горния край. 

Кокошките прескочиха нивата и изядоха отровената царевица. Върнаха се и започнаха да падат, зашеметени от отровата. Баща ми хвана една от тях и вида, че гушата и е пълна с царевица и извика:
 - От къде са намерили тази царевица? 
Майка ми излезе и се провикна:
- Това нещо Пена е направила. Знам я аз нея. Майчице, ще ни измрат всички кокошки. Как така всичките отидоха в тази проклета нива. Тодоре, какво ще правим? Ако можеше някак да я извадим тази царевица, ще ги спасим.
- Дай ми веднага моя нож – каза баща ми.
- Какво, ще ги колиш ли? Не разрешавам.
- Не викай, а дай веднага нож и игла с конец.

Тя отначало се стъписа, но веднага се досети какво ще прави. Донесе ножа и игла с конец. Хванаха една кокошка, разрязаха гушата и, баща ми я заши с със кълчищен конец, след като бяха извадили всичката царевица. Така той оперира седем от кокошките. Те оздравяха, а четири умряха.

Майка ми също бе така работлива и упорита в работата. Обичаше това, с което работи да бъде добре направено, да е хубаво и удобно за работа. Тя имаше определена мотика, с която работеше, направена от ковача по неин вкус. Така бе и с другите инструменти, с които работеше. Спомням си един ден жънехме жито. Стана обяд, а майка ми все по – бързо жъне. Казах и : “Майко, гладен съм, хайде да ядем.” , “Почакай малко, нека пожънем още.” – отговори ми тя. Баща ми също настоя да се нахраним, но тя продължи да жъне и каза: “Де, де, няма да умрете от глад. Виждаш ли, към заселския връх започна да се заоблачава, ще завали дъжд и ще намокри житото.”. С баща ми пожънахме още и той извади ракойките.  Прибрахме снопите и отидохме да ядем. Още не бяхме се нахранили, духна силен вятър и заваля, най – напред едри капки дъжд, а след това град, едър като орехи. Майка ми започна да се вайка: “Защо не останахме още да пожънем? Сега всичко си отиде.” И действително неожънатото жито бе унищожено.

След построяването на новата къща родителите ми заживяха по – спокоен живот. Брат ми, който е роден девет години след женитбата им – 1906 година е вече на 10 години, а това е възраст, при която може да помага вкъщи и да пасе говедата. 

Аз съм роден три години по-късно – на 02.08.1909 година. Като навърших шест години започнах да ходя с него, да му помагам да пасе говедата. Пашата на добитъка беше занятие, на което се гледаше с уважение. На добитъкът трябва да се угажда – да се на пасе добре. Като мине някой покрай него го поздравяваше с “Добра напаш” вместо “Помага Бог”. Затова и децата отиваха още от малки да пасат добитъка, първоначално с някой друг, за да се научат как да го пасат, къде го пасат и как да му се угажда. 

Един път бях с кравите заедно с брат ми. Пладнувахме в оброка над Кръст. Отидох да върна една от кравите, която отиваше към ливадите. Там пладнуваха и овцете на Пешо Заселски. Кучетата му като ме видяха се нахвърлиха върху мен, повалиха ме на земята и започнаха да ме хапят. Пастирът лежеше и гледаше безучастен. Яд го било, защото ние пладнуваме там. Дойде брат ми с още едно момче и ме отърваха. Бях ухапан на 24 места. Най-много пострада левият ми крак. И сега все още имам белези от ухапването. Повикаха майка ми да ме прибере. В Бов нямаше нито лекар, нито фелдшер. Тя ме носеше задената в Своге на превръзка, защото баща ми беше на фронта. Дълго време не можеш да стъпвам на крака си. Раните бяха дълбоки и мускулът разкъсан.
 Като навърших 8 години започнах училище. Първо отделение завърших с отличие. Следващата година нямаше учител. На третата година ме записаха в трето отделение. За изненада на учителката и майка ми бях един от най-слабите ученици, останах да повтарям отделението. Бях забравил всичко. На края на годината преминах пак със шестица и по-нататък бях най-силния ученик. Каква беше тази депресия още не мога да си обясня. 

В трето и четвърто отделение моя учителка беше Марийка Бидикова от град Кратово. Тя често боледуваше и отсъстваше от училище. Един път изпрати една жена да ни каже, че няма да дойде и да се занимаваме сами, като прочетем следващия урок, а на мен да проверя дали всички са си написали домашното по смятане. Аз не само проверих дали са ги написали, но ги и поправих, където бяха сбъркани и накрая на листа написах на всеки  бележка и подписах учителката. Бях се научил да я подписвам. Когато учителката оздравя и се завърна в училището поиска да прегледа тетрадките. Аз се свих на чина и чаках да дойде с пръчката. Тогава боя беше позволен при всички случаи. Учителя обезателно имаше пръчка, в повечето случаи дрянова. Учителката ме повика, но вместо да ме накаже се засмя и ми каза: “Кога се научи да ме подписваш и то точно така както аз го правя? Да знаеш, че от сега нататък, когато аз отсъствам ти ще преглеждаш домашните по смятане и ще даваш оценка. Разбрахте ли ученици?”.  

На края на следващата година Марийка Бидикова се ожени в Лакатник и стана Марийка Ценова.
Най – приятен момент от училището беше края на годината, когато се раздаваха свидетелствата. Тогава имаше “Утро” – декламации и песни. Родителите на всички бяха там, а ако бащата не може да отиде, майката обезателно беше там. Всички майки носеха баница, тутманик, яйченик и други лакомства. Непременно имаше берде с ракия. Всички сядаха заедно – родители, учители и ученици. Трапезата слагаха обикновено в двора на черквата, където беше равно и покрито с трева.

Като завърших първоначалното училище, записах се да уча в прогимназията в Лакатник. На училище ходехме всеки ден през цялото време, даже и през зимата в най-големите студове. Бяхме 5 – 6 момчета и две момичета. Не е имало случай някой да остане на квартира в Лакатник или да отсъства, поради лошото време. Сутрин се събирахме всички заедно в на края на селото и след училище се връщахме заедно. Изчаквахме се. Разстоянието между Бов и Лакатник е около седем километра. Ние го минавахме всеки ден сутрин и след обяд. 

На училище ходеше и брат ми Исай, но той в началото на годината се разболя от бронхопневмония и след дълго и тежко боледуване – почина. Няма да забравя този случай. Връщахме се от училище и си приказвахме. Един от съученците ми се провикна: “Слушайте, аз съм пророк. Ето на предричам, че Иван утре няма да дойде на училище.” Той го каза това на шега, но аз веднага си помислих: “Дали не е станало нещо с брат ми?”. Като стигнахме до Дабибелица аз плахо погледнах към къщи и примрях. Суетяха се около нас много хора. Като пристигнах вкъщи брат ми беше починал. Това хвърли в голяма скръб родителите ми. Майка ми постоянно плачеше. Дойде зима. Имахме около 50 – 60 кошери. Никой не се сещаше за тях. През пролетта установихме, че всички са измрели. 

Никой вкъщи не се интересуваше какви са бележките ми през годината. На края на годината баща ми ме питаше:
- “Е Иване, какво стана, премина ли?”
 - “Преминах с шест.” – му отговарях, като му подавах книжката. 

Той я преглеждаше, връщаше ми я с думите: “За тебе си е”.
Като завърших първи клас от прогимназията, той ми каза:
 - “Иване ти сега си вече голям. Когато няма работа тук ще идваш с мен в кариерите. Трябват пари за храна, дрехи, а и не е лошо, ако можем да спестим някой лев. Като завършиш прогимназията ще потрябват.” И така Великденската ваканция и през лятото, когато не копаехме царевица, не жънехме и не вършеехме, отивахме на работа в кариерите. Сутрин тръгвахме щом се съмне. Нямахме часовник. Работихме докато слънцето се изправи и сянката е най – малка. Вечерно време напускахме работа като залезе слънцето. Продължителността на работния ден беше в зависимост от годишното време. 

Това беше обикновения делник, но имаше и развлечения. Това бяха празниците – Коледа, Богоявление, Ивановден, Великден, Гергьовден, а и всяка неделя. В празник всички се събираха на мегдана. По – младите играеха хоро, а по – старите приказваха помежду си, гледаха младите как играят, а между другото оглеждаха момите за снахи или ергените за зетьове. На Великден и Коледа имаше хоро три дни наред. Обикновено свиреха с гайда и тъпан. 

От малък помня: Георги Ганчов беше гайдар, а Иван Днангов тупанджия. Свиреха празник и всяка неделя. Ако се случеше някой път да ги няма – някой свиреше с кавал, Рустем циганина с цигулка или някой с гусла. Никой не вземаше за свиренето пари. През зимата, всяка вечер, без четвъртък и събота, имаше седенки. Обикновено се събираха там, където има мома. Тя канеше своите дружки и комшийки, а ергените сами отиваха. Отиваха и по-възрастни. Жените предяха и плетяха, а мъжете приказваха помежду си. Непременно имаше и свирджия. Обикновено някой с кавал, гусла или цигулка. Като се уморяха или по наприказваха жените идеше ред на свирджиите. Те свиреха, по-младите играеха, а като се разиграеше сърцето на по-старите и те се хващаха на хорото. 

Сядаха пак. Жените почваха работа. Някоя по-гласовита започваше народна песен, която се подема от всички. После пак хоро и песни, чак до 11 – 12 часа. А празниците бяха още по-весели. Особено много ми харесваха Коледа, Богоявление, Великден и Гергьовден. На Богоявление свещеникът светеше вода при извора Поповец. Всички минаваха да ги поръси, а след това – покрай чешмата. Там стоеше мъж с бяло бакърено котли. Наливаше го от чешмата и сипваше по малко на всеки на главата. Всички се навеждаха надолу, за да не им отиде вода във врата. Той подскачаше, а всички останали, които заобикаляха чешмата весело се смееха. 

След като завърши тази церемония избираха кумица на момите. Предварително се споразумяваха кои от момите ще участват в избора. Набелязваха обикновено 3 – 4. Отчупваха толкова хапки хляб, колкото са кандидатките, но хапките обезателно да са еднакви. Завързваха на всяка хапка конец с различен цвят. Наричаха кой цвят на коя мома е. Слагаха хлебчетата на бухалка в една реденица. От водата надолу течеше вада с вода, която в горния край беше по- широка и по-тиха. Там потапяха бухалката, но така, че наредените хапки да са напречно на водата и да се облеят едновременно с вода. Натискаха леко надолу бухалката във водата, за да не пречи на хапките. Което хлебче избърза напред, тази ще е кумицата. Останалите моми запяваха: “Напред, напред кумице, напред си се падала…”. Тя тръгваше напред и всички моми я изпращаха до вкъщи.

На Лазаровден пак се събираха момите и почваха да лазаруват. Едни от тях пееха, други носеха кошници и торби. Така те обикаляха цялото село. Във всяка къща им даваха яйца, брашно и други продукти. Всичко отнасяха в дома на кумицата. Някой от продуктите разменяха и на Гергьовден приготвяха обяд, където се събираха всички моми на гощавка. На площада, където имаше голям орех, връзваха люлка. Най – напред люлееха кумицата и пак пееха. След това люлееха и други от момите и невестите. Люлееха ги обикновено ергени.

Великден беше също дългоочакван празник. След 49 - дневен пост го очаквахме с нетърпение, за да хапнем нещо блажно. На втория или третия ден ходеха на гости или посрещаха гости. Тогава кумците отиваха на гости на кумовете си /или кръстниците/. На главата на семейството целуваха ръка и му поднасяха три хляба /колаци/ и три червени яйца. На съпругата ми два хляба и две яйца, а на останалите по един хляб и едно яйце. Домакинята поднасяше също хляб и яйца, но само по един. Някои имаха много кумци и получаваха по 30 – 40 хляба. Един хляб тежеше по 2 – 3 килограма. От това най-доволни бяха свинете и за тях настъпваше Великден. 

Друг празник очакван с радост беше Коледа, а за децата и Мала Коледа /денят непосредствено преди Коледа/. Дни наред преди това приготвяхме дълбаните. Със свредел правехме дупка в средата на едно дърво с диаметър около 10 сантиметра. Отрязвахме колелото от него. През дупката прекарвахме тояга с дължина 1,20 – 1,30 метра, така че под кръга да останат 20 – 30 см. 

По този начин можехме да се подпираме на дълбанята без да се цапат колачетата. На Мала Коледа сутринта тръгвахме за колачета – омесени от хляб като гевречета.  Събирахме се обикновено 20 – 30 деца и така обикаляхме всички къщи в махалата. Стопанката заставаше на вратата с рещо или шиник пълен с колачета, а на дъното малко жито. Вземаше с шепа малко жито и го хвърляше в двора. Ние всички викахме “Да се роди”. След това минавахме покрай нея и тя даваше на всеки по едно или две колачета, а на някои по един – два ореха. Колачетата нанизвахме на дълбаните, а орехите слагахме в джоба. Така обикаляхме всички къщи по ред. Преди да се разделим броихме колачетата, за да видим кой най-много е събрал. 

Завърших основното училище и се записах в прогимназията, бях в трети прогимназиален клас. Започнахме да ергенеем. Лакатските ученици ни разправяха, че били на вечеринка, играли хоро и прекарали много хубаво. След Великденските заговезни, като се връщахме от училище решихме, че и ние можем да дадем вечеринка. Вечерта споделихме това с Христо Ангелов. Той ни каза, че това е хубава идея и ще поговори с Атанас Георгиев. След два дни ни съобщи, че Атанас е съгласен и двата ще участват. Избрахме пиеса и започнахме репетиции. Салон и сцена нямаше, на кръчмата на Георги Минов не работеше и помещението беше свободно. Съгласиха се да дадем там вечеринката. Събрахме дъски от селото и сковахме подвижна сцена. Отнесохме черги за завеси. Кочани за билети сами направихме, подпечатихме ги с печата на читалището. Събраните средства внесохме в Читалище “Светлина”, което едва мъждукаше. 

Завърших прогимназията Това беше кръстопът, при който трябваше да избера по кой път да тръгна. Баща ми поиска да види свидетелството,  прочете го и каза: “Е, пак си преминал с шест. Това е хубаво. Казвай сега какво ще правим? Ще искаш ли да учиш по-нагоре или ще работим нивите и в кариерите? Ако искаш да учиш ще направя всичко възможно да те издържам. През зимната и лятната ваканция ще работиш в кариерите, а аз ще работя в останалото време, за да съберем пари за такса и за издръжка. Ние с майка ти искаме да учиш в семинарията."

През лятото работихме усилено. Направихме доста тротоарни плочи. Идваха търговци да ги искат. Баща ми им казваше:
- Сега не ги продавам. Ще ги събирам. С тях искам да уча сина. Който даде пари за училището на него ще ги дам.

Мнозина му казваха:
- Бате Тодоре, не се хващай с тази работа, това не е лесно.– а той им отговаряше: 
- Лесно, трудно, това съм решил.

Дойде и Игов, с който баща ми най – често търгуваше. На него баща ми каза същото.
 - Добре бате Тодоре. Аз те познавам и ти мене ме познаваш. Ще ти дам пари колкото ти трябват, но няма да даваш плочи на никой друг и ще ти плащам колкото сега вървят, каквато и де и цената им. – това беше всичко. Нямаше договор, нямаше полица, защото сумата беше в аванс.

Есента се явих на приемен изпит в семинарията. Издържах го и ме приеха. Между кандидатите бяха повече с препоръка. Говорихме и кандидатите се хвалиха кой с каква препоръка е. Един ме попита: “А ти с каква препоръка си?” – отговорих му, че нямам препоръка. Той се изсмя и каза: “Загубена ти е работата, аз имам от Врачанския владика и хич не ме е страх." След като обявиха резултатите той ме срещна и ме попита какво е станало и дали са ме приели. Отговорих му, че са ме приели. “С мен е станала някаква грешка. Баща ми пак ще иде при Владиката. Ще я оправи.” Повече не го видях.

Таксата за пансиона в Семинарията беше 8000 лева годишно. Игов веднага ги даде и каза:
- Радвам се бате Тодоре, че ги давам за благородно начинание. Дано е хаирлия- а баща ми му отговори:
- Благодаря ти Игов. Сумата през лятото ще изплатим, па на есен пак здраве и живот. 

Това беше голямо геройство от страна на моите родители. Храната, която получавахме от имота в най – добрия случай стигаше за осем месеца. През останалото време трябваше да купуват жито и царевица, с пари пак спечелени от кариерата. Моите родители бяха бедни, имаха малко имот, но бяха богати по дух, много работливи и упорити. Имаше много по–богати от нас, но не изпратиха децата си на училище след завършване на прогимназията, а някои не завършиха даже нея. Трябва да отдам нужното и на Игов. Той беше частен и благороден човек. Значение имаха и тогавашните нрави и доверието между хората.

Започнах първата година. През Великденската ваканция работих в кариерата с ентусиазъм. Радвах се, че чрез нея ще мога да се отърва от този тежък труд и да постигна мечтата си–да уча. Завърших годината и тук бях сред първите. Дадох на баща си тефтерчето. Той го погледна, засмя се и каза:
- Много добре. За тебе си е.
Майка ми просълзена ме прегърна и каза:
- Радвам се Иванчо, че се учиш добре. Дано ти поне се отървеш от нашата тежка работа.

Изтекоха още три години в Семинарията. През Великденската и лятната ваканции работих в кариерата вече пораснал и заякнал. Работата ми спореше. Игов даваше пари за таксата редовно.

Курсът на Семинарията беше шест годишен. Във всички класове бяхме общо около 600 души. Условията за учението бяха много добри. Сутрин имахме по пет часа училище, след обяд задължително занимание за приготвяне на уроците от 2 до 6 часа. Всяка сутрин и вечер ходихме задължително на черква, която траеше около половин час. Вечеряхме, след което имахме занимания за учене на уроците още два часа. От Семинарията можеше да се излиза само за Коледната и Великденската ваканция, която по продължителност беше еднаква с тази на другите училища. 

През останалото време можеше да се излиза само в София при крайно уважителни причини и то не повече от един, в краен случай два пъти. Излизащият трябва да има писмено разрешение от дежурния учител. В неделно време имахме пак занимания, но преди обяд и два часа след вечеря.  След обяд имаше свободни занимания, можеше да ходим на разходка в градината на Семинарията или да спортуваме. Имаше футболно игрище и уреди – лостове, паралелки, халки и др. При задължителното занимание присъстваха учители – надзиратели, които обикаляха стаите. 

През свободното време всеки можеше да учи уроците си, да чете книги или да свири на цигулка. В стаите пак се пазеше пълна тишина. Тези, които искаха да играят или да си приказват излизаха навън. В Семинарията имаше цигулки, които се зачисляваха на ученици, които искат да се научат да свирят. Имаше много добър учител по цигулка. Аз взех цигулка и започнах да взимам уроци. Свирих около шест месеца, но в това време почина баба ми. Тъй като бях в траур, по тогавашните обичаи, не трябваше да свиря половин година. Върнах цигулката. Дадоха я на друг и така и не можах да се науча да свиря. 

Учителите бяха подбрани. Способни и с дълъг стаж, особено по философия, логика, етика, психология, литература и пеене. По философия ни предаваше отец Йосив, който имаше докторат по философия. По черковно пеене ни беше учител изтъкнатия композитор Димитър Динев, по омилетика – настолна книга на проповедника и оратора – проф. Дюлгеров и др.

Освен това имаше и учители – надзиратели, които се грижеха за редовното водене на занятията и реда в Семинарията. Тогава Семинарията се считаше за едно от най – авторитетните учебни заведения. Завършилите Семинарията бяха всестранно подготвени и се предпочитаха при следване в университета. Мнозина завършваха медицина, филология, право и други факултети. Александър Бурмов, който завърши литература стана професор. Павел Кючуков след завършването остана на работа в операта във Виена. Перспективи имаше и в Семинарията, но главното беше издръжката. Тогава за висше образование не смеех и да помисля. Важното беше да завърша средно. 

Завършването на Семинарията започна да става проблематично. Цената на плочите спадна и търсенето намаля. Не се знаеше какво ще стане по – нататък. През Великденската ваканция дълго умувахме с баща ми. Накрая той каза:
- Не се бой синко. Се ще му намерим колая. Смятам, че Игов пак ще ни даде пари. Ако в краен случай не се съгласи ще останеш да почиваш една година. Ще работим в кариерите цяла година. Ще изкараме пари и после пак ще продължиш. Много мина, малко остана – още две години.

Мисълта за следващата година непрекъснато ме занимаваше. В края на четвъртата година научих за Графическото училище. Признава се за средно – специално и плащат известно възнаграждение през времето на следването. Приемаха ученици завършили шести клас на гимназията. Проучих подробно условията и реших да напусна Семинарията и да се запиша там. По този начин щеше да се разреши настъпилата криза. Напуснах семинарията след завършване на четвъртия курс и се записах в Графическото училище. Курсът беше три години.

Там се учеше преди обяд. След обяд от два до шест часа бяхме на производствена практика. Първата година получавахме по шестстотин лева на месец, втората по осемстотин, а третата – по хиляда и двеста лева. През лятната ваканция пак работех на кариерите заедно с баща ми и изкарвах пари, които добавях към заплатата за издръжка. Живеех на Бовски хан в стая на Ганчо Кръстев. Наема отработвах лятото с косене. 

Завърших Графическото училище – отдел фото механика с отличие по теория и практика. След като получихме дипломите началникът на отдела ме повика и каза:
- Ковачев, ти си първият досега, който е завършил с отличие по теория и практика. Можеш да постъпиш веднага на работа, но ще искаш заплата не 1940 лева, колкото е определена за завършилите Графическото училище, а 3200 лева – аз съм говорил с директора.

Казах му, че ще отида на село, за да помогна вкъщи на жътвата и вършитбата и тогава ще постъпя. На края на месец август дойдох в София и се отбих в службата. Беше към три часа. Михалов ме видя и ме извика. 
- Добре дошъл Ковачев. Тъкмо се чудех как да ти съобщя да дойдеш на работа, защото зле сме закъсали. Обличай веднага престилка и почвай работа. Ще ти платим днес за целия ден.

Назначиха ме с уговорената заплата. Заплатата беше хубава и работата интересна, но по-високо вятъра е по-силен. След няколко месеца имаше промяна в Министерски съвет. Министерството, към което се числеше държавната печатница се зае от национал либералите. Уволниха директора и някои други служители, за да назначат свои хора. Спрели се и на моята заплата, защото беше по-голяма. Началникът на отдела се противопоставил енергично и те се съгласили да ме оставят. След известно време се извърши пак промяна. Нашето министерство се зае от земеделците. Един ден началника на отдела влезе разтревожен в помещението, където работех:

- Ковачев, обличай се веднага и отивай да търсиш хора. Искат пак да те уволнят.
- При кого да ида като нямам познати, които могат да ми помогнат? – отговорих му аз.
- Излизай веднага и търси, защото утре – в другиден ще те уволнят. По – рано те спасих, сега не мога. – излязох и се чудих къде да отида. Тръгнах на посоки покрай черквата "Александър Невски." За мой късмет точно до входа на черквата срещнах Стефан Петров от Лакатник. 

Здрависахме си:
- Иване къде работиш? – ме попита той.
- В държавната печатница – отговорих.
- Разгеле, аз отивам при директора. Ела с мен и ще му кажа да те повиши.
- Какво повишение? – отговорих – те искат да ме уволнят.
- Това няма да стане, ела с мен. Директорът ми е близък. 

 Отидохме при директора и той от вратата му извика “Здравей Павурджиев”. Този младеж работи при теб, той е наш човек – деен земеделец. Искам да го повишиш.
- Какво ти повишение, те искат да го уволним.
- Дума да не става. Аз при министъра ще ида, но това няма да стане.

Оставиха ме на работа и директора ме имаше за свой човек, но аз знаех, че при трета промяна няма да мога да се запазя на работа. Затова реших, че трябва да следвам в университета, за да имам повече възможности. Като ме уволнят от едно място мога да постъпя на друго. За издръжката малко мислех. Надеждата ми беше в кариерите и специалността. Преди това обаче трябваше да се явя на допълнителна гимназиална матура. Подадох заявление в Министерството на Просветата. Определиха да се явя на шест допълнителни изпита: история, география, химия, алгебра, геометрия и физика, защото тези предмети не съм учил в Семинарията и Графическото училище, като изпита се положи за всички класове, в които се изучават. От тези предмети ме освободиха само по български език.

Подадох заявление да се явя в трета мъжка гимназия. Взех три месеца безплатен отпуск и започнах да чета усилено. Оставаше още един месец до изпита. От министерството ми съобщиха, че трябва да се явя и по дескриптивна геометрия за седми и осми клас. Не се отчаях, но докато намеря учител, който да ми я предава останаха 20 дни. Най-после започнах уроците и взимах по два часа на ден. Явих се на изпит и взех благополучно допълнителните дисциплини. Явих се веднага на матура и взех диплом за завършено средно образование. Никой не вярваше, че ще взема толкова изпити за краткото време, но аз имах вяра в себе си и с непосилен труд успях.

Записах се в университета по специалност “Естествена история”. Спестените пари се привършваха и трябваше да си намеря работа за издръжка. Насочих се към фотоцинкография “Изкуство”. Собственикът Матей Матеев беше високо благороден човек. Обясних му, че мога да работя само тогава, когато съм свободен от лекции и упражнения. Отговори ми, че това не е изгодно за него, но щом съм студент и се издържам сам е съгласен да ме вземе на работа, от осем до двадесет и три часа тогава, когато съм свободен, а заработеното време ще се пресмята по часове. През празничните дни подвързвах книги на колеги и библиотеката на факултета. Трябваше да събера пари, за да имам тогава, когато ще трябва да уча за изпит. През лятото работех в кариерите заедно с баща ми. Така с помощта на родителите ми, работа в кариерите и София успях да съгласувам следването с издръжката. В края на последната година се ожених за Марийка Мирчева от град Омуртаг. Тя беше на работа в държавната печатница и получаваше 2300 лева заплата. Сред женитбата издръжката ми се подсигури и имах повече време да се готвя за изпитите.

На 02.02.1939 год. ни се роди син. Кръстихме го Методи. Положението малко се усложни, условията за подготовка наново станаха не дотам благоприятни, но това не ми попречи да завърша изпитите заедно с последния семестър.

Постъпих на стаж в трета мъжка гимназия. През пролетта от град Луковит поискаха стажант да замества болна учителка до края на годината в смесена гимназия. Ръководителят на стажантския институт посочи мен, като се мотивира, че аз съм зле материално и че има доверие в мен. Там престоях до края на учебната година.

Подадох заявление за учител, но в него писах, че искам да бъда назначен близо до София, тъй като искам да бъда близо до родителите, на които трябва да помагам с издръжката. Отговориха ми, че такова свободно място няма. Междувременно Цветко Петков ми предложи да стана кмет на съставната община на Гара Бов, в която влизаха селата: Бов, Заселе, Зимевица и Заноге. Заявих му, че искам да работя по специалността си, но той настоя да остана кмет за 1 – 2 години, тъй като другите били външни хора и не се грижели за благоустройството на селото. За една – две години щели да тръгнат работите и той ще ме назначи там, където искам аз. Накрая се съгласих и от септември 1939 година постъпих на работа.

Работата беше приятна, увлекателна, много напрегната и свързана с неприятности. Административната работа отнемаше малко време. Обикновено сутрин от 8,00 до 9,00 часа и вечер от 18,00 до 20,00 часа. Сутрин резултирах пощата, а вечер подписвах изготвените писма. Имах много добри служители – Петко Тодоров, Георги Кацаров, Ангел Митров и т.н., които бяха с дългогодишен стаж и с подчертана прилежност. 

Веднага след постъпването ми на работа започнаха довършителните работи на общинския дом. Скоро след това започнахме ново трасе на пътя между гарата и Кукла, тъй като непосредствено сред къщите на гара Бов се появи свлачище, което често прекъсваше пътя. От Кукла до Точището се разшири старото трасе на пътя и се продължиха и разшириха завоите, за които казваха, че ги е ритнало печено агне и не могли да се развият както трябва, а нивите се запазили. При това разширение печено агне така и не ги ритна. Започна се и ново трасе от площада на село Бов до махала Габровница, тъй като стария път беше много лош. Той започваше от площада. След извора Поповец се изкачваше нагоре и стигаше до поповата къща. До там наклонът беше много голям – средно 35%. От поповата къща завиваше под прав ъгъл на юг. След 100 – 150 метра от поповата къща се изкачваше пак нагоре, минаваше покрай Митър ковача и от къщата на Христо Ангелов поемаше пак на юг, минаваше над къщата на Гръгор Леков и под нашата къща продължаваше за Типченица. Наклонът до Христо Ангелов беше също много голям – около 35%. От Типченица пътят се насочваше към реката, изкачваше Мораве с четири завоя и през Кръст продължаваше по-нататък. През Мораве той беше също така лош – стръмен, с остри завои и бързо се ерозираше от дъждовете. На повърхността оставаха едри камъни и бе набразден от дъждовни води. Често го поправяха, но бързо се разваляше.

Новото трасе започна от площада на селото и със среден наклон от 4 - 5% се качи на Типченица. От там мина през Циганския път със същия наклон и достигна Кръст. По този начин се избегнаха лошите участъци от Поповец до Христо Ангелов и Мораве. Трасирането на пътя беше свързано с доста неприятности. Минаваше през ниви, а всеки милееше за своя имот и го бранеше. Наложи се аз и полицая от общината да сме неотлъчно с техника при трасирането и извършването на изкопите. 

Някои не даваха да мине трасето през техния имот, други - по края на нивата. Ангел Митров излезе на нивата с карабина и заяви, че ще стреля, ако някой посмее да копае там. Разбира се това не стана. Пътят мина там, където показваше инструмента. По съвсем ново трасе от площада до Габровница. Мнозина ми се разсърдиха, но ядът им мина като видяха, че пътя стана много хубав и по-къс. Изкопите се извършиха с трудова и суми отпуснати от горското стопанство. Работеше се на акорд. По този начин работата по-скоро се свършваше и хората губеха по-малко дни.

Освен този път последователно се работи и на следните обекти:
1. Разширението на Гара Бов
2. Водоснабдяване на гарата и селището около нея. 
3. Изграждане на рампа за товарене на вагоните.
4. Постройка за училище в село Заселе.
5. Постройка за път да село Заноге.
6. Постройка на път до село Заселе.
7. Каптиране на извора при Църньова вода за вадаснабдяване на махалата при Кирил Митев и Криви Лаг.

Най-спешни от тези обекти бяха: разширението на гара Бов и водоснабдяването и. Трябваше да се построят още два коловоза и да се каптира извора при Скакля за снабдяване на локомотивите с вода и къщите около гарата.

Железниците се съгласиха да построят още два коловоза, но ние да дадем камъните необходими за устоите на моста и да извършим изкопите на мястото, където ще се положат линиите при траншеята и насипите в останалата част. Поех задължението да дадем камъните за устоите на моста и да извършим землените работи. Уговорката беше, че те ще започнат работа, когато ние доставим камъните. Доставихме ги за една седмица и те започнаха работа. Извършваха се едновременно и изкопите и насипите. Започна работа и по водоснабдяването. 

За изграждането на тези два и останалите обекти трябваха пари и добра организация на работата. Уговорката ни с народния представител Цветко Петков беше такава: той да се грижи за осигуряването на средствата и откриване на обекта, а аз да организирам работата и добре да посрещам хората, от които зависи отпускането на средствата и строежа на обекта.

Обикновено той канеше тези хора на Бов да обходят обекта. Предварително поръчвахме в някоя кръчмите да приготвят нещо по – специално за тях. Гощавахме ги богато, а за вкъщи им давахме прясно масло, кашкавал и риба. Уговорката беше половината от разноските да плаща той, но сметката се плаща след като си тръгнат гостите. Всичко плащах аз, не ми беше удобно да искам от него пари и всичко беше за моя сметка.

Разширението на гарата и водоснабдяването се контролираше от втора ж п секция при гара София. За целта всеки ден идваше или началника на секцията или неговия помощник. Тях също посрещах в кръчмата и ги снабдявах често с дефицитни продукти. За всичко плащах аз. Заплатата не стигаше и започнах да вземам пари на заем. 

Построиха се трета и четвърта ж п линии и кранове за снабдяване на локомотивите с вода. Започнаха да спират всички влакове и стояха най – малко 8 минути. На Бов чистиха и сгурта, което увеличаваше престоя. Гарата се оживи. На пътниците от влаковете се продаваха сладкиши и кебапчета. За целта се отвориха две сладкарници и три кебапчийници. Освен това имаше и шест кръчми. Събота и неделя идваха екскурзианти и улицата от гарата до Марко Соколов беше заета от маси, а цялата околност се огласяваше от песни.

След като завърши разширението на гарата и изграждането на водопровода, започна изграждането на рампата. Общината и тук достави камък и извърши насипа. Същите гости идваха ежедневно и аз ги посрещах в кръчмата. По скоро те запращаха да отида при тях. Междувременно се извършваше строежа на училището в село Заселе и пътя между Заселе и Заноге. Обиколката извършвах с кон, който беше на агрономството, но тъй като нямаше агроном, общината го гледаше и хранеше. По това време, на 19.08.1942 година вкъщи се случи голяма радост – роди ми се втори син Емил.

Работата беше много и разноските големи. Борчовете се увеличаваха прогресивно. Една вечер Цона Пирчов ме покани да отидем заедно на риба. Той имаше серкме, а от мен искаше да нагазвам серкмето там, където е дълбоко, защото той не можеше да плува. Почнахме от моста на река Искър, който съединяваше шосето с гара Бов. Под кланицата имаше вир. Той хвърли серкмето и ми каза:

- Влез вътре и нагази серкмето та рибата да отиде в пазвите. Ще газиш по средата.
Влязох във водата. Дълбочината не беше повече от два метра и половина. Нагазих серкмето така, както ми беше поръчал и излязох на повърхността. 
- Има много риба и е голяма, няма ли да избяга? 
- Не бой се. Поеми въздух и стъпи на другия край на серкмето. Аз ще дърпам леко. Като ти свърши въздуха, вдигни  ръка, аз ще спра да дърпам, като си поемеш въздух ще продължим пак.

Като извадихме серкмето, с учудване видях, че е пълно с риба, от която 2 – 3 риби над един кг. всяка. Цона носеше една торба, сложи в нея рибата и каза:
- Стига толкова. Повече няма къде да слагаме. Тук има най – малко 20кг. Искаш ли да ти поръчам серкме? Знам, че ти нямаш време. Ще те науча как да хвърляш серкмето и ще ходим заедно на риба. Ще си уйдисваме. Ти знаеш да плаваш, а аз знам къде има риба.
- Съгласен съм, само че ти поръчай серкмето, защото аз нямам време и не знам къде да го поръчам. Пали колкото са необходими, ще дам.

Серкмето скоро стана и взех билет. Започнах да ходя с него на риба. Той ме учеше как да хвърлям серкмето и къде да го хвърлям. Скоро се научих и почнах да ходя сам. Някой път ходех сам, хващах повече риба и като не можехме да консумираме всичката, давахме остатъка на комшиите.

Живеехме срещу кръчмата на Марко Соколов. Една вечер той дойде в къщи и преди да седне ми каза:
- Ти пак си ходел на риба. Махалата се вмириса.
- Ходих и хванах повече, имаше за нас и за комшиите. – поприказвахме си и накрая той ми каза:
- Иване, по работа съм дошъл. Искам нещо да ти кажа.
- Казвай– отговорих му аз.
- Ти си учен, ама си прост. Не ми се сърди, ще ти кажа защо. Ти плащаш ли билет като ходиш за риба?
- Плащам, разбира се. Защо питаш?
- Ами за серкмето даде ли пари?
- Без пари кой ще ми даде серкме?
- А защо даваш рибата без пари? Някой дава ли ти нещо така?
- Аз ходя на риба за удоволствие. Това е спортуване за мен. Къпя се, пека се на слънце. Това ми стига.
- Хубаво бе джанъм, ти пак си ходи на риба за удоволствие, но недей я дава без пари. Можеш да даваш всичката риба, която хващаш. Аз винаги ще ти я вземам и ще ти я плащам добре. Да не мислиш, че съм се загрижил чак толкоз за теб. Правя го за мой интерес, а и на тебе няма да ти е зле, ако вземеш някой лев. Рибата ще пържа и ще продавам на порции. С тази риба ще харча повече пиене. Ще печеля хем от рибата, хем от пиенето. Ако не ти е удобно да я носиш при мен, аз ще идвам да я вземам от теб. Врата във врата сме, не е кой знае къде. Ти можеш да дойдеш с мен или по – късно да я премерим. Ако не дойдеш, аз съм мога да я премеря. Няма да те излъжа.”

На другия ден отидох за риба. Като ме видя вкъщи Марко веднага дойде да вземе рибата. Казах му да я премери сам. След малко дойде и ми донесе 2400 лева. Уговорихме се да взимам парите по един път седмично или когато ми потрябват. 

Не ходех всеки ден за риба, но гледах да не ми се пада по-малко от 1000 лева на ден. По този начин осигурих прехраната на семейството.
След като завърши разширението на гарата, водоснабдяването и построяването на рампата, започнахме каптирането на извора Църньова вода и полагането на водопроводните тръби. От каптажа до високата скала над заслона водопровода трябваше да премине през свлачище. С изкопите трябваше да се достигне здрава основа и наранената асфалтова обвивка  на тръбите да се закърпи. За да се  извърши това прецизно, реших да съм неотлъчно там, особено за да се установи точно дълбочината на изкопите. Сутрин при започване на работа аз бях първия и присъствах през целия ден. През обедната почивка отивах вкъщи да се нахраня и се връщах веднага. Надолу тичах като вървях направо през храстите, които бяха още малки, а нагоре бързах да пристигна преди започване на работа. При всяко слизане и качване се изпотявах. Накрая се разболях. Лекарят установи, че имам остър бронхит и предразположение към туберкулоза. По негово настояване се наложи да се откажа от тютюна, но след шест месеца пак пропуших. 

Полагането на водопроводните тръби през свлачището беше много трудно, но го преодоляхме успешно. До края на 1943 година завършихме тръбопровода от другата страна на високата скала – над заслона. Тръбопровода трябваше да се завърши през следващата година, но аз напуснах на 28.02. Работата не се продължи от моя наследник, а след 9 септември 1944 година със съгласието на кмета на Заселе извадиха всички тръби и ги употребиха за свои нужди. Остана само каптажа. По-късно положиха пак тръби, но в посока Церово. 

Докато бях кмет на бовската община, живущите на Гара Бов живееха много задружно. На именни дни или други семейни празници се събирахме всички, а на Нова Година и други празници се събирахме в салона на училището. Играехме и танцувахме до зори.

От кариерата на Христо Ангелов и на генерал Ковачев се открадна един сандък с взрив. При разследването то милицията се установи, че е откраднат от Христо Коцев. При опит да го арестуват той избягал в Лакатник. Там го открили и заобиколили. Като видял, че не може да избяга се самоубил. 

След известно време арестуваха директора на прогимназията Христо Митев. Къде са го арестували и как и досега не ми е известно. В книгата “През буря” пише, че полицията заедно с мен нахлула в училището. Един път се видяхме и му казах, че нарочно така го е написал за по-голям ефект. За това, че не е така знаят тогавашните учителки Краева, Золамска и Божанка, неговата съпруга.

Политическите събития все повече се изостряха. С поверително писмо ме запитаха дали жителите от общината ще воюват срещу Съветския съюз, ако се наложи това. Отговорих, че никой няма да воюва срещу нашите освободители. Получавах и други поверителни писма, с които се искаше да отговоря дали има хора с леви убеждения и да съобщя техните имена. Винаги отговарях, че няма такива, въпреки че дружах с Кирил Митев, Георги Миленков, Благой Николов и Ради Цонев, за които знаех, че са такива. Накрая мен изкараха, че имам леви убеждения. Това научих по следния повод:

Един следобед се връщах от кланицата. Като минавах през ж.п. линията двама войници от охраната на линията ме пресрещнаха и поискаха да ме арестуват. Аз им казах:
- Не ме ли познавате, аз съм кмета?
- Горе ръцете – извикаха и насочиха пушките срещу мен. Откараха ме с вдигнати ръце до края на площада, където свиреше музика и имаше хоро. От другата страна на площада беше началникът им. Той се беше обърнал настрани и се правеше, че не ме вижда. Изпратих да му съобщят и да ме освободи. Дойде след около двайсет минути, без да ме поздрави, каза на войниците да ме освободят. С вдигнати ръце стоях около 25 – 30 минути. Двадесет дни преди това той също бе наредил да вземат пушките на общинския патрул. Беше ги бил така жестоко, че на един от тях – Архангел от Пресека – бе избил два зъба. За този случай изпратих писмо до окръга и исках да бъде наказан.

За това негово второ своеволие съобщих с писмо на окръжния управител. “Кмета е с леви убеждения и не му е позволено да се движи по линията.” – отговориха на моето писмо.
В началото на 1944 година започнаха да ме обвиняват, че съм бил “мек” и не взимам никакви мерки срещу някои неблагонадеждни хора от общината и трябва да коригирам отношенията си с тях. 

Един ден при мен в общината дойде Цветко Петков и ме обвини в същото нещо, като каза че излагам и него по този начин. Веднага извиках Ангел Митров да дойде с пишещата машина. Продиктувах ме да напише заявление за оставка. Той и Цветко Петков ме убеждаваха да се откажа, но аз запечатах заявлението в плик и го изпратих по пощата. На излизане Цветко Петков ми каза:
- Все пак аз ще те назнача там, където поискаш. Аз съм ти обещал това при назначението.” Отговорих му, че не се нуждая от неговата помощ.

Търсих работа, но навсякъде ми отговаряха, че по случай бомбардировките всички места са блокирани и е забранено назначаването на нови служители. Така изминаха петнадесет дни.  Един ден Цветко Петков беше на Бов. Видя ме и ме попита какво става с моята работа. Отговорих му, че не съм намерил до този момент. Попита ме къде искам да ме назначи. Казах му, че съм съгласен където и да и ида с изключение на министерството на вътрешните работи. 
- Купи два килограма масло и кажи на нашите да ми изпратят три килограма.  Вземи ги и ела в София. – отнесох маслото. Той ме попита дали съм съгласен да ме назначи в храноизноса.  Отговорих, че съм съгласен. Обади се на директора. Взехме петте килограма масло и отидохме при него. Преди да влезем той взе маслото, даде го на директора и каза:
- Това е подарък от баща ми и майка ми. Приказваха дълго и си тръгнахме. Близо до вратата той ме каза:
- Щях да забравя. Искам на този юнак да дадеш хубава работа.

Директорът ме попита какво образование имам и ми каза да подам заявление и ще ме назначи като инспектор. Подадох заявление и след три дни получих заповед. Работата беше добре платена. Ходихме командировка обикновено по двама. Правихме ревизии на мелници, приемателни пунктове и контролирахме постъпването на житото и царевицата в складовете. Извършвахме контрол и върху маслобойните и околийските представителства на Храноизноса. 

В началото на 1945 година срещнах председателя на общинския съвет в Своге Ботьо Масларов и му казах, че е време да поиска да отворят гимназия в Своге и че аз като кмет преди девети септември съм писал писмо да отворят гимназия в Своге, тъй като в този район има много ученици, които не могат да учат в София и по този начин ще облекчат Софийските гимназии. Сега по лесно щяха да удовлетворят такова искане. Отговори ми, че министерството било съгласно да отвори гимназия, но съвета да намери учител по всички предмети. По другите специалности имало кандидати, но не могат да намерят химик.

 - Аз ще намеря химик между моите колеги. Ако не мога да намеря, аз ще  дойда. Втората ми специалност е химия. В края на месец септември Масларов ми се обади:
 - Какво става? Ти обеща да намериш учител по химия? Без него не искат да отворят гимназия.
 - Щом съм обещал ще изпълня обещанието си.
 - Добре тогава, подай веднага заявление в министерството.
 - Ще подам, въпреки че заплатата ми ще бъде много по – малка.

Напуснах Храноизноса и на 19 октомври 1945 година ме назначиха като учител. Предавах химия във всички класове и зоология в паралелките на пети клас. По химия имаше епруветки, някои химикали и други прибори, но по естествена история – нищо. В уроците по зоология правех дисекция на животни, които изучавахме – жаби, змии и др. Така учениците запаметяваха по-добре уроците. Особено интересни за тях бяха вътрешните органи на жаба и как пулсира сърцето, въпреки че е умряла. 
 
Директорът на гимназията ме помоли да се заема с обзавеждането на кабинет по естествена история. Събрах някои предмети. Бях ловец и можех да препарирам. Препарирах птици и други малки животни, които се изучават. Отнесох ги в гимназията. Директорът назначи комисия от учители да ги приемат и да им определят цената. Заплатиха ми всичко, което дадох.
 Един път носех синя гарга. На двора ме настигна учителят по рисуване Касабов:
- Ковачев, каква е тази хубава птица?.
- Синя гарга” – отговорих му.
- В училището ли я носиш? Колко ще ти я платят?
- Птиците плащат по 2400 лева” – казах и си тръгнах към вратата.
- Дума да не става. Такива хубави птици само художник може да притежава. Давам ти 3200. – и я взе от ръцете ми.

През време на следването ми в университета, професор Стефан Бончев ни предаваше геология. През последната година ми бе възложено да направя геоложка карта  на землището на с. Бов. Аз настоявах за това, за да съм си вкъщи и да не харча пари за храна и квартира, а те бяха оскъдни. Професорът в началото не се съгласяваше, но аз му обясних причините и той се съгласи. Според него геоложкия строеж в района на село Бов е много сложен е не е за начинаещ. Изработих дипломната си работа и  се прие за много добра. Тогава оценката в университета беше петобална.

Професор Бончев извършваше геоложки проучвания на територията на връх Издремец. Той често посещаваше Бов, но се случваше така, че не се срещахме. Само от други научавах, че е идвал и е питал за мен.

Една вечер се връщам от гимназията и съпругата ми ме посрещна зарадвана.
- Днес идва проф. Стефан Бончев и пита за теб. Каза, че често идва в Бов. Извършва геоложки проучвания в района на вр. Издремец и твоята дипломна работа е единствената, в която не е намерил никаква грешка. Каза да му се обадиш в София. Иска да те вземе за асистент при него.– обещах, че ще отида, но само на думи. Втори път ме е търсил, но аз пак не бях вкъщи. Работата в училището, ловът и риболовът ми отнемаха много време и ми отвличаха вниманието. Аз пак не отидох.

Третият път пък не ме намери. Казал на жената, че вечерта ще спи на село и на другия ден ще бъде на Издремец. Да отида при него да се разберем. Взех пушката и заедно с Ангел метров тръгнахме за Издремец. По пътя ловувахме и стигнахме Кошущки връх. Стана късно и се върнахме.
 
През 1947 година бях на учителска конференция в София. Там се срещнах с Малешко Йорданов, асистент при Стефан Бончев и д-р Любен Антонов – мой колега. Малешко веднага ме подхвана:
- Не те е срам. Професорът три пъти идва при теб и ти да не се обадиш. Последните му думи преди да умре бяха “Гледайте да вземете непременно при вас Ковачев. Любен Антонов веднага отговори:
- Аз ще го взема при мен. Ще го назнача на длъжност Главен инспектор, на каквато съм аз. Длъжността е добре платена и работата пак е геоложка. – извади един бял лист и ме накара да се подпиша.
- Аз ще направя заявлението и ще ти съобщя когато излезе назначението. За това съм дошъл тук. 

Главният директор ми каза да не се връщам, докато не намеря геолог. Там на работа съм само аз. 
- Къде си на работа аз още не знам.
- Главна дирекция на водните строежи при Министерство на електрификацията. Ще проучваме язовири.

На 30 август 1947 година ми съобщи, че съм назначен и от 1ви септември постъпих на работа. След седмица заминахме с д-р Любен Антонов командировка да извършим инжинеро – геоложка картировка на водохранилището на язовир Драговищица. На третия ден вечерта отидох да си напълня писалката с мастило в канцеларията на обекта. Постройката беше нова, с външно стълбище, на което още не бяха сложени парапети. 

Канцеларията беше на втория етаж. Беше тъмно и валеше дъжд. На излизане вместо да тръгна по стълбището в страни, съм тръгнал направо и паднах от втория етаж. На десния крак не можех да стъпя. Лазейки отидох до спалнята. На другия ден повикаха един човек, който оправял навехнато и счупено. Той ми сви десния крак назад и го върза с едно въже. Болките бяха непоносими. След отвързването на крака болките не намаляха, даже се усилиха. Късно след обяд тръгнахме към Кюстендил. Последния влак беше заминал. В хотелите свободни места не можахме да намерим. Имаше служебна спалня в административната сграда , но всички служители си бяха отишли и външните врати бяха заключени. Колегата видя, че прозореца на спалнята е отворен, но тя се намираше на втория етаж. Изход нямаше. 

Трябваше да се помъчим да влезем през прозореца. Покрай него минаваше олук. Колегата се качи на раменете на шофьора и по олука достигна отворения прозорец. Аз също се качих с големи усилия на раменете му, като се придържах за олука. Любо ме хвана за ръцете и ме вмъква вътре. С голяма мъка и риск влязохме вътре, но и вратата на спалнята се оказа заключена. Следващият ден беше неделя. Никой нямаше да идва на работа, за да ни отключи, а и за вода и други нужди не можехме да излезем. За щастие в спалнята имаше сандъче с гвоздеи, а ние имахме геоложки чукове. Направихме шперц и отворихме вратата. На другия ден заминахме за София. Взех отпуск по болест, въпреки че нямах заповед за назначение, тъй като бюджетът още не беше гласуван. 

Заповедта щеше да излезе от датата на постъпване. След един месец започнах да се движа с бастун, но на рентген не отидох, нито предприех някакво лечение. На крака не обърнах сериозно внимание и сега плащам с лихвите.

Бяхме само двама геолози. За проучване ни бяха възложени шест големи язовира, от които язовир “Росица” и язовир “Георги Димитров” в строеж. Любен Антонов пое язовир “Росица”, а аз - и язовир “Георги Димитров”. 
 
На следващата година се обособи проектантска организация “Енергопроект” и ние преминахме към нея. От геоложки и минни проучвания прехвърлиха още шест геолози. Назначиха техник – геолози и работата малко се облекчи. Станах началник на проучвателната бригада и освен проучването на и язовир “Георги Димитров” ми възложиха проучването на язовир “Жрепчево”, а по – късно и поречието на река Арда с язовирите: “Ивайловград”, “Студен кладенец”, “Кърджали”, “Ардино”, “Средногорци”, “Стремци”, “Конуш”, “Караманци” и деривация от язовир “Студен кладенец” до Пловдив. След като завършихме тези обекти, започнах поречието на река Вит с язовирите: “Боаза”, “Тетевен”, “Български извор”, “Садовец”, “Микре” и карстовите особености в поречието на Горен и Среден Вит и Глава Панега. Получих и около 60 малки язовири. Накрая ми възложиха проучването на река Сютлийка с язовирите: “Момчилград” и “Златоград”. 

Като завърших и тези обекти ме оставиха в София и поех ръководството на качествения контрол към дирекция “Проучване”.

До 1957 година живеехме на улица “Г. Димитров”. Имахме само една стая, заедно с баща ми. Включихме се в строителна кооперация на ул. “Иван Асен ІІ” и през 1957 година влязохме в новия апартамент. Това беше голяма радост за всички ни, защото най – после се разширихме но жена ми получи декомпенсация на сърцето и остана на легло. В продължение на 8 години тя не можеше да излиза. Три пъти лежа в Александровска болница – В.М.И. и едни път във Втора градска болница.

През 1964 година положението и много се влоши. Започна да не може да става от леглото. Взеха я пак в медицинска академия, но нощно време трябваше да има човек, който да я обслужва. Първоначално отивах след работа и седях до 23 часа, но после се наложи да оставам по цяла нощ. Дни наред от работа отивах в болницата и от болницата на работа. Вкъщи я гледаше майка и, но в болницата каза, че не може да ходи. На 20.10.1965 година почина на 52 години. След погребението майка и отиде при сина си във Варна. Методи беше женен и живееше при жена си. Вкъщи останахме само ние с Емил. Двама мъже без домакиня вкъщи. В края на 1966 година се ожених за Елена Кирилова Будинова. Тя пое ръководството на домакинството. Сложи ред в къщи и пое грижата за мен и Емил.

От 1 април 1960 година ме назначиха на длъжност контролен специалист и в края на 1969 година се пенсионирах.

В началото на месец февруари ме извикаха и ми възложиха проучването на газопровода от вр. Мургаш до Волуяк. Получавах пенсия и заплата. Есенно време отивах да помагам за приключването на годината в дирекцията. Имах право да работя там три месеца и да получавам пенсия. Като започна проучването на ПАВЕЦ “Пробойница” ме назначиха за геолог на обекта и там работих до завършването му – около една година.

Започна проучването на тунела на магистрала Тракия. От “Минстрой” ме назначиха да документирам проучвателната галерия при прокарването и. Работих 6 месеца. Десният крак започна да ме боли и аз напуснах. С това завърши трудовата ми дейност като геолог.

 Думите ми се струват безлични и сухи, за да опишат значението на онова, което е създадено с ума и ръцете на моя 

дядо Асен. Не е редно да говоря аз - неговата внучка. Ще цитирам колегите му. Инж. Пеко Панов- сп. Гора,бр.9/1993г.: ”На „Селски дол” израснаха поколения лесовъди, но името, което е неотделимо свързано с историята на противоерозионното укрепване е инж.Асен Цонев. Роден и израснал в този край, завършил в София, той се връща в родния край и отдава целия си живот за превръщането на „искърската пустиня” в земен рай. За това бе уважаван и обичан.”     Същият автор в своя престижен труд, издаден през 2000 г., ”Укротените порои в България”, издание на Министерство на земеделието и горите и Национално управление на горите, пише: “…За да отбележа всички лесовъди и горски надзиратели, които участват в укротяването на това страшилище, ще трябва да напълня страници. Но без две имена тук не може. Това на инж.Асен Цонев, който 40 години без прекъсване ръководи работата на този обект е на Даринка Гълъбова, бригадирката на залесителните бригади от с.Владо Тричков…За 40 години предана горска служба той / бел.п. инж. Асен Цонев/  укроти пороите по Искърското дефиле, покри го с млади гори, успя да остави у своите земляци и лесовъдската колегия незаличим спомен, като прекрасен човек и изключителен професионалист.” 

     Ще използвам  цитат и от едно писмо от колеги на дядо ми до неговото семейство. През 1993 г. група лесовъди имаха идеята да предложат Горско стопанство Своге да носи името на инж. Асен Цонев. Така и не се случи подобно нещо. Оставям без коментар този факт, но за мен е важна оценката и емоцията на специалистите, сред които Коце Коцев и д-р инж. Ж. Георгиев. 
     Ето как описват работата му: 
„Няма порой или суходол, където неговият крак да не е стъпил!...Няма сипей, където неговата мисъл и ум да не са пребродили за намиране на най-успешните съоръжения, за  да  бъдат приожени в борбата с природните стихии-пороищата!...Чурилски дол, Трескавец, Добринско дере, Селски дол, Ковашки дол, Бабин дол и още много други малки и големи долове и суходолия сега са тихи и кротки!...и благодатни, даже укротени от РЪКАТА НА ЛЕСОВЪДА- специалист – ЦОНЕВ!
 А вижте наоколо- къде са язвите?...увразите?...и поройните сипеи! Те са изчезнали напълно и вместо тях около нас шумят младите лесове и борови култури...създадени с упорит труд и енергия- от горските работници  - ПОД ВЕЩОТО РЪКОВОДСТВО НА ЛЕСОВЪДА АСЕН ЦОНЕВ!...Спокойно е днес населението на Искърското дефиле!...” Умишлено запазих пунктоацията на писмото. Не мога да не се вълнувам всеки път, когато го погледна. Не само, защото то се отнася за моя дядо, а защото е красноречиво доказателство за неговата всеотдайност към професията.

    Няма да бъда справедлива, ако не спомена подкрепата на семейството, благодарение на коята дядо Асен е могъл да бъде всеотдаен и пълноценен. Баба ми Николина, баща ми Божидар, леля  Люси...Сега ми се иска да кажа - ПОКЛОН ПРЕД ПАМЕТТА ИМ! Това обаче няма да бъде достатъчно. 
        Прозорецът на моята стая гледа към  планината отсреща, където е кв. Джиджовица. Половината от хълма е засаден с широколистна гора, другата  – с иглолистна. Пролетта, когато се раззелени и стане свежа едната половина - втората контрастира с тъмнозелените си краски. Невероятна картина! Свикнала съм с нея и пейзажът ми липсва, когато съм другаде.  Двете противоположно обагрени части  са като доброто и злото, като красивото и грозното, като утрото и вечерта, като живота и смъртта. 
     Този символ, създаден от дядо ми, чрез гората, го е надживял. Ще надживее и мен. Ще бди над децата и внуците ми - за да им напомня, че човекът е част от природата и ако я пази и умножава - тя ще му се отблагодари с вечност.

БРАТЯТА ПЕТКОВИ ОТ МАХАЛА ЛУКОВО

Данка Кръстева Ганева

Братята Цветко и Кръстю Петкови са двама бовчани, свързали живота си с проблемите на родния край. 

Разказът ми за тях ще се състои предимно от факти из битието им, защото не бих могла да ги обрисувам в спомени, тъй като са напуснали този свят твърде рано: Кръстю, баща ми – на 33 години, когато съм била едва на осем месеца, а Цветко – чичо ми – на 46 – при моята възраст на 13 години.
Цветко Петков е роден през 1898 г., а Кръстю – следващата 1899 г. в семейството на Петко и Гена Кръстеви Чорбаджийски. 
Имат по-малка сестра – Линка Петкова поп Иванова, начална учителка през целия си трудов стаж в с. Бов.
Родителите са заможни и им осигуряват добро образование. 
Майката, под чието крепко крило израстват, е строга, не позволява компромиси и отклонения от правия път. 
Всяка свободна минута всички работят в стопанството – обработват земята и се грижат за добитъка. 
Бащата е добър стопанин, отворен към проблемите на селото, към обществените и политически събития в страната. Участва във воините. 
Произведен е в чин подофицер и е носител на Кръст за храброст. Бил е при превземането на Одрин и е стъпил в Бялото море.

СПОМЕНИ ЗА ХРИСТО АНГЕЛОВ

През 1959 г Христо става кмет на гара Бов и остава на този пост до 1963 г. През този период  в общината на гара  Бов  бяха извършени  изключително полезни и добри дела  за  благоустрояването   на селището ни.  Христо Ангелов  се изяви  като прекрасен ръководител, организатор    и инициатор  на дейности, осигуряващи  разцвета на нашето село.Проникнат и изпълнен с нови идеи, той се залавяше със строителството на  неща , които наистина обновяваха и облагородяваха гара Бов.
       
Ние, съвременниците на Хр. Ангелов  знаем, но и младото поколение трябва да знае и помни, че нямаше мост  над река Искър и в Бов не можеше  да се влезе в камион. Имаше един въжен мост, по който едва  можеше да мине лека кола. Бов беше откъснато от света село.Днешният здрав бетонен мост над р.Искър при гара Бов е инициатива и дело на кмета Христо Ангелов. Чрез тоя мост се свързахме с централния път София-Мездра.
       
Ние жителите на кв. Лускач трябва да сме  признателни  и благодарни  на Христо Ангелов за водата, която пием. Кварталът ни не беше водоснабден. Водата от Манастира, която се  ползваше за парните локомотиви, бе изоставена след въвеждането на дизеловите  локомотиви. Нашият кмет  с  присъщата си инициативност и енергичност се зае да вземем освободената  вече вода за водоснабдяване на кв.Лускач.Бяха направени  инженерни измервания и се установи, че нивото на тази вода е с 21 метра  по-високо от мястото за резервоара, който   трябваше да бъде построен,  като се използва   тази вода. Под  диригентството на Хр. Ангелов на  доброволни начала  се изкопа каналът от Манастира до резервоара от  жителите на кв. Лускач и кв.Търно. След това се изкопаха  пак на доброволни начала   каналите  за водопроводни  тръби и канализация по улиците  до домовете на тези  квартали. Не много квартали  в с. Гара Бов  могат да се похвалят с канализация, а Лускач я има.
        
Кв. Точището също нямаше вода. Пак по инициатива на Хр. Ангелов този квартал, а също така и  Кузлица,Лаго, Кукла и Требеш бяха водоснабдени с вода от Издримец. За този водопровод Христо Ангелов  положи  много усилия и енергия, тъй като много трудно  се набавиха  етернитови тръби  чак от  Димитровград и  се наложи  той многократно да ходи  до там, за да ги осигури.
        
В  гара Бов  нямаше и читалищна сграда . Грижовният за селото ни кмет прояви своята прозорливост, далновидност и енергия и за такъв храм на културата. Извика той главния инженер Кискинов, който отговаряше за  прокарването на двойната линия София - Мездра, на разговор в  кметството в Бов. Беше свикан и целият  актив на селището и кметът предложи-вместо да се  правят  временни бараки  на Криви  Лак  за работниците  по линията и след това да се разрушават, да се направи  една масивна сграда в Бов за читалище.  В замяна на това  ние да осигурим  квартири за работниците по частни къщи, а също да предоставим  училището за тази цел. Училището  трябваше  да  се премести в сградата под линията. Благодарение на настойчивостта  и гъвкавостта на кмета  Хр. Ангелов инж. Кискинов се съгласи, като каза: „Това е хубава идея, но постройката ще строим  като административна сграда  на ръководния персонал  по разширението на БДЖ,  а след това ще остане за читалище”.
       
Трябваше да се оформи  парцелът на сградата. За целта  на Лозена Милева, която  живееше в къща   на сегашното читалище,  бе даден от  Съвета парцел, за да отстъпи мястото на бъдещата читалищна сграда. На Митър  Петров Лагярски също бе даден парцел  в кв.Търно за къща на сина му Видин. Самият Хр. Ангелов  имаше наследствен парцел от 300 кв.м. от майка си  и го подари  безвъзмездно  за читалищната сграда. Така се оформи  парцелът за бъдещото читалище, с което ние днес се гордеем – не само заради  величествената красива сграда, а и с това, че тук  в днешното наше читалище се развива прекрасна и много разнообразна дейност – с подрастващи, ученици, с възрастни. Днес  това читалище в  Бов е дом на културата. Има богата библиотека. А благодарение на инициативните, умни и високоинтелигентни служителки  имаме и безплатен интернет. (Това беше малко отклонение.)
       
На събранието Кискинов каза, че докато се открие  финансирането на обекта, е необходимо  да се закупят  камъни за основите на читалището. На партийно събрание кметът постави  въпроса  пред членовете – да съберем скоростно пари за закупуване на   камъни. Още на събранието всички, кой колкото имаше у себе си, ги даде. Направи се списък и парите бяха дадени  на Митко Николов, който беше началник на кариерите. Камъните бяха набавени и се започна  строителството. След 2-3 месеца финансирането беше открито от БДЖ и парите бяха върнати на хората.

  
Така под инициативното и енергично ръководство на кмета Христо Ангелов бе осигурено построяването на двуетажната читалищна сграда с голям салон. По примера на Бов се построи и читалищната сграда в село Церово. По времето на Христо Ангелов бе разширен и валиран с каменно-трошена настилка и пътят за Издримец.През учебната 1960/61 година Министерството на просветата и културата взе решение 8-ми клас да премине към прогимназията. Ние в Бов първи в община Своге открихме 8-ми клас. Да учат при нас дойдоха учениците от с. Заселе, Зимевица, Заноге, Дружево и Еленов дол. Учениците в нашето училище наброяваха вече над 230, а разполагахме само с 4 учебни стаи. Наложи се да искаме разширение на училището. 
     
Христо Ангелов, който вече беше създал връзки с Окръжния народен съвет и тук ни подкрепи. В Бов бе поканен главният архитект на ОНС. Той разгледа терена и каза, че ще се строи ново училище в посока север от старото и една чупка на изток, така че класните стаи да имат южно изложение.
     
В ОНС бе изработен планът и строителството на новото училище започна. През 1975 година вече имахме ново училище. Създадоха се много добри условия за учебна дейност – има широки, светли класни стаи, кабинети, столова. Проблемът днес  е, че вече учениците са малко.
      
И мостът над река Искър, и читалището, и училището, и пътят за Издримец, и водоснабдяването на селището ни са плод на неуморима, енергична и далновидна дейност на кмета на гара Бов Христо Ангелов.
      
Със своята всеотдайност, целеустременост и нестихваща енергия Христо Ангелов остави светла диря след себе си. С цялостната си активна дейност и самоотверженост като ръководител и общественик, той остава като един от видните личности, заслужили за развитието на с.Гара Бов.

НА КАФЕ С МИНАЛОТО

СПОМЕНИ ЗА ИВАН ВАЗОВ

  Елена Петрова

Едно от любимите места за разходка и отмора, за творческо вдъхновение на Иван Вазов, е било тук, в сърцето на Искърското дефиле. Тук великият поет е черпил вдъхновение от красивата природа, от непосредствения контакт с местните хора, вдъхновявал се е от тяхната искреност и чистота. В пътеписа си „Бов” той пише: „Знаете ли де е това село, което тъй богато се римува с „любов”? Чували ли сте за него?”,   по- надолу се възхищава на природата:
„.....прохладни лъхове, напоени с миризмата на скоро косено сено и на безименни планински цветя......Чувство от сила и здраве се влива в мен от всичко диво, величествено и свободно, що ме обикаля....На една покосена ливадка, до куп миризливо сено, аз се спирам и гледам смаян тая картина. Боже, колко красота, колко чар за очите и душата! Колко свежест и чистота! Сякаш тая балканска природа вчера е създадена от твореца. А тя е такава от хиляди и хиляди години. И тя е създадена за човека, той да й се радва и да блаженствува в нея....” и по-надолу с тъга споделя: .........”Когато стана нужда да се завърна в София, аз неохотно се простих с гората и с полята, и с балкончето.”
 

    На тази порутена стара Дангова къща през 1980 г. поставихме паметна плоча съвместно с туристическото дружество „Иван Вазов”-София и оставихме снимки за историята. В този дом Иван Вазов идва по препоръка на Мария Хаджи Петрова, родом от Сопот, която по това време е живяла и закупувала минни периметри. Тук Вазов намира покой през лятото на 1918 и 1920 г. за по двайсетина дни по препоръка на лекар -  почивка в планината, и Вазов избира Бов. ”Собствено – споделя поетът – не Бов, а една махала от селото, състояща се от кошарата на бай Дангова, отстранена, захлупена из старопланинските самотии.”

     Един спомен съм закътала в съзнанието си от Петко поп Иванов – син на поп Иван и внук на поп Никола Гергов, който през 1853 г. преписва саморъчно „Александрията” и Паисиевата история. Та този поп Иван имал „поетични данни” и пишел римувани строфи.... ...”Гледаме го веднъж, че се разхожда доста замислен и го питаме какви въпроси решава. А той ни отговаря: ...Нали знаете, че у Данговци живее Иван Вазов. Ще му напиша едно стихотворение да види, че и в дивия Бов има поет, който не пада по-долу от него....” Написал стихотворението и един ден отишъл в махалата уж на водосвет. Там заварил Иван Вазов и от дума на дума се похвалил, че специално за него е написал стихотворение и след като го прочел, му го подарил за спомен. Вазов само поблагодарил и нищо повече не казал.......”Връща се баща ми, а мама го пита: Е, как са поетите?”
„Студен човек е тоя Вазов .....Трябваше и той да ми напише стихотворение, както аз написах на него!”, редеше думите даскал Петко.
   

       Оттук Вазов е посещавал околните села, като Лакатник, особено често е ходил до Заселе и водопада Скакля, който е описал в своите произведения, както и манастир „Седемте престола”.
В цялото дефиле се знае, че Вазовият герой Дядо Йоцо е от Заселе, че от Злио камик е поздравлявал нова България. И безкрайно бяхме разтревожени преди няколко години, когато се заговори за паметник на прототипа на Вазовия герой, но не тук, а в покрайнините на Левище.
Аз имам копие от отговора на Националния център за музеи, галерии и изобразителни изкуства до Станислав Петров – кмет на село Заселе. В него се пише.....” В своя пътепис „Из Мала Стара планина”, публикуван за първи път през 1899 г. във в-к „Мир” под заглавие „До Заселский водопад  /Излет в Малката планина/” Иван Вазов споменава името на село Заселе и разказва за срещата си с тогавашния кмет. Името на Очин дол не се споменава никъде и дори не фигурира в географския справочник на Вазовото творчество. Следователно Вазов не може да види своя прототип там, където никога не е бил – Очин дол.”

       Никои от обществените ръководства тогава не ни подкрепиха, едни обсебени от предизборна еуфория за парламентарните избори, а зам. кметът на общината е присъствувал на този т.нар. паметник на Дядо Йоцо.  Следователно е бил съпричастен с тях – там играят пари, много пари, а ние с фактите как ще се борим срещу парите?! Но няма да отстъпваме!
Искам с няколко думи да се споменат някои факти по този въпрос от спомените на Илия Гьошев – наш общински дългогодишен деятел в различни сфери, който вече не е между нас – лека му памет!

 ПОНЯКОГА, МАКАР И РЯДКО, СЛУЧВА СЕ НЕЩО, КОЕТО НЕ СИ И СЪНУВАЛ..…СТАВАШ КМЕТ.

ТАКА НЕНАДЕЙНО И АЗ БЯХ ЗАСТИГНАТ ОТ ТАЗИ ОРИСИЯ

  Григор Любенов

Как стана?
В началото на 1983 г. в Бов се развиват някои събития, свързани с промени в териториално-селищното устройство. Излиза регулационният план на кв. Скакля, който е част от село Гара Бов, но е в землището на с. Заселе. В Заселе има ТКЗС. В Бов не. И така оставените на местните жители земи за лично ползване вече са общински парцели. Общината започва да ги продава, местните нямат право дори да закупят собствените си /доскоро/ имоти!!! Напрежението с всеки изминал ден нараства и тогавашният кмет Милчо Вутов, макар и невинен, не издържа и подава оставка пред общинския партиен комитет. Приемат я.  Има няколко варианта, но се обединяват около моя милост. По това време аз бях на хубава работа в Районната потребителна кооперация. А там бях след прекарана тежка операция и предписание на лекарите да напусна кариерите, където преди работех като н-к цех „Диабаз ”.
И така, на 13.05.1983 г. в 13.00 ч. бях извикан в партийния комитет, където ми бе съобщено решението. Още същия ден тогавашният кмет на общината инж. Димитър Обретенов ме представи на партийното бюро в с. Гара Бов и съобщи решението на партийния комитет. 
Бях на 37 години.  Имах вече натрупан опит като стопански ръководител, а не по-малко и като партиен функционер. Още когато започнах работа на рудник „Издримец” бях избран за комсомолски секретар. Последва тримесечна школа в междуокръжната партийна школа във Враца. Април 1968 г. бях приет в партията и последва отново тримесечна партийна школа, пак във Враца. Учение, труд, учение, изпити. 

Партията подготвяше  кадри. Същевременно учех задочно електромеханика. При мен нещата вървяха добре. Школата във Враца завърших с отличен успех и бях класиран за висшата партийна школа в Москва. Отказах, тъй като баща ми беше тежко болен, а брат ми по това време беше в Чехия - войник. Беше Чешката пролет. Аз съвместявах служебната си работа като елмеханик на флотационната фабрика с обществената – комсомолски секретар на рудника, с 80-90 души комсомолци, член на партийното бюро, член на стопанския съвет на завода в Елисейна. 
Бях на ”ти” с ръководители на рудниците и предприятието, които бяха с голям организационен опит. Тогава всички се учехме и работехме – и  постигахме успехи. Наистина, не празни приказки. Строяхме България и бяхме горди, че сме частица от нея, че даваме своя дял в процъфтяването на родината. Да, бяха години на градеж, години на бурно развитие на икономиката, години на свободен и щастлив живот. Културата, спорта, високото жизнено равнище на колектива – това бе повелята на стопанския съвет на завод „Георги Димитров” в Елисейна. 
Поради изчерпването на рудните запаси и закриването на флотационната фабрика аз и 10-15 души преминахме на работа към цех „Диабаз” – от 1972 г.

Тук за кратко време успях да наложа наученото в Елисейна, направихме някои рационализации, с което, от една страна увеличихме обема на търсената продукция, а от друга – значително облекчихме условията на труд. Не беше лесно. Денем давахме задължителното производство – ежедневно от Бов излизаха 20-25 вагона с продукция висококачествен строителен материал за най-отговорните обекти в България  - АЕЦ „Козлодуй”, Химическите заводи в Девня, язовирни стени, каскади, мостове, виадукти. Огромно строителство. Недостигаха инертни материали, затова нощем правехме ремонти и реконструкции. Заедно с мен и част от работниците почти всяка нощ бе и инж. Димитър Обретенов,   тогава директор на предприятието, по-късно кмет на Общината. Да, продължавахме изграждането на България. Всеки ден, всеки час. Оттогава, от безкрайните нощи, прекарани с инж. Обретенов, се роди идеята за ново производство – рязани плочи от „Диабаз” – която, както по-нататък ще ви разкажа, на два пъти бях почти реализирал. Но, уви – промяната дойде и започна връщането назад, назад, за да стигнем до пълна разруха. Няма го металургичният комбинат „Георги Димитров”, няма го „Диабаз”, няма ги заводите, които с такъв ентусиазъм градихме в онези бурни години. 

След поемането на властта в Бов, макар че имах доста голям опит, видно от краткия анализ на живота ми преди това, трябваше ми около една седмица, за да се ориентирам в новото поприще. Макар и да бях добре школуван като стопански и партиен функционер, училище за кметове нямаше, училището бе животът в селото, съпътстван от безбройните разнопосочни проблеми на ежедневието и в същото време стремеж за развитие на промишленост, благоустрояване, водоснабдяване, образование и култура, спорт, здравеопазване и какво ли още не. За кратко време успях да вляза в този нов за мене ритъм благодарение на такива добросъвестни, опитни и всеотдайни ръководители на общината. Никога няма да забравя и вечно ще бъда признателен на тогавашния секретар на общината другарката Невена Гетова. Много строга, понякога дори жестока, тя бе родена за тази работа и се раздаваше. Учеше ме, изискваше. Не знам какво й е струвало, но успяваше. Тя се занимаваше и с обучението на новите кметове. Успяваше да внуши на всеки от нас колко важно е да знаеш проблемите на всеки човек, как да му помогнеш в беда, как да го приобщиш към обществото. Да, тогава се правеше всичко за човека, за неговото достойнство.  Освен от нея помощ и напътствия получих и от инж. Любен Исаев, тогава зам-кмет, по-късно директор на „Република” и наш общински съветник, от инж. Димитър Обретенов, от началника на организационния отдел на общината Цветан Апостолов, от завеждащ военния отдел Иванка Бегова и от всички. Общината беше колектив. 

Както споменах в началото, оказа се, че напрежението сред жителите на кв. Скакля бе сериозно. Срещах се с тях, изслушвах ги, понасях упреците им. Нямаше връщане назад по това време. Беше 7-8 години преди промените. Но стигнах до убеждението, че не трябва да се продават парцелите, въпреки че са общинска собственост. Бях правилно разбран от общинските ръководители и с решение на изпълкома на общинския съвет продажбите бяха спрени, а някои, които вече бяха закупили места, се отказаха от тях, като върнаха парите на общината. Един от тях беше известният футболист и треньор Начко Михайлов.

Длъжен съм да спомена, че тези парцели всъщност бяха  прекрасни, добре обработени и поддържани овощни и зеленчукови градини около река Скакля и около подстанцията в Криви лак. Хората продължиха да ги обработват,  макар и като общинска собственост. На някои бе разрешено и т. нар. „отстъпено право на строеж”, което за ония времена бе в полза на населението, но след промяната се оказа, че общината, разпореждайки се със своята собственост, има право и поиска застроените площи да се закупят. С това се създаде отново напрежение, разгоря се старият пожар и само смяната на поколенията, в известна степен, заглуши огромното, но справедливо недоволство. 
Никой друг в Бов не е бил в такава степен съпричастен с проблемите на тези хора. Никой не е изпитвал омразата им към властта, както аз съм я понесъл върху себе си, без да имаш вина, безброй упреци затова, че някои хора, заели отговорни постове в йерархията на държавната администрация, не са мислили за последствията от необмислените решения, които по-късно са станали закон – бих казал противонароден. Да, имаше такива недоглеждания и то не толкова рядко. А това бяха петна, които грозяха хубавото на онова хуманно общество.  

Още при първите ми срещи с населението по квартали, организирани от председателите на низовите организации на Отечествения фронт – Скакля, Гарата, Лускач, Требеж /по-късно Младост/, хората ми поставиха най-неотложните искания. Всички искаха аптека, всички искаха телефони, всички искаха вода и канализация, всички искаха стадион, асфалтирани улици – много и основателни искания.
Започнах с аптеката. Тъй като нямаше свободно помещение в обществена сграда, убедих моите съсобственици да направим аптека в старата къща, наследена от съпругата ми и нейните роднини от дядо й Цона Петров Пиргов. Поисках оценка на помещенията от първия етаж от инспектори на ХЕИ-София. Куриозното бе, че когато ги заведох там, посрещна ни с рев магарето на тъста ми, което се разхождаше вътре. По преценка и после проект, направен от архитекта на ХЕИ Гринко и зам-шефа д-р Стоянов, бе разрешено да правим аптека. От общината бях подкрепен и със съдействието на Благой Коцев, тогава началник Финанси, осигурени бяха 6,000 лв. – толкова бяха по проекта. По-трудно се справих с разрешението и съгласието на окръжно аптечно управление. Те бяха против аптеки в населени места под 2,000 души, а ние бяхме едва 1200. Тогава прибягнахме до връзки. Известният на по-старото поколение Никола Генов, който имаше контакти с много известни личности, бих казал светила в медицината, ме свърза с професор генерал Кръстанов – голям авторитет по нова време. Когато отидохме с Графка Вачева, тогава партиен секретар, той ни прие в дома си, почерпи ни, а и бе учуден, че нямаме аптека, а и че не ни разрешават да открием такава. С едно обаждане по телефона до генералния директор на аптечно управление въпросът бе разрешен .

Организирах ремонта по проекта. Тук голямата работа свършиха Петко Иванов Бекярски – Пенето и Цено Иванов Георгиев – Цаки, които подпомогнати от някои други, за по-малко от месец извършиха чудо. Помещението бе готово. Трябваше обзавеждане. Отидох при директора на завода за картонени опаковки инж. Крум Найденов. Имахме техен цех в Бов с 70 работници. Той буквално се зарадва за това мероприятие и се обади по телефона на Владо Рашков – в дърводелския цех на промкомбината да изпълни поръчката за обзавеждането. Само след седмица то бе монтирано. Предстоеше откриването – представителите на окръжно аптечно, начело с директора, не си спомням името му, който всъщност беше против, ахнаха. Аптеката бе открита, назначен бе аптекар и заработи успешно. Това бе 1984 г. и просъществува, въпреки промените до смъртта на аптекаря Станчев  през  2003 г. 
Откриването на аптеката и идването в Бов на аптекаря Станчев се оказа изключително добър старт в по-нататъшната ми дейност. Оказа се, че Станчев е близък приятел с тогавашния министър на финансите. Споменал пред него, че е аптекар в Бов и от дума на дума станало въпрос за моя милост и моите амбиции, които обаче трудно можех да реализирам без солидни финансови ресурси. Бяхме поканени на среща във финансовото министерство с Графка Вачева и след проведен абсолютно равностоен диалог относно намеренията ни министърът каза: „Пари в държавата има, няма кой да ги ползва. Десетки обекти, осигурени със средства всяка година, не се реализират поради липса на инициатива от кметовете.” Чудно, но вярно! Обещано ни бе, че можем да разчитаме на средства, колкото можем да усвоим, спазвайки стриктно финансовите закони. 

Отговорността по законното изразходване на средствата бе лично моя. Така, на няколко пъти получихме по извънбюджетната сметка на кметството сериозни за онова време суми, които ми позволиха да изпълнявам исканията на населението.
Успоредно с аптеката строихме /ремонтирахме/ помещението за първата в общината, след Своге, автоматична телефонна централа. Приятно стечение на обстоятелствата бе, че по това време (1983 г.) в селото Бов закупи вилен имот бащата на Радинела Бусерска, който бе на работа в Министерство на съобщенията. Запознахме се в село, имотът му е близо до бащиния ми дом. Станахме приятели и споделих с него исканията на хората за телефонизация.Той прие радушно идеята, свърза ме с които трябваше и започнахме. От нас помещението, ремонта и кабелизацията, от Министерство на съобщенията – апаратурата и монтажа. Така, за по-малко от година от моето кметуване, Бов вече имаше АТЦ – както вече казах, първата в дефилето след свогенската. Тук искам да спомена заслугата за част от осигурените средства на Благой Коцев и инж. Любен Илиев, за всеотдайния труд на Иван Пешев Гарчов, на когото бовчани отдават заслужен поклон като строител, оставил след себе си огромни заслуги. Не по-малко заслуги има известният и все още жив, дай Боже да си поживее още, защото заслужава, заради всеотдайния си труд и човешка доброта Крум Симеонов Минчов – цял живот телефонист. Този човек се ползваше с такова уважение пред ръководството, директора и главния инженер на Окръжно управление на съобщенията в София, че когато се видеха тук, или станеше дума за него като съм в София, те говореха за него  като за Бог. Не може един кмет да не се гордее, че в селото му има такива хора, които със своите дела допринасят за развитие на селото. Така той със своя авторитет освен че допринесе за постигане на съпричастност в общото дело, през свободното си време, без заплащане, помагаше на Иван Гарчов в ремонта, а след това на монтьорите на апаратурата и кабелизацията. Такава всеотдайност малко хора притежават. 

Разширението на кабелната мрежа продължи до 1999 г. след много обществен труд и трудно набавяне на материали. Кабелният завод в Бургас не смогваше да произвежда кабели – цяла България се телефонизираше. Тогава никой не очакваше, че само след 20 години този огромен труд и огромни средства ще се окажат ненужни. Появиха се и за кратко време се наложиха безжичните телефони, които заляха света. Тогава и най-големите специалисти в съобщенията не можеха да си представят, че всеки гражданин -  стар, млад, образован и неграмотен, ще носи в джоба си GSM. Имаше някои, които виждаха тогава светлина в тунела. Главният инженер на кабелния завод в Бургас, където аз за четвърти път осъмвах, за да се моля за кабели, сподели пред мен, че вече има разработка за безжични телефони, но все още това бе само идея. Да, това беше през далечната 1985 г. 
Успоредно с работата по изброените вече аптека и АТЦ строяхме спортна зала при училището, както и футболен стадион. Когато смених Милчо Вутов и станах кмет, спортната зала бе на нулев цикъл. Бяха поставени основите. А бе пусков обект за септември 1985 г. – 40 години от Деветосептемврийската революция и 40 години народна власт. Имаше осигурен проект, имахме и средства, но нямаше строители. Строителното предприятие в Своге не можеше да поеме този и много други обекти. Затова строяхме по т.нар. „стопански начин”. Организация създавахме ние, кметовете. Техническото ръководство бе от техническия отдел на общината. Жива мъка! Нямаше работна ръка. Тук работеха постоянно трима пенсионери. Бог да ги прости и вечна им памет – Дядо Панотко, Любен Божилов и Дамян Пешев. Трудолюбиви, честни, съвестни, но пенсионери, вече изхабени от живота. Но със силната тяхна воля и много голямата работа, свършена от Добри Динев, вечна му памет, който по това време бе на работа в училището като техник, амбицията на директора на училището Найден Стоименов и целия колектив на училището – успяхме! Учители и учителки стоварваха тухли, цимент и дървен материал. Някои ме псуваха, негодуваха, но работеха. Особена заслуга за успеха имаше Митко Николов Колев, който по-късно ми стана сват. Този човек веднага след пенсионирането взех на работа в кметството като организатор на строителството. Организираше, доставяше материали, даваше указания на майсторите, контролираше, пазеше. Достави огромно количество тръбно скеле, дървен материал. Проблем беше съхраняването, опазването, защото имаше такива, които дебнеха и успяваха да отмъкнат някоя и друга тръба, а това бяха пари, които впоследствие кметството заплати на собственика, макар че голяма част от откраднатото ни опростиха, като го бракувахме и предадохме 5 т. старо желязо, осигурено ни от цех „Диабаз”.

Тук съм преживял един от незабравимите случаи от моята работа. Бяхме направили целия кофраж, армировка. Техническият ръководител Бубо Маринков, който бе много добър специалист, обаче не бе съгласен да се излива всичко наведнъж с бетон-помпа, която си бяхме осигурили при поискване от „Метрострой”. Той държеше да се излива бетонът на трудови начала от населението на етапи. Огромни количества бетон на такава височина, а беше юли 1985 г.  – два месеца до срока за откриване. Поех риска, вярвах на майсторите, защото проверявах всяка тяхна изработка и на своя глава реших да организирам и наливам бетон. С бетон-помпата и три бетоновоза свършихме работа за три дни. Бях на тръни, но само на едно място, на една колона се скъса връзка – налетият бетон  вибрираше. Възстановихме кофража, завързахме здраво и още същия ден наляхме с бетон. Трябваше веднага да се направи хидроизолация, за да може да се работи вътре – мазилки, мозайки и т.н.

Намерихме майстори, но нямаше хидроизолация. Трябваше да ни се отпусне от държавния резерв. Уж всичко е било уредено, отидох с товарната кола на кметството на гара Искър – складовете. Казаха ми, че без бележка от Министерство на строежите не могат да ми отпуснат такова голямо количество. Тогава, облечен в работен костюм – дочени панталони и рубашка, отидох в министерството. Прие ме лично министър Георги Белички, разписа ми искането и до вечерта доставих материалите в Бов. На другия ден майсторите вече работеха. Трябва да кажа и дебело да подчертая, че тогава на инициативните кметове вратите бяха отваряни навсякъде. Имахме кметски книжки, които ни даваха право да влизаме навсякъде,  където трябва, защото и тогава имаше бюрокрация.
Включихме се и в чест на 40-годишнината от 9-ти септември, салонът беше открит и предоставен за ползване на децата и младежите. Неоценима помощ в моите действия ми оказваше моят предшественик Милчо Вутов. Той беше зам-председател на РПК „Чавдар”-Своге. Специално за спортната зала той лично осигури средства и обзаведе зали за шах и за тенис. 

Трябва да се знае, че успоредно с основния обект, осигурен с проект и средства, се изпълняваха и редица други важни за хората по кварталите мероприятия. Тъй като разполагах със средства, почти във всеки квартал се строеше нещо. Беше време на изграждане на стотици кубични метри подпорни стени. Инертни материали и камъни доставяхме от кариерите в Бов и Церово.  Осигурявах строителни платна и дървен материал. Проблем беше циментът. Но и там намерихме пролука. Споделих проблема за цимента със Славчо Григоров,  който тогава бе началник на жп гарата. Работехме добре с него – и на тяхната улица „Волга” бяхме започнали някакво строителство. Но липсата на цимент бавеше работата. Той се сети, че началник-гарата на Бели извор е негов състудент от ПЖИ, свърза се с него, отидохме в завода на Бели извор и ни обещаха по 60 тона цимент на тримесечие. Стана така, че който не е искал, той не е получил цимент от кметството за благоустрояване на квартали и улици, дори дворни места, защото изграждането на подпорни стени на улиците променяше облика и на дворовете. Вече укрепените и разширени улици засипвахме с чакъл, валирахме, асфалтирахме. Беше чудна гледка! Баби, дядовци и техните внучета разкарваха с гребла, вили и лопати чакъл, а после и асфалт. 
Така за няколко години се промени обликът на селото. Към 1987-88 г. бяха асфалтирани улица „Искър” в кв. Търно, ул. „Дружба” в кв. Криви лак, ул. „Красна поляна” в Скакля, улицата под магазина в Требеж, ул. „Трескавец” и др. Като пропуск в тези мероприятия бе това, че не ограждахме асфалта с бордюри и тротоари, защото тепърва предстояха полагане на кабели и  водопроводи. Не стигна времето преди 89-а год. – кабелите  и водопроводите прокарахме, но тротоарите и бордюрите не направихме. И въпреки това, макар че оттогава са минали повече от 25 години, асфалтът, макар и някъде поизровен, е факт. Ако бяхме строили съгласно изискванията тези улици и до днес щяха да са черни пътища без никаква перспектива за асфалтиране някога. Защото дойде друго време – времето на разрухата, времето на грабежа. Наскоро в разговор със сегашния кмет Марио Вутов на мой въпрос как е кметството, той ми отговори, че е зле. „Ние нищо не градим. Не можем само да изметем, това, което вие сте построили през годините преди промяната”. 

Друг обект, който градихме и за да го имаме, също съм преминал през изключително сложни препятствия, е футболният стадион. Знае се, че бовчани открай време са обичали футбола и са търсили варианти за сносно игрище. Минали са много години от създаването на футболния отбор. Играеше се на малък терен покрай Искъра – под бившата кланица. Опитваше се върху терен в Мезгьовица. Там и до ден днешен има терен, закупен на името на ФК „Миньор”, Бов. По някое време отборът е носил това име. Оглеждан е вариант покрай Искъра в Търно. Накрая се решава да се използва терен на бившата кариера над бункера – днешния стадион. Специалисти строители са смятали, че това е налудничава идея. Но се оказа че са грешили. 
В началото на 1982 г. Милчо Вутов успява да ангажира Министерството на горите за корекция на река Селска. Кариерата е спряна наскоро преди това, но там са насипани 1000 куб. метра скални маси, които при всеки пороен дъжд реката влачи и се стига до задръстване на жп подлеза. При едно такова бедствие той извиква представители  от министерството, които отговарят за укрепителните работи, и те се съгласяват с изграждането на укрепителната дига. Но кметството да я построи. Парите са осигурени, направен е проект и строителните работи са поверени на Митко Барутчийски. Той обаче вследствие на не добра организация и пълна безстопанственост пропилява повече от половината от средствата, като е изградена по-малко от една трета от стената. Когато аз започнах работа като кмет, пари за обекта вече нямаше, а работата бе наполовина свършена. Естествено отговорникът бе освободен, макар и скандално, и обектът за известно време бе спрян. По-късно, през зимата на 1984 г., намерих някакви средства и организирах доизграждането на стената. При насипването и изравняването се получи теренът на днешния стадион. 

Предстоеше още много работа, реката отново придойде и скъса челната стена, където бетонът бе още суров. Реката навлезе в изравнения вече терен. Стана езеро. Имаше опасност от скъсване на долната стена. Тогава с две фадроми – на ДАП-Своге и на кариерите, успяхме да преградим реката и да спасим терена.….. Беше страшно! Лавината от камъни и пясък можеше да заприщи отново подлеза и да нанесе щети на къщите покрай реката. А подлезът бе току що асфалтиран. Няколко дни след като вече бяхме укрепили челната стена, тогавашният началник на организационния отдел на общината  Цветан Апостолов дойде при мен, за да се запознае отблизо с някои проблеми на кметството и по-специално със строежа на спортната зала и стадиона. Такива посещения по селата той правеше задължително поне един път на всяко тримесечие, а където имаше нужда, и по-често. При мен идваше често, защото по това време имаше строителство, колкото почти във всички други села, взети заедно. Та именно той се ангажира да доведе на място тогавашния председател на ОС на БСФС – Христо Чипев. Дойдоха заедно с бившия дългогодишен кмет на Своге Милко Станчев, вечна му памет – наскоро разбрах, че е починал. Като видяха картината, първо се опитаха да ме разубедят, че тук стадион не може да стане и да търся друг терен. Убедих ги, че друг терен с такива размери в Бов няма и поемам лично отговорността до 1 година тук да има стадион – затревен и със всички изисквания за участие във футболното първенство в зоните. Тогава Христо Чипев каза: „Абе, че няма как да стане за година няма, но щом кметът се ангажира с такъв обем строителство, ще му отпуснем 10,000 лв. за започване на строителните работи.” На третия ден след разговора парите бяха преведени по извънбюджетната сметка целево – строителство на стадион в с. Гара Бов. 

На заседанието на ОС на БСФС Хр. Чипев трудно е наложил превес в наша полза, тъй като голяма част от членовете са били на мнение, че ще трябват поне 100,000 лв., за да стане терен за състезания. Когато Хр. Чипев си тръгна, ми каза: „Ще извоювам 10,000 лв., а когато направиш 1 кв.м. зелена площ,  ми се обади да търсим по-нататъшно финансиране.” Бях сигурен, че ще успея и няма да го изложа, защото той ми каза, че ще запознае с идеята Централния съвет на БСФС и лично неговия председател Трендафил Мартински. Създадох организация и невероятно, но факт – с огромната любов към футбола и пословичното трудолюбие на бовчани площадката от 6,000 кв.м. бе готова. Дренажи, отводнителни канали за подпочвени води, насипи на слой тлаклив пясък, оборски тор и всичко, каквото трябва. Заравняване, нивелация. Нивото и реализацията на този сложен процес бе под ръководството на инж. Людмил Милчев, тогава н-к отдел А и Б към общината. Трябваше да зачимяваме, ако бяхме тръгнали по по-лекия път, трябваше да чакаме години да се затреви площадката. Но това е специална работа, никой от нашата община не се наемаше с тази работа. Разбрах, че специална бригада привършва стадиона в Горна Малина. Бригадата е под разпореждане на директора на „Спортстрой” – инж. Димитър Заев. Познавах го лично, тъй като преди това бе директор на СМК /Строително-монтажен комбинат/ София-окръг и е идвал при мен, когато бях н-к цех „Диабаз”. Без притеснение му казах какви дела върша и ми е нужна неговата помощ – бригадата за зачимяване. Той каза: „Тази работа е много скъпа, имаш ли пари, имаш ли терен за вадене на чимове.” Казах твърдо „да”. Излъгах го, но бях сигурен, че ще намеря пари от БСФС. Обади се в Горна Малина на кмета и му докладваха, че там работата е почти приключила до 2-3 дни  и вдигат бригадата за Ихтиман. Помолих го да ги прати първо при нас, тъй като сме готови, а в Ихтиман още не бяха готови, и бригадата трябва да бездейства поне месец. Той бе категоричен: „Ако утре ми донесеш писмо от банката, че имаш 30,000 лв., вдругиден ти пращам бригадата.” Условие, като уравнение с две неизвестни. Но намерих изход. Помолих банковия инспектор Васил Калафунски за такова писмо, като исках да ми съдейства пред директора на банката Любен Евтимов, с когото бяхме доста добре познати по партийна линия. Но тук ставаше въпрос за издаване на документ с невярно съдържание, а директорът беше против тези неща. Васил Калафунски пое сам въпроса, даде ми писмо, че разполагам със сумата от 30,000 лв., подписано и заверено по надлежния ред.  Директно се явих в „Спортстрой” на стадион „Васил Левски” и след няколко дни бригадата бе в Бов. Междувременно се оказа, че за ваденето на чимове е нужен специален плуг, такъв имаше в Панагюрище. Тогава там играеше Людмил Грозданов, който ни съдейства, и го взехме. Денонощна работа, много малко хора или почти никой не може да си го представи, но аз и М. Николов лягахме в ранните часове за по 2-3 часа и отново, и отново. В началото на месец септември стадионът бе зачимен – само за 1 месец, и то при лоши атмосферни условия, характерни за месец август. Когато се обадих по телефона на председателя на ОС на  БСФС, че стадионът е готов, той не повярва и ми каза: „Кмете, имам премного работа, за да слушам хуморески.” Ядосах се и с Лъчезар Михайлов с УАЗ-ката отидох лично при него в канцеларията на стадион „В. Левски”. 

Прие ме, смеейки се и ме попита защо си правя шега. Казах, че не е шега, а истина и че съм обиден от недоверието.  Тогава той извика шофьора си и каза: „Ще отидем до Бов.” Аз освободих моя шофьор и се качих в неговата кола. По пътя му разказах някои неща, но той все не вярваше и се подсмиваше. Когато стигнахме на стадиона и пред очите му се открои ширналата се 6,000 кв.м. зелена площ, очертана от пясъка между чимовете, с две врати и седалки откъм реката, той се просълзи, коленичи на тревата и ми се извини. Само ме попита колко пари съм похарчил, надхвърлят ли 100,000лв. Казах не знам точно, но не са повече от 40,000 лв. Парите бяха осигурени още в близките дни, разплатих се със „Спортстрой”. Те не заработиха 30,000 лв., защото много от работата бе свършена от наши хора, като вадене на чимове, доставени на място, те само ги редяха. Наистина направихме чудо.

Тогава бях избран за делегат от Своге на национална конференция на БСФС, водена лично от др. Трендафил Мартински. Имах изказване, предварително подготвено и два пъти връщано от първия секретар на партията в Своге Александър Зоров за корекции. Когато излязох на трибуната, говорих не само това, което бях написал, и спечелих бурни овации от залата и ръководството на конференцията. Тогава бях награден с някаква парична сума и специална значка „За особени заслуги в спортното строителство”. За съжаление някъде я изгубих заедно с документа към нея. Но това не е най-важното. Важното бе, че в Бов има стадион. С получената сума се разплатих с всички, които бяха взели участие в строителството на стадиона, повечето работеха без да са мислили, че някой ще им плати за това. Имаше ентусиазъм. Имаше патриотизъм. 
Макар че след промените по адрес на нас, комунистите, се изсипаха безброй мръсни и нелепи измислици. Тук ще кажа: ако комунистите не ме бяха подкрепяли в моите дела, ако не бяха тези 40-50 души в първите редици, когато призовавах за спешно трудово участие, това, което съградих през тези години, нямаше да стане никога. Сегашните нямаше да има какво да метат. Партийните секретари Графка Вачева, Петър Радоев, Спасена Милушева, Радослав Маннов, покойният вече Трендафил Минчев, заслужават дълбок поклон за това, което са свършили, а не упреци, с каквито всички бяхме засипани в годините след идването на демокрацията. Беше трудно, не сме работили с цел да извличаме облаги. Отделяхме от  времето си така нужно за семействата, за да сме на събрания по кварталите, на мероприятия в общината, много често на трудови мероприятия. Винаги първи, понякога сами. И това се е случвало. На трудов ден на стадиона трябваше да се свърши спешно ръчна работа, в 8.00 часа бяхме само аз и Благой Коцев. Малко след това дойде Спасена Милушева, тогава партиен секретар, с още няколко комунисти и някои други. Работихме целия ден при страхотна горещина, но свършихме работа. Пиша тези неща с надежда, че някой от сегашното и следващи поколения ще го прочете, ще се замисли и разбере, че нищо не е дошло от само себе си. Всичко е труд. Имаше и тогава някои готованци, които ни се подсмиваха, когато ни видят с лопатите. Сега, за съжаление, готованците са много повече,  а хора с лопати на трудова бригада са рядко явление. Простете ми, ако не съм прав. Пиша тези редове днес, неделя, 17.03.2013 г., когато се иска прошка. 

Малко се увлякох, но като помисля колко още неща за тези години трябва да опиша, се опитвам да изброя по-важните, а други – да подмина. Уви, за мен това е животът ми през тези 20 години. Мой и на цялото село. И ще продължа да пиша с надеждата, че все някой ще го прочете, ще каже и на други. 
Ние сме селище с най-много водоизточници в цялата община, а може би и в София-окръг. На определен етап, до към 1960 г., са изградени няколко водопровода, които към този период в общи линии са задоволявали нуждите. След 70-75 г. на миналия век започна масово застрояване на Кукла, Садината, Кузлица, Требеж, главно от местни хора, слизайки от с. Бов и махалите Забачовец, Кръст, Габровница. И водата започна да не достига. 
В годините 1976-80-82 бях на работа в кариерите „Диабаз”. Тук имаше изградена материална база със всички условия за хората. Столова, в която хората се хранеха два пъти на смяна, съблекални, баня – мъже и жени. Парно отопление в цялата сграда. Но водата не стигаше. Ползването на тази прекрасна база бе невъзможно. Често за кухнята на стола, в който се хранеха близо 90 работника, доставяхме вода със 200-литрови варели. Трудно и рисковано.  Органите на ХЕИ правеха ежеседмични проверки. 
Тогава с кмета М. Вутов започнахме да търсим  варианти за водоснабдяване. Единият беше да прехвърлим вода от водопровода „Скакля” с допълнителна помпа за питейна вода. Но водата от водопровода на БДЖ винаги е маркирана като недобра за пиене – поне от докторите. Някои от по-старите още помнят надписите на чешмите на гарата – „Водата не е добра за пиене”.  Няма данни някой да е умрял от тази вода! Затова се насочихме към другия възможен вариант – Издримец. Изследвания – три  пъти в годината за количество и качество. Това в продължение на цели 3 години.

Резултатът бе: „Водата отговаря на БДС” – може  да бъде ползвана за пиене и битови нужди. Следва искане за включване в програмата на Окръжен народен съвет - София. Наш окръжен съветник тогава бе Антоанета Иванова Скробарска – едната от дъщерите на Иван Скробарски. 
Бюрократичната машина е много трудно подвижна, едва след две години проектът бе включен за проектиране, тъй като само за селищна система Своге имало 15 проекта, но няма изпълнител и не се усвояват парите. Не ми повярваха, че ще построя обекта по стопански начин. Близо година ходене по мъките. Намерих друга проектантска организация за ВИК-обекти към бившето ДСО „Родопа”. За кратък срок – по-малко от месец, срещу нищожно заплащане проекта бе готов. Тъй като водопровода представляваше интерес и за Горското стопанство – три водопойни корита за техните и селските стада. Инж. Белопопски, зам. директор, награди четиримата проектанти с два заклани овни. С готовия вече проект отидох при др. Младен Занев, зам.председател на ОНС, чичо на майката на Тони – Бойка. Той бе изненадан от моите действия и ходове за успешно проектиране. Сумата възлизаше на около 110,000 лв. Казва: „Парите не са проблем, но как ще го направиш?” Убедих го, като за гарант помолих Христо Ангелов Колев, тогава той бе на работа в ОНС. Беше втората половина на годината и искахме докрая на годината да набавим тръбите 6 км., Ø150. Той разпореди на главаната счетоводителка Тотка Николова, която беше от Церово, да ми осигури 30,000 лв., другите 80,000 от м. март или април следващата година. Така и стана. Командировах  моя верен помощник  Митко Колев в Димитровград със задача да не се връща без да е уредил тръбите. За близо седмица човекът се справи. Наложи се корекция в проекта  - нямаше производство на тръби Ø150, 6,000 метра взехме Ø125. Цялата рампа бе заета от нашите тръби. Междувременно набавих нужната техника и работници. 

Започнахме април, края на септември водата потече из Кузлица. Сега някои казват, че не била добра за пиене и битови нужди. Е, може при силни бури и снеготопене да се поразмъти, но може временно да се спре докато се избитри. Но оттогава, въпреки че домакинствата в този район се удвоиха, част от водата винаги прелива на Кукла. А след като пуснахме водата настанаха 5-6 поредни сушави години. Цялата селищна система бе на режим за осигуряване вода за пиене. Ние не сме правили режим даже и за поливане на градините. Така е до ден днешен и за всичко това съм виновен аз – бившият кмет. 
Строителството не мина гладко и без проблеми. Имаше участъци, където не можеше да се копае с машина. Хората, които бяха се напатили без вода изкопаха канала на ръка. И много, много перипетии, които само аз си ги знам и ги помня. Сега мнозина коментират, някои отправят сериозни упреци към мен. Но аз съм доволен, че съм осигурил вода на повече от 200 домакинства в с.Гара Бов, а оставихме и няколко отклонения в с.Бов, за да има и там достатъчно вода. И вече 25 години я има, ще я има и още 250 години. Защото водата е живот, а живот по тези места винаги ще има.
Както някъде преди споменах, строяхме и ремонтирахме улици и пътища. Мисля че ще бъде интересно да се знае как асфалтирахме пътя до селото Бов, който дълги години бе само на запечатка и се рушеше все повече. 

Доста години М. Вутов се опитваше и правеше всичко възможно да включи асфалтирането на тези 7 км. в програмата на Окръжния народен съвет. Аз също, още с постъпването си на работа като кмет, ползвах лични контакти, както в ОНС, така и в Окръжно пътно управление. Уви… никой не се ангажира да задели 700,000 лв. – толкова струваше асфалта гара Бов - с.Бов. Въпросът разреших съвсем случайно. Попаднах на информация от мой колега от Общината Мездра – кметът на с. Зверино. С кметството поддържахме контакти. Той сподели, че от Военното министерство търсят подходящ терен за монтаж на апаратура за връзка в района между Своге и Мездра. Веднага се свързах с Ангел Леков, който си идваше и поддържахме приятелство. Знаех какво работи и че може да провери. Оказа се вярно. След няколко дни при мен дойдоха няколко полковници, казаха ми какво търсят, какъв терен. Аз им предложих Прекръскето или Луково. Избраха Луково. Оттук нататък нещата бяха поети от Благой Коцев, който беше н-к  - финанси в Общината. Постигната бе бърза договореност между ИК на сел. система, като им се предоставя площ от 35 дка – необработваема, а те се задължиха да асфалтират пътя от гарата до селото за тяхна сметка. Стана така, че направиха и асфалтов път до Луково, за което не бяхме и помисляли. Ето така, от един разговор между колеги в Община Своге влязоха, като инвестиция близо 1,000,000 лв. – пътят за Луково бе направен за 300,000 лв. С военните тогава, договорихме да участват със: строителна техника в изграждането на модерен свинекомплекс с месокомбинат, финансиран от „Република”. Но протеста на няколко местни жители, организирани от Алекси Митов осуети това начинание. Излишно е да обяснявам какво загубихме. Пак поради протести и с нища необосновани клевети срещу мен пропадна и строителството на пътя от Луково до с. Лакатник.

Ще отделя няколко думи  за търговското обслужване в Бов. То ставаше до 1989 г. само от РПК-„Чавдар”. В годините тя е преминала през много реорганизации и проблеми винаги е имало. Разделена на райони – ние бяхме към район  Церово.  В годините 1983-84 започна роенето на РПК. Церово също искаше да се отдели заедно с нас, Заселе, Зимевица,  Заноге. Но ние поискахме да се отделим самостоятелно. За целта изградихме група – моя милост, Благой Коцев, Николай Петков /Кольо Мантата/и Владо Димитров Алексов. Предсавихме искането си в Общинския комитет на партията. Не успяхме, стана голям скандал, който провали и отделянето на Церово. Те все пак се отделиха, но много по-късно и фалираха. Направихме още един опит за отделяне на кооперцията от Своге, мисля че беше 1995 г. Всичко бе подготвено от мен, Благой Коцев, Владо Димитров и Николай Петков. При гласуването на свиканото общо събрание обаче двама ни предадоха. Два гласа не стигнаха. Тогава председателят на РПК Божил Христов дойде при мен – аз ръководех събранието, потупа ме по рамото и ми каза: „Кмете, хората не те подкрепят, откажи се от намерението да се отделяте.”Отказах се. Предателите вече не са между живите,  не искам да ги споменавам, за  да не  дразня наследниците. Но ми е обидно, когато незапознати със ситуацията бовчани ме упрекват, че аз съм бил против отделянето.  Истината е, че разполагахме с най-добрата база от всички останали села,  ние можехме да подобрим обслужването рязко и сега да имаме и ресторант, и фурна, и магазин. Но често става така, че двама-трима обръщат нещата  наопаки. Това е демокрацията –„ Не добра форма  за управление, но не е измеслена по-добра”. 

Въпреки че бяхме район  Церово към РПК-Своге, контролът по обслужването в ония години бе изцяло от кметството. Деликатно и трудно е да контролираш хора, на които друг заплаща. Но аз  се справях без особени усилия, защото хората ми вярваха. С изпитан метод от времето на школата във Враца, знаех по всяко време къде има проблеми и своевременно реагирах. Тук ще се върна малко назад в далечната 1967-68 г., тогава имах възможност да слушам лекция от един от тогавашните дисиденти в партията – Иван Абаджиев. Той ни учеше, че ръководителят на какъвто и да е колектив – село, град, завод или даже окръг не може да е ръководител, ако не живее с проблемите на ръководените от него хора. А за да живее с тях трябва да ги познава. Аз, за да знам всичко, по всяко време къде какво става, разчитах на доверени хора , честни, без скрупули. Много от тях , отдавна не са между нас. Аз успявах да управлявам добре разнопосочни дейности, защото разчитах на хората, те, голямата част от тях ми вярваха и проблемите се решаваха бързо. Това беше съдържанието на моята работа. 
Малко са вече хората, които  помнят старата фурна, аромата на прясно изпечения  хляб на дърва. И сигурно вече не се помни, че почти всяка седмица падаха облицовани плочи в пещта, които покойните вече хора, със златни ръце, като Кръстьо Мишанов, и някои други, вечна им памет, бързо оправяха, защото тогава хляб не се докарваше, като сега. Затова и сам реших, получих подкрепата на цялата партийна организация, която ми бе крайно необходима и направих новата фурна. Всичко беше много трудно, но успях. Жалко, че днес е затворена и се руши. А хляб ни карат дори от Силистра, но не като това, което хапвахме от нашата фурна. Топъл хляб, топъл козунак – само мечта! Сигурно нямаше да мечтаем, ако бяхме самостоятелна кооперация. Сега реалностите са други и едва ли скоро ще се променят в наша полза. 

Пак сигурно малко хора  си спомнят, че си построихме и модерна клница. С малко пари от кооперацията,  с дадената безвъзмездно сграда от кариерите и със страшно много ентусиазъм от населението, много трудови дни, но се сдобихме с тази придобивка. Но, уви, само за няколко години. Дойде демокрацията, започнаха реституции и разрушение. 
По професия съм енергетик. Имах добри контакти с Енергоснабдяване-Своге, с район София-окръг. Тези контакти използвах разумно и за няколко години подменихме почти цялата мрежа Ниско напрежение. Нови стълбове, нови трафопостове – Кукла, Требеж, Лускач, Скакля и накрая и в Гарата – под фурната. Зад всичко това се крие огромна по обем работа. Никой освен мен не помни! Аз организирах абсолютно всичко – проекти, финансиране, хората по места копаеха дупки на трудови начала. Енергоснабдяването извършваше монтажа. Каква ли би била картината в Бов вечер сега, ако беше предишното положение – аварий и тъмнина. Вече 20 и повече  години, ми казаха приятели от Енергото, нищо ново не е направено, само се кърпи старото. До кога – никой не знае. Слава богу, ние сме добре и ще бъдем още много време така, защото проблемите бяха решавани тогава, когато можеше. Решавах ги, защото затова получавах заплата от държавата. Бях избиран многократно със значително мнозинство. Хората искаха още от мен. Винаги имаше още какво да се върши. 
За това, че искам и мога да бъда в полза на хората течаха коментари в съседните села. Не случайно в ония години получих писмо от група граждани, които ежегодно идваха на лечение в курорта на Вършец. Те просто ме молеха да направя необходимото автобусите от Вършец да идват до Гара Бов, защото тук е много по-удобно за връзката с влаковете. Това бяха хора инвалиди, които отивайки или идвайки си от Вършец трудно се придвижваха от автогарата Лакатник до жп гарата, където разстоянието е доста голямо. С тази молба отидох при кмета на Вършец и   решихме въпроса. Тогава, заради тези хора успях да спра тук бързия влак в 9.00 ч. За София. Всичко беше много добре – харата доволни, а тук оживлението  бе видимо. В един момент вършечани – партийни и общински ръководители поискаха да закупят тук терен и да построят своя автогара. Нашите ръководители обаче не се съгласиха, защото послушаха тогавашния директор на ДАП- Своге, който бе против, защото се страхуваше от конкуренция. По-късно се стигна дотам, че пак този човек намери повод и въз основа на постановление, което забраняваше дублираните превози – авто- и жп-,  принуди автостопанството на Вършец да се върне на Лакатник. 

Така беше, докато едни правехме всичко възможно да облекчаваме или решаваме проблемите на обществото други преследваха само собствените си интереси. Какво от това, че всеки ден десетки хора с патерици и багажи се тътрят мужду жп гарата и автогарата в Лакатник. Има постановление. Такива хора и такива постановления бяха язвите в онова,  иначе добре уредено общество. 
В годините преди 1989, преди промените, едно от важните направления в държавен мащаб бе Гражданската защита. Защита на населението при бедствия и аварии, при въздушни нападения. Ние, кметовете подготвяхме хората да са в състояние  за самозащита при евентуални бедствия. При нас по разпореждане на Генералния щаб на армията, в случай на война трябваше да се изнася целия ръководен и  производствен персонал на Завода за електрокари от София. За тази цел бе създадена стройна организация. Във всяка къща бяха разпределени хора от завода, които при евакуация да идват тук да живеят и да ходят на работа в София. Беше логично, но всичко добре организирано и подредено. С този огромен колектив поддържахме взаимоотношения на приятелство и взаимопомощ. 

От завода ни отпуснаха безвъзмездно строителни материали, които използвахме при необходимост. Нашия смесен битов хор изнесе богата програма пред колектива на завода. С Директора седяхме на първия ред. Той бе направо възхитен от това, което представиха нашите хористи. Ние си имахме проблеми – носиите бяха много стари, някои различни. Въодушевен от представянето на хористите директорът отсече: „Тези хора заслужават да бъдат облечени с нови, хубави народни носии.” Така и стана само за медец носиите бяха готови по поръчка, от завода заплатиха стойността им. Мисля, че тези носии и до днес се ползват, а беше толкова отдавна  - края на 80-те на миналия век. По-късно, когато празнувахме 100-годишнината от нашето Читалище същият завод бе един от основните спонсори за реализирането на празника. 

На някои може да се стори досадно, ако реши да прочете тези редове. Но аз ги пиша, не за да изтъквам толкова моята работа, по-скоро ако някой прочете написаното и се замисли върху всичко това ще разбере, че животът не започва от вчера и че това, което имаме в Бов е създадено с много, много труд от поколения назад. И ако сега е невъзможно да се създава, то да се полагат неимоверни усилия поне да се съхрани създаденото.

Военен отчет.
В ония години воденето на военния отчет бе най-отговорната дейност на кметовете. Тя се извършваше под прякото ръководство на военния отдел на общината и бе доста отговорна. Още 16-годишни младежите бяха известявани за предстоящата си военна служба и съответно заведени на отчет. Тази работа при нас се извършваше от секретаря на кметството Радка Петрова, по-късно от Анета Михайлова и другите след тях. Осъществяваше се контакт първо с родителите на децата и те с радост изпращаха децата при нас, като още вкъщи ги подготвяха за предстоящите им задължения към родината. 
Вече при нас, в кметството ние ги въвеждахме в света на армията. До влизането в казармата момчетата минаваха на три комисии, където лично ги представяше кмета на населеното място. За мен като кмет бе гордост, че много години  наред водех на комисия най-много и най-умни момчета. Кметовете лично участваха в комисиите и представяха момчетата. Едва ли някой е изживял моята гордост от това че подавайки документите на председателя на Комисията, чувах възклицания: Браво на Бов, толкова много момчета и то добре образовани, много от тях пълни отличници. Аз предварително водех разговори с родителите и момчетата относно техните желания за вида на службата, за мястото на разпределение и т.н. и т.н. тъй като имах авторитет и бях добре подготвен и мотивиран повечето от исканията ми се реализираха. Имахме особен подход към деца с по-бедни или болни родители. Тях задължително устройвахме на служба съвсем наблизо. Значителна част от младежите желаеха в казармата да придобият право на водачи на автомобили, на пътностроителни машини. Получаваха това право и не си спомням някой да ме е изложил. По-малко по обем, но също отговорна бе и работата с преминалите в запаса офицери сержанти, войници. Имахме строга организация за повикване по всяко време на денонощието.

Добре организиран екип от добре подготвени за целта и притежаващи нужната отговорност наши съграждани, които по различни причини не подлежаха на повикване в армията изпълняваше тази нелека задача. Многобройни учения в студ  и виелици, това бяха изпитания за всички, но се представяхме отлично винаги. Когато се пенсионирах, оставих в кметството куп грамоти и знамена, връчени като награди на кметството за безупречна дейност по военния отчет и Гражданска защита. 
За осигуряване на обществения ред, за спазване правилата за движение от водачите на МПС за бърза намеса на органите на МВР имахме добре организиран и безупречно функциониращ доброволен отряд. Много са за описание ежедневните действия на този отряд. Хората от отряда се лишаваха твърде често от семейния уют и без никой да им заплаща нещо осигуряваха ред и спокойствие в  селището. Командир на отряда естествено бе кмета. Винаги, навсякъде. Е, имаше и зам-командири, но отговорността пред обществото винаги и била моя. 
Сега, когато пиша тези редове, връщайки се назад във времето преди повече от 20 години, неизбежно си спомням от една страна за много, много благодарности от хората, но и малко, но силни болящи упреци от хора, които хем стояха настрана от обществените проблеми, хем непрекъснато търсеха причини да критикуват, да пишат доноси, да търсят под вола теле. Малко са тези хора, но ги има и днес. 
Как осигурявах поминъка на населението?

Основна дейност през 70-80-те години бяха кариерите, които имаха вече 100 годишна история. Основен цех, в който работеха около 90 човека бе цехът към предприятието „Кариерни материали” със седалище във Своге, известният „Диабаз”. Преди да бъда избран за кмет, в този цех работих като ръководител 10 години. Бяха години на огромно строителство в цялата страна и поради това остър глад за строителни материали. А ние произвеждахме най-доброто в цялата страна. Всеки искаше с нас да сключи договор. Не ми бе по силите да удовлетворим всички искания. 
Но полагахме усилия ежегодно да повишаваме обема си производството. Вкарвахме нова техника, правехме рационализации главно с цел облекчаване труда на работниците и подобряване условията за работа. И донякъде успявахме. И стана така че моята загриженост за развитие и усъвършенстване на това производство, което гарантираше основнато заетост в Бов тогава, а и в далечното бъдеще си остана моя задача и по-късо, вече като кмет, а дори и след това.
Още в далечните 1977-78 г., когато аз като н-к цех и инж. Д. Обретенов тогава директор на предприятието чертаехме планове не само за увеличаване на производството от ценния камък, който единствено тук се намира в много голям обем – милиони кубични метри. В един хубав ден, инж. Обретенов , вече като кмет на общината /тогава председател на ИК на селищната система Своге/ ми се обади .по телефона и ме помоли незабвно да се явя при него. Така и направих. Отидох в кабината му в общината и на бюрото му видях това, за което бяхме говорили с него 5-6 години по-рано  - красиво изрязани, изшлайфани и полирани плочки от „Диабаз”. Красота! Съчетана с пословичната здравина на тази скала. Тогава той ми каза: открихме метод с който твърдата скала се реже като кашкавал. Захващай се с реализацията на идеята. Трябва да успееш това е не само бъдещето на Бов, но в голяма степен и на общината. 

За голямо съжаление наскоро след това този човек с неизчерпаема амбициозност се разболя и почина. Бях започнал и навлязъл в сферата на тази дейност, но нямах подкрепа от никого, даже ми се подиграваха понякога. 
Така минаха близо 2 години без нито крачка напред. Когато обаче, откривахме цеха на з-д „Антон Иванов” за който ще ви разкажа по-нататък бях поканил и Генералния директор на обединението „Климатична техника и инсталации” инж. Алекси Мицев и тогавашния председател на ИК на сел. система Валентин Недялков.  Инж. Мицев се впечатли от цялата композиция вагони натоварена с диабазов филц и ме попита: Кмете, какво виждам? Какъв е този инертен материал и за къде го ползват. Обясних му че това е диабазов филц произведен тук в Бов и ще замине някъде из България. 
Огромно бе неговото учудване, че наистина има диабазова скала в Бов, а ние я трошим за бетон. Малко по-късно той вече разказваше на Вальо Недялков възможностите за производство на много ценни материали от тази скала. За кратко време Недялков бе убеден в това, което аз за дълго време не успях  - ценна суровина за производство на скъпи елементи за машиностроенето и за безупречно здрави и много красиви скално облицовъчни материали  - плочи, платове, стъпала и каквото поискаш. С Вальо Недялков се заехме да търсим реализация на идеята. Но и той се разболя и почина. 

Беше трудно, защото в края на 80-те години вече се чувстваше началото на упадъка на тогавашната система, а за реализацията на тази идея, която мнозина виждаха като много перспективна трябваха много пари и то главно валута. Не можах да улуча отворена врата и хора да се ангажират с тази дейност. Докъде ли не стигнах, къде ли не хлопах врати, молех, убеждавах. Бюрокрацията се бе развихрила. Бе в своя апогей. Отвсякъде ме отпращаха със съвети да изчакам още…….питах се докога.
Дойде 9ти ноември 1989 г. всичко се обърка. Надявах се в суматохата да пробия. Уви. Едва през 1993 г. се свързах с нашия сънародник с произход от с. бов Красимир Пенев Иванов, който от дълги години живееше в Америка – щата Флорида. Интересуваше се какво може да се направи в Бов, в какво може да инвестира негови средства. Веднага му отговорих и предложих идеята за „Диабаз”. Наскоро след това той дойде в Бов запозна се подробно какви са възможностите и реши да инвестира. Трудно, но в крайна сметка успешно стигнах до решение на тогавашния общински съвет с председател Венцислав Манолов, да се развива тази дейност от общинското предприятие съвместно с Красимир Иванов. Започнахме работа по идеен проект за развитие на тази дейност с института „Нипроруда”. Иванов пое ангажимента да заплати проектирането. Но когато идейния проект бе готов, него вече го нямаше в България, а аз бях подписал договор. И всичко отиде на вятъра, а аз трябваше да плащам 500,000 лв. – три мой заплати, тогавашни пари. Размина ми се, защото бе сменен директора на института и новия се ангажира и намери друг инвеститор – швейцарец – фирмата UBS. Красимир Иванов вече 2 години не се бе обадил. Започна нова битка в общината. Кмет беше Михаил Рашков. Много трудно се стигна до решение, но в крайна сметка победих отново.

Започна се усилена работа, изработихме вече и работен проект. От въпросната швейцарска фирма вложиха и нови машини за съществуващото производство. И когато трябваше да започне новото строителство се оказа, че собственика на фирмата е предаден и ограбен от неговите хора в България, разбира се с помощта на наши сънародници. И отново всичкия ми труд отиде на вятъра. Доколкото знам, към дните, когато пиша тези редове още се търсят парите, водят се дела. Вместо възход и обновление настъпи хаос и естествено упадък. Отново трябваше да търся някакво решение за спасяване. Бе време на масовата приватизация. В създадената обстановка в страната тогава се надявахме че приватизацията е доброто решение в новия обществен строй. Уви, доста по-късно се убедихме че приватизацията е законното съсипване на всичко, което градихме в онези 45 години. Но тази форма на грабеж ние, или поне някои от нас не познаваме. Затова и аз упорито настоявах и този път успях по-лесно, номоже би това е фаталния край. 
Обект „Диабаз” бе включен в приватизационната програма на общината. Противниците на идеята за приватизация бяха на мнение че този обект не струва нищо и просто трябва да бъде оставен а доизживяване. Но се случи обратното. Само месец след обявата че Диабаз се продава най-мощната и най-голямата строителна компания „Главбулгарстрой” брои на общината 600,000,000 лв., сегашни 600,000 лв. за никой друг продаден обект в общината не са влезли толкова сухи пари. 
Веднага започнаха реконструкции с добри, но необмислени планове. Не винаги добрите намерения завършват с добър край. „Главбулгарстрой” са мощна строителна фирма, но нямаха специалисти в добивната промишленост. След множество погрешни организационни промени в производствения процес и кадрови промени, производството не тръгна, проблемите се задълбочаваха. Малко преди да се пенсионирам през 2003 г. един от изпълнителните директори на „Главбулгарстрой” сподели с мен: „Тук на Бов не ни върви производството, кмете”. Оглеждахме се за купувач. Искахме да се освободим от това бреме, с което сами се натоварихме. Въпреки неудачите те бяха вложили доста средства и обновлението бе видимо, но вече доста по-скъпо струваше кариерата. Намерих им купувач. Вече 10 години по-късно се появи отново  нашия Красимир Иванов. По телефона от Маями, Флорида: ”Искам да подготвим всичко, сега е м-ц май, септември ще бъда в България, независимо от стойността”, бях му казал, че оценката е 1,900,000 лв., ще я купим и ще реализираме проекта за „скално облицовъчни материали”. Наистина подготвих всичко, защото добре познавах ръководителите на „Главбулгарстрой”, а именно един от тях ме бе помолил да им съдействувам за продажбата. 

Верен на своята непоследователност и отмятане от предишните обещания Кр. Иванов се опита рязко да свали цената. И естествено сделката не стана. Отново труд и харчове за моя сметка на халос. А вече бях пенсионер. Но нали помня заклинанието на Обретенов – „Трябва да реализираш идеята” и продължавах борбата. 
Малко по-късно ми се обадиха от дирекцията и ме помолиха за среща. Оказа се, че са решили да ми предложат да поема управлението на „Диабаза”. Уви, не стана защото условието за длъжността е висше образование. Аз нямам. Нямах време от работа през годините, да завърша  още през 70те години на миналия век, когато бях на работа в мините и кариерите, а и по-късно като кмет. Назначиха ръководители от друго място, които сринаха всичко и се стигна до „замразяване” на обекта „Диабаз”.
Мои приятели, бивши колеги от бранша, разбрали отнякъде, че „Диабаза” се предлага под наем. Въпреки че почти се бях отказал да се занимавам, тъй като вече клоня към 70-те те ме навиха, защото знаеха за възможностите на тази кариера, а и моите познания и опит. Нали надеждата никога не гасне! Договорихме среща с изпълнителния директор, г-н Камен Пешов, предложихме договор, който приеха. Трябваше от 1ви септември 2011 г. да приемем кариерата за срок от 10 години. И докато ние упорито търсехме и намерихме пазар за продукцията, както и възможност да получим средства от еврофондовете за развитие на малки предприятия – да реализираме идеята намериха се хора които с писмо до „Главбулгарстрой” подписано от над 100 души , в което така са ме оплюли че ме е срам да говоря. 
Категорично против да се възстанови работата в кариерата и най-вече да не ми се дава на мен. Е, известно време имаше колебание в „Главбулгарстрой” казваха ни да изчакаме, отлагаха, докато дойде известието, че са решили да ликвидират обекта „защото бовчани не искат кариера”. Сигурен съм, че повече от 2/3 от тези, които са подписали това писмо не са знаели въобще какво подписват и какво ще причинят с подписа си на бъдещето на Бов. Но за жалост вече е късно. Аз се уморих от тази продължила 3 десетилетия огромна работа, завършила за жалост без резултат. Иска ми се като финал на тази  история да се обърна към някой млад човек, който ще прочете тези редове и ще се заинтересова  от възможността да се ангажира с този бизнес. Тук има хляб за много хора за стотици години напред  - суровината няма свършване! Сега, когато управляващите ни държавници решиха, че трябва да се подпомагат всячески малките и средни предприятия, защото те именно могат да осигурят най-бързо стотици хиляди работни места, сега е момента някой млад амбициозен да се захване и реализира „Идеята” ще помагам с каквото мога, но сам вече нямам сили да се захващам отново. 
Описах всичко това, като умишлено пропуснах  много подробности, както и имена на хора, съпътствали целия този процес. 

Имаше много, които ми помагаха, но и не малко, които пречеха. За жалост вторите успяха. Нека да им тежи на съвестта ако въобще имат такава. Аз съм работил изключително добросъвестно и с добри намерения и въпреки че не успях, за което ми  е много болно, заспивам с чиста съвест. 
За сведение на тези които ще прочетат тези редове ще допълня с кратка информация за това какво сме изгубили. 
Бяхме уредили въпроса отново цялата продукция да се реализира с вагони чрез жп гара Бов, както бше преди много години. Инвестиции за 2,5 млн. лв. за добив на блокове, рязане, шлайфане и полиране на материали за строителството. Осигурен пазар у нас и главно в чужбина  - както на запад, така и в богатите арабски страни. Освен това бяхме предвидили машини и съоръжения за „пакетиране на инертните материали” в 25 кг. Творби – както цимента. Всичко това при осигурен пазар и в крайна сметка с много добро заплащане и с просперитет и бъдеще за Бов. Какво повече от това? За сведение ще допълня и факта, че това е най-добрата суровина за инертни материали за високи марки бетон. От тази суровина са изградени  най-отговорните обекти в България – АЕЦ Козлодуй, всички виадукти и тунели през Витиня на автомагистрала „Хемус”. Когато работех тук, не успявах да задоволя дори половината от търсения филц за страната. 

Спомням си един от многото случаи, когато нощно време са ме търсели клиенти с молба за допълнителни извън-планови количества и то спешно. В една лятна нощ някъде към 2 часа някой силно тропа на външната врата. Съпругата ми стана и се обади. Върна се в спалнята и ми каза „Излез някаква млада жена те търси”. Оказа се, че е главния инженер на строежа на тунела „Бебреш” инж. Нинова, с която се бяхме чували само по телефона. Жената бе дошла с молба за 200 куб. м. филц спешно за деня, който настъпваше. Бяхме си издължили заявените от тях планови количества. Но въпреки това отидох в жп гарата пренасочих вече извадените от клона вагони вместо за София за Ребърково и реших проблема. При това тя бе дошла от Ботевград с пет товарни автомобила „Татра” и фадрома. Натоварихме и тях и жената отиде да създава организация за изливане на огромни количества бетон. Описвам всичко това, за да се разбере каква ценна суровина имаме в изобилие и че трябва да се възстанови производството. 
Как създадохме цеха за компресорни елементи на хл. завод „А. Иванов”.
В годините 1984-85 усилено се работеше по строежа на новия завод за картонени опаковки. С пускането му в действие там се съсредоточи цялата картонажна дейност, пръснати на различни места в дефилето. Ние тук имахме цех картонажен, в който работеха около 60-70 души. Пусна на завода се задаваше и хората бяха обезпокоени от това, че трябваше да пътуват с влак до Своге оттам с автобус до завода. Идваха при мен с молба да търся решение да могат да си работят на място да не пътуват. Бях водил разговори с директор на завод „Георги Костов” София-север. При тях се разработваше проект за нова технологична линия за производство на постоянно токови двигатели. Предложих им помещенията, одоброхи ги, но реално тази дейност можеше да се реализилра след не по-малко от 2 години. А ние бързахме защото съгласно решение на Общината до половин годена работниците трябваше да се преместят в новия завод. Затова използвах други мои контакти във хладилния завод. Там получих разбиране и подкрепа. Започнахме бързо да се организираме тайно от общината. Имах силната подкрепа на др. Минчо Панков – председател нао окръжния народен съвет София „както и на Окръжния комитет на партията”. Въпреки сериозния отпор на свогенските ръководители, които бяха против да се развива нова промишлена дейност в Бов. Основанието им бе недостиг на работници за новия завод, аз надделях. Договорих с ръководството на з-д А. Иванов, докато се монтират машините и се организира новото производство, да назначат нашите хора на работа в София – да хванат занаята. И така в един хубав ден с влака в 7,00 ч. заведох в София 45 души които желаеха да останат на работа в Бов. Другите отидоха в новия завод. До обяд бяха пуснати заповеди на всички. По едно време към 11,00 ч. зам-директорът Дончев ми каза – кмете, какво ще правим с тези селяни как ще овладеят сложните машини. Убедих го, че за кратко време ще се справят и ще станат по-добри от техните софиянки. Така и стана. Наскоро той дойде в Бов и сподели с мен, че хората ми оправдават доверието и не ме срамят. Дълго време моите шефове в своге правеха какво ли не – помня всичко но е дълго за описван – да провалят създаването на този цех. А специално за Бов бяха доставени шест нови автоматични стругове от Чехия – Бартерна сделка – машините изплатиха скомпресори за хладилници имаше огромно производство, както и огромен пазар. 
Когато машините дойдоха по влака на гара Бов и бяха стоварени на рампата, нашите управници вече побесняха. Бе жътва и те решиха да напълнят помещението със жито, за да принудят ръководителите на хл. завод да се откажат и си приберат машините. Наказаха ме., но не допуснах камионите със жито да влязат вътре. Монтажа продължи близо 6 месеца от чешки специалист, които бях настанил да живеят в собствената ми къща над аптеката. Така благодарение на моята лична амбиция това производство бе реализирано и цеха стана един от водещите в общината. Спечелих уважението на хората, а от завода тук идваха най-добрите специалисти и отговорни ръководители, които полека лека успяха да убедят нашите местни ръководители, в това че сме създали нещо много добро. И се завързаха приятелски взаимоотношения и естествено благодарности към моя милост. 

Дейността се развиваше и усъвършенстваше. Имаше нови разработки в института по хладилна техника. Бяхме близо до внедряване на линия за хладилни чанти, за топлообменница и др., но приватизацията си каза думата. Хладилния завод бе закупен и година две след това ликвидиран. Спря работа и нашия цех. Останаха сградите празни и грозни. 
Такова е времето !!! Белязано от жестоките рани на разрухата. Хората, повечето в предпенсионна възраст се спасяваха кой как може от безработицата.  Добри специалисти – но работа няма. А преди не достигаха работници!

 4 тетрадка
За времето през, което бях кмет на Бов, съм извършил още много дейности освен описаните до тук. Естествено не всичко и помня. Но до кото съм жив ще помня , че почти всичко което съм постигнал е било свързано с постоянен риск за самия мен. Стараех се да не нанасям вреди и щети на държавата и всичко да превръщам в някаква полза на селото.Често нарушавах правилата и разпорежданията на висшестоящите, за което и често съм мъмрен и наказван. Но това не ме спираше да работя и да допринасям ползи за Бов. 
Имам два най-запомнящи се случая, които не трябва да подминавам  да опиша.

Първият е свързан с развитие на дейност на ЕЛЕКТРОНИНВЕСТ  моят съученик от гимназията Венци Манолов проучваше възможности да се организира в някои от селата , където има свободен сграден фонд и  работна ръка. Бяхме на някакво среща, когато той сподели идеята си с мен. Условието обаче бе да се работи по създаването тайно от управляващите  в Своге, тъй като те били против. Тоест трябваше да поема риск върху себе си. Поех задачата и без много шум създадохме едно цехче за окомплектоване на инструменти за изност за Никарагуа. Тук работеха също около 30 души, местни и приходящи. Естествено че това не можеше да се скрие и в един момент се разплете истината.Поискаха ми обяснение, обясних се но бях наказан. Да ама  хората работеха и бяха доволни и продъпжиха да работят още дълго време. Всичко това никой от селото и общината не го знае. Може би си спомнят само Кирил Иванов и Венцислав Манолов, който го създадоха, но може и да са забравили за случая.

Другият случай е по широко обхватен и с далеч по-голям риск, но нямах избор трябваше да действам, защото бе вече в годините, в които извънбюджетните сметки на кметствата бяха закрити и за всичко –за един бележник или химикалки трябваше да се искат пари от общината. А това означаваше абсолютно бездействие на кметовете. Какво направих? Разбрах от някъде, че завода в Елисейна се нуждае от трошен камък с голямо съдаржание на силиции, аз знаех,  че в поречието на река Трескавец има насипи и наноси от стотици хиляди тона от тази суровина. Отидох в Елисейна предложих им да дойдат и да вземат проби. Оказа се, че съм на прав път. Но как да ми го заплащат. Нямах извънбюджетна сметка, а отидеха ли парите в общината един лев не можех да взема за Бов. Сключих договор  въпреки,  че нямах законно право вместо с пари да ми заплащат суровината с материали. Много материали получихме-тръби водопроводни, канализационни, цимент, бетонно желязо. Всичко обаче стойностно лев за лев. Стана така, че докато другите се вайкаха и чудеха от къде да намерят средства за елементарни покупки аз имах пари и за безплатни закуски в училището, за футболния отбор ,за читалището.Тогава постигнах това което никога преди не е било и некога вече няма да бъде ”СКАЛА БОВ„ футболния ни отбор влезе и игра успешно във „ В”-група. Имахме осигурен от завода в Елисейна транспорт за всичко, за което ни бе нужно и пак повтарям при строга финансова дисциплина.Предаваме суровина, получаваме материали и транспорт и закуските на децата се заплащаха директно от завода срещу представени фактури. И така цели шест години докато някои ни завидяха и решиха да ни проверят мислейки, че това е огромня яма, в която буквално съм се удавил.
       От стопанския отдел на МВР ми поискаха отчет за предадената суровина и количеството материали, транспортни разходи и др. Представих всичко. Суровината се мереше на кантара при моста. Всички експедиционни бележки се пазеха. Врички разходи на материали, транспорт и др. бяха осчетоводни обработени и отчетени. Поискаха насрещна проверка от РУ на МВР –Мездра,  заводът в Елисейна. Сметката бе точна, без никаква разлика. Продължихме даже решихме и започнахме разширение на стадиона и тогава ”Спортист” Своге изпадна от „В” група и свогенци бяхя ”бесни”,  лошото е,  че вместо да търсят възможности да финансират отбора си решиха да ни спрат нас. Последваха безброй сигнали поискани проверки. Нямаше нищо нередно, даже бе похвално, че почиствахме коритото на реката но зависта си е завист. А при нас единственото нередно бе, че работим без проект, одобрен от общината. Направихме такъв вместо да го разгледат  и одобрат общинарите го потулиха някъде по рафтовете. Смени се властта в Своге. Не го намериха докато ние се мотаехме от завода в Елисейна си намериха друго решение, по- скъпо за тях но решение. А наскоро заводът  бе спрян и разсипан и при нас кранчето бе затворено а можеше поне още две-три години до затварянето на завода ние да си решаваме проблемите, благодарение на това богатство-отпадък от кариерите, които са експлоатирани близо сто години. Селището Гара Бов е създадено в следствие добив на камък. Може и да се развива и в бъдеще,  ако има кой да работи за това.Все се надявам че някой някога ще се захване с този бизнес.Това според мен е бъдещето ако го има, защото сега няма работа няма сватби, венчавах 10-12-15 младоженци на година и кръщавахме децата им. Надявам се че ще има млади хора, които да се захванат сериозно с работа тук на място и селото ще оцелее. Както писах по-горе имаме млади хора за гордост,  кадърни и грамотни. В тях ми е надеждата.

Ще бъде интересно, надявам се да се знае, че през всичките тези години на моето кметуване, съм работил под непрекъснатия надзор от мои „доброжелатели”, които следяха под лупа всички мои действия. Като намереха някаква причина, или просто повод да ми навредят, веднага правеха доноси до всички възможни инстанции.
 Ще опиша два такива случая, от които особено красноречиво ще разберете за какво става въпрос.
На 6-ти ноември 1985 г.  за официалното откриване на новия футболен стадион бяхме поканили футболния отбор на „Левски”. Официалната част бе преминала, играеше се вече второто полувреме, въпреки лошото време, наоколо беше пълно с народ от Бов, съседните села и от Своге. Не всеки ден можеше да се видят на живо футболни легенди като Сашо Костов, Кирил Иванов, Добромир Жечев, сина на Гунди – Андрей Аспарухов и цяло съзвездие от известни футболисти, треньори и деятели на спорта. С началника на МВР- Своге стояхме някъде под скалата и наблюдавахме, освен мача , в който падаха много голове , главно в нашата врата разбира се, и хората които прииждаха. Забелязахме джип от който слезе Кирил Виденов - Бенди, той бе инструктор на Окръжния комитет на партията. Лесно се досетих, че търси именно мен и се отправих към него. Срещнахме се, поздрави ме за успеха и извади от чантата си плик с писмо от граждани на Бов до ОК на партията. На няколко страници бе подробно описан факта, че не само не спирам правенето на курбани на кръстовете, които в Бов са много, но и ги поощрявам и от година на година стават все по-организирани и с повече посетители. 

Това, разбира се, беше вярно. Бяхме взели решение в Партийното бюро и партийната организация да не ограничаваме хората и да не им се бъркаме в мероприятията. Та тогава, на 8-ми ноември бе Архангеловден, но се падаше в петък и те решили да правят курбана на 7-ми ноември. Бе официален празник – Денят на Великата октомврийска революция. Нашите хора си набавили 11 овце за курбана и се готвят както си му е реда винаги. Но това нещо бе доведено до ОК на Партията и естествено след като има сигнал той се проверява. Не можех да кажа, че не е вярно. Бе ми поставена задача, да направя така че курбана на Манастира да не се прави на 7-ми ноември. Нямах никакво време, трябваше бързо да се срещна с организаторите Дамян Пешев – Сърбина , Ненчо Атанасов и Найден Колев. А бяхме организирали тържествена вечер за гостите и нашите спортисти в Младежкия клуб. Поднесох приветствие, изказах благодарност, вдигнах  наздравица и се извиних, че поради спешно мероприятие ще трябва да продължат без мен. Валеше силен, студен есенен дъжд. Намерих въпросните хора, които се събраха заедно. Поканиха ме на топло, защото бях мокър до кости. Сгреяха ракия и обсъдихме проблема. Те ме разбраха и решиха рано сутринта да отидат в Митрополията в София за да докладват за случилото се. От там  им казали щом е така, да не го правят на 7-ми, а да го направят на 9-ти, в събота. Аз и голяма част от моите другари комунисти уважавахме хората. И те ме уважиха и постъпиха така, че да не бъда наказан. А доносника  и той комунист не можеше да си намери място от яд, че не съм наказан и съм намерил начин да се разбера, както с хората тук, така и с ръководителите на Партията. Истината е, че никой никога не е бил против тези мероприятия, но всичко да става без много шум. Но когато имаше проблеми, естествено кмета носи отговорност.

Другият случай, пак да бъда оклеветен и наказан бе една или две години по-късно. След традиционния събор в с. Гара Лакатник избухна епидемия от хепатит. Положението бе доста сериозно, тъй като с всеки изминал ден болните се увеличаваха. Бе свикан целия актив на Общината в Своге. Под ръководството лично на Минчо Панков бяха дадени конкретни указания за действие на ръководните звена с цел спиране на заразата. Забранени бяха всички сборове. Най-скоро бе нашият – някъде в първите дни на юни.
Минчо Панков, председател на Окръжния народен съвет лично ме попита ще мога ли да се справя и разпореди на всички, при нужда да ми окажат съдействие. Казах, че вече съм взел мерки и ще се справя. На другия ден събрах целия актив на Бов - комунисти, земеделци, отечественофронтовци, доброволен отряд, отряд „Гражданска защита”. Обясних на всички сериозността на създадената ситуация след заразата от хепатит в Лакатник и дадох указания да се разговаря с хората с цел да се избегне събирането на много хора в Бов, защото наистина бе опасно. Дойде денят, естествено не можехме да спрем хората да не гостуват на свои близки. Но събор нямаше. И тогава се намериха хора, които с писмо до д-р Минчо Панков, ме натопиха като написали, че съм казал: „Ако ще и в Церово да има епидемия в Бов събор ще има”. Седмица след събора  директора на ХЕИ София, д-р Пенев и неговия заместник д-р Стоянов се появиха изненадващо в кабинета ми. Познавахме се добре и веднага разбрах, че не идват случайно. Извадиха доноса до Панков, който ядосан извикал д-р Пенев и му разпоредил да провери случая, и ако е имало събор в Бов да бъда наказан и глобен. Казах спокойно, че доносът не отговаря на истината и такова нещо не съм казвал. Д-р Стоянов ме попита повторно:
– Имаше ли събор или не? Отговорих: ”Събор нямаше, но гости имаше. Не можеше да спрем хората по никой начин”. 
Те, докторите бяха зрели хора с богат житейски и управленски опит и знаеха, че който  и да е не може да спре някой, който е решил да гостува  на близките си. Така и написаха рапорта до д-р Панков и пак отървах наказанието. Но вече дошли в Бов поискаха да направят проверка на състоянието на кухните в училището и детската градина. Беше следобяд и бяха затворени. Казах им, че стола  и кухнята на училището  са в много добро състояние, но кухнята на детската градина е в крайно не добро състояние и за целта съм осигурил средства за основен ремонт. Само изчакваме да бъдат разпуснати учениците за да ползваме тяхната кухня за детската градина. Запечатаха кухнята. Разбрахме се до няколко дни да започнат ремонтните работи и когато сме готови да им се обадя, да проверят дали условията позволяват да се готви за малките деца. Ремонтът продължи близо месец. Не бе ремонт, а реконструкция. И естествено  кухнята беше одобрена  за експлоатация. Мисля, че  такъв ремонт от тогава не е правен, а и до днес там се готви за децата.
Много, много злоба и завист таят някои хора. Знам ги, някои отдавна не са между живите. Но има и още живи от моите „доброжелатели”. Нека си живеят. Аз съм им простил. Но ми е  мъчно и обидно, когато от уста на по-млади хора чуя някои неистини. И си давам сметка, че те по-младите са информирани от моите „доброжелатели”. Затова си наложих воля да пиша. Не да се оправдавам, а да се знае кое как е било. Защото битката беше сериозна и въпреки, че побеждавах, бе трудно да се работи с глупци неразбрани. Набавянето на средства винаги е било проблем номер 1. Намирал съм спонсори, както често споменавам, дори при голям риск за мен. Защото ако някой нещо помогне за селото винаги е имало хора, които не правят сметка и не виждат полезното за хората в селото, а се интересуваха и ровеха навсякъде да разберат какво аз лично съм спечелил. Уви, не намериха, но често ми преграждаха пътя към успешни контакти.

Така беше и в контактите ми със Спортния тотализатор. Успях да се добера до най-висшите управници там, благодарение на Павлина Крумова Кардашка. Тя беше дългогодишна служителка, ползваше се с огромен авторитет и добър организационен опит като председател на Софийски район. С нея успяхме да издействаме нов, модерен павилион. Беше закупен от Спортния тотализатор за друго място, но успяхме да го вземем за Бов. Имах добри контакти в БДЖ и издействах разрешение да ползваме срещу нищожен наем терена зад чешмата, пред кметсвото и пощата. Монтирахме го и обемът на постъпленията рязко се повиши. Не навсякъде по градовете, а сигурно и никъде по селата не е бил генералния директор на Спортния тотализатор , но при нас беше!
И естествено договорихме спонсорство за футбола и тениса. Не много, но имаше ежемесечни постъпления в клубовете. За жалост още в първата година, когато всичко си беше на мястото и  имахме добри отбори по футбол, тенис и шах, се намери човек (известния на по-старите Веселин Скробарски), който незнам защо бе решил да се заяжда с мен и Павлина. Той  направи така, че БДЖ поиска висок наем толкова, че сумите които ни се отпускаха като спонсорство не стигаха за плащане на наема за терена под павилиона. Загубихме и доверието пред Спортния тотализатор. Договорът бе прекратен. Наложи се да местим павилиона до реката, което направихме, но се орезилихме и нямах очи да отида да искам средства.

ЕПИЛОГ
На трудовия фронт бях точно 40 години. Работех, учих, работех...  сега връщайки се назад във времето за себе си знам че съм работил само „В ползу роду”. Изтърпял съм много обиди и то от хора които един пирон не са заковали някъде в съграждането на селището ни. Не им се сърдя. Те така са устроени .
Имам случай който никога не ще забравя.При мен в кабинета дойдоха хора от кв.Младост /Требеж/да ми благодарят за новият мачтов трафопост и новата ел.мрежа. Хората се бяха напатили от ниското напрежение, не можеха да ползват автоматични перални не можеха да гледат нормално телевизия и още и още. Бързото заселване на квартала изпредвари своевременното планово захранване с нормално напрежение.Но бях обещал на предизборно събрание и реших проблема. Аз си знам как  и какво ми е струвало. Хората си отидоха доволни и аз останах доволен. След около час излизайки на площада зад ЖП гарата трима души ме спряха да ме попитат нещо важно-въпросът им беше ”До кога ще кметуваш и ще продължаваш да затриваш селото”. Казах им –докато хората истинските хора ми вярват разчитат на мен и ме избират. На 21-та година вече се почуствах уморен и се отказах да се кандидатирам за радост на 20-тина души като  горките трима. Знам, че са се радвали но не са знаели защо. Казвали са може да е по-зле но този да не е. Омръзна ни.

Получил съм много похвали и награди. Благодаря на тези които са ме подкрепяли и оценили ,като казах подкрепяли трябва да подчертая че зад мен винаги е била основната част от партийната организация,активистите на Отечествения фронт ,Земеделската дружба, Ловнорибарското дружество. Ние работехме не за себе си, не да се облагодетелстваме.Работехме  за Бов, за България. Парични награди не съм получавал ,но съм глобяван три пъти по три заплати ,не за злоупотреби не за присвояване. Глобите бяха защото съм извършвал ремонти и ново строителство на обекти извън плана на общината, като стадиона,  фурната, търговски обекти и много други. Минало незабравимо !!!!! 

ПРЕЖИВЯНО ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

Вера Стаменова

Бов се римува с любов, затова жителите му са работливи, миролюбиви и родолюбиви.

В това исторически село, което носи името на римския пълководец маркиз сен  дьо Бьов,се омъжих и родих две деца – син и дъщеря. Те вече са семейни и имат деца.

Аз съм родена в далечните Родопи в село Триград, Смолянско, а всъщност съм от гара Лакатник. В Триград  баща ми бил разпределен на работа като горски лесничей. И така до завръщането ни в Лакатник.

В читалище „Светлина”в село  Гара Бов постъпих на работа като библиотекар на 1 април 1975 г. и работих цели 25 години. Тук преминаха най-хубавите ми години.

 За навлизането ми в работата ми помогна секретарят на читалището Елена Петрова.

При постъпването ми на работа заварих 8000 тома  литература и 4 броя вестници и списания. Започнах закупуването на нови книги от книжарницата на бул. „Руски” в София. Затруднявах се коя книга да избера за възрастния читател и коя и колко за учениците и малките читатели, тъй като средствата бяха ограничени.

През тези години имаше много хубави моменти, но и голямо напрежение в работата, обаче младостта лесно се справя с трудностите.

Библиотеката се намираше в дъното на втория етаж на читалищната сграда. Налагаше се читателите да минават през киносалона, което беше много неудобно. Книжният фонд растеше. Наложи се да преместим библиотеката на първият етаж, където дотогава беше детската градина.

         След ремонта на старото училище детската градина се премести в него. Учениците се настаниха в ново модерно училище през 1976 година.За просторната и светла библиотека, която е на площ 82 кв.м., се наложи да закупим нови мебели – стелажи за книги, читателски маси и столове, библиотечно бюро, каталожен блок.

По това време такива се изработваха в с. Тънково, Хасковско. Заминахме със секретарката на читалището и ги поръчахме. Изработиха се по точни размери, съобразени с помещението. С колежките от Свогенска община, под ръководството на главните библиотекари  Василка Исаева и Виолета Гуркова, с помощта на десетичната таблица на Здравко Дафинов прекласирахме книжния фонд  и подредихме книгите  систематично азбучно по едностранните и двустранни стелажи в заемната - точно по библиотечните изисквания. Големият формат детски книги поставихме в специално изработените сандъчета и направихме детски кът.

В читалнята подредихме периодичните издания – вестници и списания. Тук намериха място справочници и енциклопедии, бюрото на библиотекаря с читателските картони и масите за читателя.

Нова библиотека, която открихме  през 1977 година! Всичко ново! Хубави пердета и  красив мокет, който подхождаше на мебелите. Положихме много усилия и труд, но успяхме!

В библиотеката направихме витрина „Нови книги”. Тя се сменяше при закупуването на нова литература. Сформирахме клуб „Млад любител на книгата”. В него влизаха най-активните читатели – учениците, като  Лили Гергова, Ани Асенова, Ани Михайлова, Петя Емилова, Михаела Христова, Валентин Иванов и др., които подлепваха и подвързваха детските книги - голям формат -  с картон, лепило и габари. С това се удължаваше животът на книгата, а в същото време бяха естетически издържани и действуваха възпитателно.

С нарастването на книжния фонд библиотеката имаше нужда от каталог. През 1978 година започнах да описвам всяка книга на специални каталожни картони, по отдели, и подреждах по изисквания – систематично азбучно. Председателката на читалището – Силвия Петрова, надписа красиво отделите - разделители. Възникна идея да работя под надслов ”от всеки дом читател”. За целта върху отпечатена техническа карта на Гара Бов  с червено квадратче отбелязвах къщите, в които има читател. Там където нямаше читател, насочвахме нашето внимание за привличане на читател, било то възрастен или ученик. Това продължи години наред. Тази карта я представях на библиотечни семинари, които организираше Окръжният съвет за култура – София, и запознавах колежките с постиженията ни. Броят на читателите растеше, защото бовяни са любознателни и със славно минало.

В чест на четвъртия конгрес на българската култура отчетохме, че нашата библиотека постигна мечтата си  и има от всеки дом читател. При постъпване на работа в библиотеката имаше 180 читатели, които ежегодно нарастваха и достигнаха до 500 броя при 1300 жители.

В помещението на втория етаж, където беше библиотеката, направихме  „Зала на приказките”. Радост за децата! Пристигнаха художници и започнаха да рисуват по стените герои от приказки -  „Снежанка и седемте козлета”, „Златното момиче”, „Баба и дядо”. Тази стена е стена с положителните герои от приказките. Срещу нея е стената с отрицателните герои „Баба Яга”, „Морският Нептун”, Русалката и т.н.

         Дърводелец ни изработи ракли, които поставихме покрай стените. Застлахме ги с макат – изработен в Копривщица. На прозорците пуснахме кенарени пердета, а трикраките столчета допълваха интериора на залата. 

Открихме залата на първи март 1979 година с Баба Марта сред децата. Малките изнесоха програма, а тя им върза по мартеница. В залата провеждахме вълнуващи тържества. С настъпването на пролетта се провеждаше седмица на детската книга. Децата имаха възможност да чуят и видят живи писатели, автори на детските книжки. Със затаен дъх  децата слушаха писателите, задаваха им въпроси и съответно получаваха изчерпателни отговори.

Незабравима ще остане срещата с Атанас Душков. Толкова сърдечна, толкова мила и топла среща, че накрая му подарихме едно трикрако столче  от залата. За него столче за спомен, а за мен спомен, че го заплатих.

         Срещите с писателя Петко Колев, Лъчезар Станчев и Георги Авгарски, който казваше: „Да се пише за деца е чудесно, това значи да се пише за надеждата”. Не мога да не спомена за срещата с Йордан Друмников. Докато рецитираха негови стихове и пееха песнички, той рисуваше карикатури и ги подаряваше на децата.

Срещите с Димитър Светлин, Чавдар Аладжов - те така владееха децата, че накрая на срещата децата се надпреварваха да им подаряват цветя.

         В годините залата на приказките бе отворена за много мероприятия.

         Закриването на седмицата на детската книга се отбелязваше с  карнавал – маскирани герои от приказките: „Кой съм аз?”, „Познахте ли ме?”и т.н. Така се нижеха годините и всяка бе по-различна от изминалата. Салонът винаги се пълнеше със зрители и родители, дошли да видят сътвореното от техните деца. След като научеха буквите, с учениците от 1-ви клас провеждахме тържество „Вече съм читател”, „Мога да чета”, „Зная всички букви” и т. н. Децата изнасяха програма под ръководството на учителите, а от библиотеката им подарявахме по една книжка за спомен.

         По случай  Международния ден на детето в София се откри детската асамблея „Знаме на мира”. Група ученици – активни читатели на библиотеката, и с помощта на секретаря Елена Петрова посетихме Двореца на пионерите. Там разгледахме рисунки на деца от цял свят. Децата участвуваха в различни интересни игри. Накрая организаторите от Двореца подариха по една шапка  с емблемата на асамблеята  на всички за спомен. Возихме се в трамвая на приказките, специално пуснат за децата. В зала България слушахме концерт на деца от много страни.

         С ученици от училището с ръководител Гина Райкова имахме възможност да отидем до комплекса „Камбаните”. Всички имаха желание да пипнат и чуят различните звуци на камбаните, донесени от различни краища на света.

Удоволствието бе неописуемо. Едно неповторимо и вълнуващо преживяване.

С учениците от горния курс провеждахме много рецитали и обсъждане на книги:

-         по случай 90 години от рождението на Димчо Дебелянов проведохме вечер, посветена на творчеството му

-         по случай 100 години от рождението на Йордан Йовков обсъдихме с учениците от 6-ти клас под ръководството на литераторката Иванка Ангелкова книгата му „Ако можеха да говорят”

-          отбелязахме 100 години от Априлското въстание с богата литературна програма

-         вечер, посветена на 1300 години България

-         вечер, посветена на Елин Пелиновото творчество с драматизация на приказките „Баба и внуче”, „Правда и Кривда” и много други

-         отбелязахме 85 години от рождението на Асен Босев с четения и драматизации на приказки

Тук е мястото да благодаря  на тогавашния директор на училището Найден Стоименов за разбирането и голямата подкрепа при провеждането на тези и още много мероприятия, както с присъствието на учениците, така също и с участието им в тях.

 Във всички мероприятия, които провеждаше библиотеката, ми помагаше секретарят Катя Андреева - двете си помагахме и подкрепяхме. Читалището до късно светеше.

Всекидневно пред погледа ни е мраморната плоча на поета Александър Вутимски, поставена на входа на читалището.

Този даровит българин, оставил на българския читател литературно наследство не голямо по обем, но стойностно. Има нещо символично, че поетът е живял точно на това място , в Лагярската къща, където сега се издига читалищната сграда - в библиотеката се пази неговата стихосбирка. Мнозина знаят, че неговата майка се е казвала Севда и е бовянка. Тяхната къща е била в Своге, а неговият баща бил шивач.

Тази мраморна плоча поставихме по случай 60 години от рождението на поета. На откриването  присъстваха съставителите на стихосбирката: Л. Йорданов, Огнян Бояджиев, Леонид Грубешлиев, Александър Петрунов. Присъстваха и много гости и жители на Бов.

 Зимните вечери провеждахме мероприятия с възрастните:

-                    с Цилия Лачева обсъдихме книгата „Соната за три ръце”, много нейни почитатели взеха отношение

-                    със Славейко Джалов обсъдихме книгата „Из дебрите на Еледжик”, залата беше препълнена  със слушатели.

-                    незабравими ще останат срещите с Кинка Константинова, която бе сред нас многократно, с нея проведохме вечер на интимната лирика- водеща бе секретарката Катя Андреева.С присъствието на авторката обсъдихме книгата „Незабравяй” -  за едно момче от поправителен дом. Много читатели взеха отношение. Още една вълнуваща среща с нея, която бе посветена на юбилейното ни читалище. За вечерта бяха раздадени покани „ На чаша кафе с Кинка Константинова”. Поетесата бе неуморима, лъчезарна. Тя докосваше сърцата на слушателите. С нея времето спираше.

-                    с поетесата Карамфила Илиева проведохме среща и направихме обзор на стихотворенията и. Много от тях са написани в Бов. Тук тя имаше вила в кв. „Скакля”. Впечатлена от Бовските красоти ги вписва в стихосбирките:

     „Закъснял дебют” и „Съхранена красота”. Създадоха се топли отношения между създателката на стихосбирките и присъстващите. Тя подари на библиотеката книги с автограф.

Наред с много други мероприятия не бих могла да проспусна „Вечер на интимната лирика”, посветена на творчеството на Дамян Дамянов.

-                    „Вечер, посветена на хумора и шегата -  първи април”- с програма, рецитали, сценки и много шеги

-                    Читателски конференции на тема „Никой не е забравен”

-                    С интерес слушахме литературни четения на млади автори от Свогенска община - Петрунка Георгиева, Росен Василев, Димитър Ненчев

Срещите със свогенските автори също пълнеха залата.

- С Андрей Видинов обсъдихме повестта „Вик сред канарите”. С голям интерес се слушаше и „Гневът на заспалите” -  с разкази и легенди.

-  Много забавно бе представянето на  книгата „Пръски по Искъро” с хумор и драми в епиграми от Симеон Найденов

– с Никола Николов, който ни разказа преживяното и видяно в Монголия, описани в документалната книга „Рамене за лък”. Нравите, обичаите на монголците са коренно различни от българските и това беше интересно и любознателно за нас.

И така неусетно минаваха година след година. Животът ми е  една история, изпълнена с борба за нови постижения, нови успехи и знания по библиотечно дело.

Връщам годините назад и си спомням  как закупувах нови книги от книжарницата в Своге. Установихме, че се получават пропуски при закупуването на книги от гледна точка на комплектуване на фонда. Пропускаше се набавянето на някоя книга от многотомна поредица, а това води до непълно комплектуване. Наложи се преминаване към централизация на всички селски библиотеки през 1985 година. За Свогенска община център бе градската библиотека. За библиотеката в Бов бе отредено да работя всеки понеделник от седмицата. В градската библиотека обработвахме новозакупените книги и ги разпределяхме по селата съобразно с фонда им. Имаше подреден каталог, по който правехме справка. Тогава имаше средства за закупуване на нови книги.

На тримесечие и годишно изготвяхме отчети за постигнатите резултати и ги представяхме в Окръжния съвет за култура - София. Нашата библиотека бе окръжен селски първенец по библиотечни показатели, каквито се изискваха.

Редом с библиотечната работа участвувах в самодейните състави на читалището: смесен битов хор с диригент Константин Коцев, театрален състав с режисьори Симеон Найденов и Христо Попов, певческа група с ръководител Стоян Димитров. Изготвяхме литературно-музикални програми, с които гостувахме по селата из района. Кипеше живот и работа. Традиция е в Бов лазаруването на Лазаровден. Посещавахме много домове  с малките лазарки – облечени с носия -  и ги благославяхме.

Нашето читалище през 1996 година навърши 100 години. Юбилейна година! Започна усилена подготовка. Изготвихме със секретарката Нина Иванова план-сценарий. Най-важното бе събиране на средства и търсене на спонсори.

Изработиха се диплянки, изготвиха се и отпечатаха юбилеен вестник, покани, афиши.

Започнаха репетиции и изготвяне на развлекателна програма. Сцената в големия салон беше в окаяно състояние. От община Своге ни предложиха да вземем завесите от читалището в Батулия, което по това време бе закрито. Поставихме завесите с много труд. Постлахме мокет на сцената, гримьорните ги обзаведохме с шкафчета и огледала.

Читалищният салон изглеждаше нов, променен изцяло. Получи се много добре. Както малки деца се радват на нова играчка, така и ние се радвахме. Постигнатото ни измиваше умората. Спомням си как товарехме тежките дивани със секретарката Нина Иванова на камион от мебелния магазин в Своге, за да ги поставим във фоайетата на читалището. Направихме и ремонт на кино-кабината, като я превърнахме в бизнес-клуб за мероприятия, за посетители и гости на читалището.

За голямото фоайе на читалището поръчахме да се направи подвижна малка дървена къщичка, която се използваше за посрещане на Баба Марта и Дядо Коледа. Коледа! Този вълшебник от приказките идваше жив  при децата, за да им достави радост. Подаръците, които им подаряваше, бяха закупени със средства на спонсори - местни фирми.

Къщичката украсявахме с много цветя, а когато времето позволяваше, я изнасяхме навън на площада. Празничните дни на децата се превръщаха в общоселски тържества, защото освен децата  тук идваха и техните родители.

 Мило ми е за всичко, което направихме. Сутрин рано читалището свети. Отваря го жената, която се грижи за хигиената. С пристигането започва да мете, чисти и лъска до блясък. Зиме в библиотеката е топло. Книгите -  почистени и подредени. Това е тя, нашата Стефка Филипова, която вечер също участвува в самодейните състави.

Настъпи тържествената вечер – голямото юбилейно честване с концерт от женската певческа група, модерни и народни танци, сценки, награди за самодейците, отчетен доклад за дейността на читалището и много вълнения.

Големият салон са оказа тесен , за да побере дошлите да споделят преживяното през годините. Гостите останаха с много добри впечатления от тържеството.

 И ето, че дойде пак първи април, дата, на която постъпих на работа като библиотекар на Бов, само че сега първи април 2000 година е ден, в който напускам работа поради пенсиониране. Изминаха 25 години. Отново и отново се връщам мислено назад в живота и в работата и чувствувам, че сбогуването ми с книгите и библиотеката не бе леко.

Прекарвам ръка по дървените стелажи, пълни с книги, и като че ли усещам топлината на дървото и мириса на книгите. Вярно е това, което ми каза председателката на читалището Силвия Петрова, че библиотеката е моят втори дом. Така е!

Действително животът ме научи на много неща - да посрещам радости и да преодолявам трудности. Връщам се в изминалото време и установявам, че през тези години съм работила с три секретарки, отговарящи за читалището. Не остава нищо друго, освен да кажа:

-                    Благодаря на Елена Петрова, която ми подаде ръка и ме въведе в библиотечното дело. С нея работих 7 години.

-                    Благодаря на Катя Андреева, че беше плътно до мен във всички мероприятия цели 8 години. За съжаление нея я няма на белия свят.

-                    От сърце благодаря на младата секретарка Нина Иванова, че за десет години, през които сме работили заедно, показа, че е извор на добри идеи, красиви предложения, мнения и много амбиции.

Заедно с нея преобразихме читалището и то остава най-хубавото, най-активното читалище в община Своге.

Е...ТОВА Е!

ГОРЧИВИЯТ И СЛАДКИЯТ ХЛЯБ ОТ ЖИВОТА МИ

Веселин  Величков

Роден съм на 11 януари 1926 г. в с. Бов. Помня времето от 1930 г., помня рождението на Любен Петков Тодоров и Левтера Георгиева Кръстанова, родени през същата година. Родителите на Любо живееха близко до нас и бяхме родственици на Левтера. Спомням си как моята майка, спазвайки обичая да се ходи с турта /погача/ при новородените, ме води и мен с нея.

От моите родители знам, че в миналото семействата в с. Бов са били многодетни: имало е две жени, родили и отгледали по 11 деца, 1 жена с 10 деца, 2 жени с по 9 деца, 7 жени с по 8 деца, 19 жени с по 7 деца, 20 жени с по 6 деца, 25 жени с по 5 и десетки жени с по 4 деца.  Най-висока раждаемост в с. Бов е отбелязана през 1925 г., когото са се родили 41 деца, от които до днес са живи само 6 човека.

През 1932 г. сестра ми Йона учеше във 2-ро отделение. Тогава все още 6-годишен вземах нейната читанка и от нея сам бях научил буквите и числата, като знаех да чета и смятам до 20. Родителите ми искаха да ме запишат доброволец в 1-во отделение, но учителят Петко Попиванов не се съгласи, понеже бях доста дребен за годините си. И за да не ме разочарова, ми даде тетрадка и молив, като ми каза да се занимавам вкъщи.

На следващата година бях вече добре подготвен за първокласник. Учебните занятия се провеждаха в старото училище в с. Бов в две класни стаи в слети класове. Учител ни беше Цаню Митев от с. Бреница, тогава Ореховска околия. През 1933 г. новата училищна сграда в с. Бов бе завършена и ни преместиха в нея. В мазето на старото училище  остана да се помещава общината с кмета, секретар-бирника, пъдаря и разсилния /раздавач на писма и призовки/. На мястото на старото училище се нанесе енорийският свещеник протойерей Григор Георгиев Цонев /брат на Асен Цонев/.

В новото училище си събувахме обувките и ходехме по дюшемето с търлъци. Стаите се отопляваха с дърва, докарвани от родителите на учениците. Щом се върнехме от училище, родителите ни веднага ни пращаха да пасем овцете или говедата, а по това време добитък имаше във всяка къща. Уроците и домашните упражнения подготвяхме вечерно време на газениче. Рядко в някоя къща имаше газова лампа с шише, по това време нямаше никъде ток – нито в нашето село, нито в околните села. Правеха се махленски седенки на същото осветление, жените предяха, плетяха, даже и тъчаха на газови лампи. Често на седенките се играеха и хора и лампата угасваше поради недостиг на кислород.

Одаята /стаята/, в която играехме, се пълнеше с народ. На седенки, сватби и сборове свиреха гъдулки, кавали, цафари, тамбури и гайди. Народът живееше бедно, но весело и безгрижно.

През 1955 г. в училището в махала Бовска Габровница бе назначен за нередовен учител Петко Георгиев Христов от с. Лакатник, известен като ПЕТКО СЕЧИВОТО. Когото  той отишъл в община Своге, за да вземе първата си заплата, касиерката го помолила да се подпише на ведомостта и му подала писалка. Нашенецът вместо да се подпише, взел тампона за печат и посегнал да сложи палеца си на ведомостта. Изумената касиерка издърпала бързо ведомостта и я занесла при кмета с думите „Кой назначи този неграмотен човек за учител?”. Кметът се засмял и отвърнал, че „Петко Сечивото е голям шегаджия и винаги прави такива номера.”

През 1935 г. в с. Бов се сформира духова музика от 5-6 души. По това време начални училища /1-4 кл./ имаше в с. Бов, Гара Бов и мах. Бовска Габровница. Прогимназия /1-7 кл./ имаше само в с. Лакатник и по-заможните родители от Бов пращаха предимно момчетата си да се учат там. Запомнил съм, че тогава покрай нашата къща минаваха, за по-късо разстояние, младежите Иван Ковачев, Асен Цонев, Пешо Николов, Георги Ангелов, Ради Цонев, Митко Николов, Здравко и Петко Тодорови, Петко и Христо Коцеви и Митко  Попиванов /завършил висше образование в Чехия/. Трима от тях станаха лесничеи, един – пилот, един – геолог и др.

След това в Гара Бов беше открита прогимназия, в която учеха ученици от с. Церово, с. Заселе и с. Желен. Повече от завършилите прогимназия си оставаха с основно образование. Децата на по-изтъкнатите и по-заможни родители продължаваха да учат в гр. София, но това не бе достъпно за повечето ученици. Но и тези които отиваха в града, не всички завършваха.

С откриването на гимназияв с. Своге доста младежи и девойки постъпиха там. Така от 1940 до 1960 г. основно образование са получили около 2000 души от с. Бов, средно-около 300 човека, полувисше – 60, а висше – 50 /учители, лекари, икономисти, геолози…/

За просветната дейност в с. Бов в миналото най-големи заслуги има поп Никола Гергов /дядо на даскал Петко Попиванов/. Той е роден в мах. Бовска Габровница, от малък останал сирак и постъпил като ратай в манастира „Седемте престола.” Там покрай поповете и игумена се научил да чете, пише и рисува. Будни бовчани го накарали да остави манастирското овчарство и да се върне в село Бов, където станал килиен учител. По-късно, с възстановяване на опожарената църква в с. Бов, възникнала нуждата от свещеник, а такъв в селото не е имало. Тогава местните жители го придумали да стане свещеник и го изпратили да се изучи за такъв в манастира „Седемте престола”. Така поп Никола Гергов станал свещеник и служил в църквата, докато изучил и сина си Иван Попниколов за такъв. Впоследствие синът продължил традицията на баща си и служил до дълбока старост в църквата „Възнесение Господне” в с. Бов.

През 1937 г., когато слязох да уча в Гара Бов, в 5-ти клас в мах. Лускач имаше само 2 къщи – едната е сегашната къща на Асен Веселинов Кардашки, а другата е вече съборена от наследниците на Цона Гергов Хаджийски. Земите на днешната махала по това време са били ливади, в по-голямата си част собственост на Цона Хаджийски. При разширението на плана на Гара Бов всичко бе продадено и застроено.

Днешният център на Гара Бов по това време хората наричали Конопище. Там имаше само две къщи – на Петър Лагярски и Петко Митров Савин. В махала Кукла също имаше две къщи: на Кола Скробарски и на Йовчо Вутов Спахийски. В местността Требеж е имало също 2 къщи: на Стоян Петров Барукчийски и на Митър Минов Барукчийски.

Както в другите планински села, така и в с. Бов миграцията оголи махалите. Хората от Бовска Габровница, Забачовец, Кошущица, Бовско Луково, Кръст се преселиха в Гара Бов в Лускач, Требеж и Кукла. Село Бов остана с малко и възрастни хора.

Още в началото на 20-ти век читалището в с. Бов развиваше богата обществена дейност. Читалището се помещаваше в новата сграда на новото училище, където имаше и читалищен салон, в който се провеждаха забави, вечеринки и се подготвяха пиеси от самодейна театрална трупа. Ръководител на театралната група беше Крум Петков, който беше и активен читалищен деятел. В пиесите участваха и по-възрастни самодейци като Христо Ангелов Митров, Атанас Цонев, Пешо Николов, Ради Цонев и др. От по-младите по това време активно се включваха Крум Петков, Петко Тодоров, Веселин Борисов, Цено Христов, Исай Бекярски, Илия Скробарски, Линка Гъргарова, Костадина Петкова, Ангелина Георгиева, Цветана Скробарска.

Крум Петков бе закупил с читалищни средства петромаксова лампа /светеща колкото електричаска крушка с около 100 V/ и радиоприемник на батерии с фуния /служеща за увеличение на звука/, които се стопанисваха от него в читалищната сграда.

Около Коледните и Богоявленските празници, когато хората от махалите и от с. Бов масово посещаваха черквата, Крум Петков пускаше на пълна мощност радиото. Хората слушаха новини и музика и се учудваха как е устроено това. Дядо Кола Скробарски – един доста възрастен човек, прадядо на Румен Кръстев Скробарски, казваше „Не видите ли, че тия са скрили човек там, та той говори и свири”.

През 40-те години на миналия век и в с. Бов „навлезе цивилизацията”. До тогава в с. Бов се играеха само народни хора, а тогавашната интелигенция /ръководител движение, началник-поща, ученици от софийските гимназии/ започна да танцува танго, валс, румба. Възрастните хора не харесваха новите танци. По това време в с. Бов е живял и Пешо Мушиката – стар ерген, участник във войните, пленяван и избягал от гр. Солун, който обичал да си попийва „воз добре” /много/.  По време на урежданите увеселения той се е качвал на читалищната сцена и спирал изпълнението на музикантите, свирещи новите танци. За да не стане скандал, музикантите започвали да свирят хора и след това отново започвали с изпълнения на новата музика. Тогава той отново се качвал на сцената и така докато не изтрезнеел. Същият заявявал „Тук мойта майка е сеяла гръсти и коноп”, тъй като преди време мястото, на което е читалището, е било тяхно.

Около Ивановден по стар обичай хората от с. Бов са ходили на гости при кръстниците си, носейки баници, хляб и др. Така Баба Петра и дядо Петър Градинарски, минавайки покрай салона, надникнали през вратата на читалището. Баба Петра, като видяла танцуващите двойки, се хванала за главата с две ръце и се развикала с всичка сила „Ух, ух! Такова чудо не бех видела! Какво е това?”.

По това време читалищното ръководство организираше колективни посещения на концерти и циркови представления в София, с предварително  уговорен автобус. В читалищния салон един път седмично се прожектираха филми с т.нар. подвижно кино. Филмите до с. Бов стигаха с животинска тяга – на гърба на две магарета.

Когато бях 14-годишен, си спомням, че имаше и една столетница – баба Цонка от Бовско Луково. Веднъж тя беше дошла на сватба в с. Бов, ходеше изправена и в ръка държеше винаги тояжка. За нея разказваха, че имала поникнали няколко нови зъба, никога не била ходила на лекар и не била пила лекарства. Веднъж на тази тази баба се разболяла снахата и се наложило да повикат доктор. Столетницата дочула, че ще дойде доктор и го зачакала навън, за да го види. Дошъл докторът, прегледал болната, а когато си тръгнал, внукът на бабата – Георги, решил да го изпрати. Видяла това бабата и  рекла „Георги, немой да ходиш никъде, защото ще дойде докторът”, а той отговорил „Бабо, та това  беше докторът”. А тя се зачудила „Боже, та това си било човек, а аз си мисля, че това е кой знае какво!”

В миналото работниците от с. Бов вървяха пеша до Гара Бов, като тръгваха още по тъмно, за да отидат на работа в цехове, кариери, жп гара и разни предприятия  в София. През 1964 г. в ДАП в гр. Своге беше началник Хр. Ангелов Колев от Гара Бов. По негова инициатива направихме списък на всички работници, които работеха в Гара Бов и в София  и го изпратихме до Министерство на транспорта. Тогава министър на транспорта беше Пенчо Кубадински. След седмица беше върнат отговор от Министерството до ДАП Своге. Набързо бе назначена комисия да огледа пътя до селото, който минаваше по завоите над фурната за хляб към мах. Кукла. От Точището пътят минаваше през мах. Требеж. По време на огледа се наложи да се направят два завоя към с. Бов. В края на 1964 г. бе пуснат 20-местен малък автобус. Впоследствие се ремонтира пътят към кв. Бункера. Така бяха избегнати 4-5 завоя и целият участък беше асфалтиран.

За пътуващите от с. Бов впоследствие беше  пуснат 40–местен автобус „Шкода”. Той правеше ежедневно 7-8 курса от сутринта чак до вечерта в 20.30 ч. Всички курсове бяха пълни с пътници.

От село  Бов беше избран за  народен представител Цветко Петков, който стана  член на постоянната комисия по благоустрояване в Народното събрание. Той е избиран за народен представител три мандата в периода 1932-1944. След 1932 г. по негово време са построени училищните сгради в с. Бов, Гара Бов и Бовска Габровница, освен това са издигнати сградите на ветеринарната и медицинската лечебници в Гара Бов, въженият мост, издържащ товар 3,5 т. и свързващ над р. Искър Гара Бов с основното шосе.

По нареждане на народния представител Цветко Петков трябваше да се развали старото училище, в което живееше енорийският свещеник. Изпратена бе бригада, която да свали циглите от покрива на сградата. По това време някой удари църковната камбана „Тревога”. След около час пристигнаха 30-40 работници от Кариерите, които разгониха бригадата от покрива. Кариерните работници отново възстановиха покрива. След седмица същата бригада под охраната на полицай събори сградата на старото училище.

Като малък си спомням, че някой беше обрал църковната каса. Моите родители, заедно с местните хора, се събрали в местността Поповец /в близост до църквата/. Всеки хвърлил камък  в дерето  с думите „Проклет да е този, който обра църквата!”

На 9-ти септември 1944 г. Цветко Петков бе арестуван и на 1-ви февруари 1945 г. осъден от т. нар. Народен съд и убит заедно с всички осъдени народни представители. Най-голямото обвинение към тях бе, че са приели Закона за защита на държавата, който е бил свързан с преследването и избиването на партизаните. Освен това обвинението към тях беше, че са въвлекли държавата в тристранния пакт /Рим-Берлин-Токио/, заради което американски и английски самолети извършиха многократно бомбардировки над София и страната. Много софийски семейства бяха евакуирани в село и в Гара Бов.

През 60-те години на миналия век махалите Требеж и Кукла бяха гъсто населени, което доведе до необходимостта от по-голямо количество питейна вода. Кмет по това време беше Хр. Ангелов Колев, който доведе водата от местността Извора под вр. Яворец.  Изкопните работи бяха размерени и раздадени на трудови начала. За един летен сезон водата бе доведена, но и там не мина без човешка жертва. В местността Пресека каналът преминава през имота на Арангел Стоянов, който, работейки бива затрупан от пръстта на канала.

През 1947-1948 г. започва електрификацията на с. Бов и на Гара Бов. Дупките за стълбовете бяха изкопани на трудови начала от местните хора, като, там където беше необходимо, се използваха взривни материали. При инцидент по време на взривяването е пострадал и работникът Стоян Петков Райов – остава с едно око.

През 30-те години на 20-ти век жп спирката на Бов била между с. Церово и с. Гара Бов – срещу мах. Търно. След офицалното откриване през 1932 г. на жп гара Бов започва извозването с вагони на тротоарни плочи и камъни, добивани в кариерата на Гара Бов, което поражда нужда от  изграждане на железобетонен мост, свързващ Бов с централното шосе. Началото на изграждането на моста се поставя през 1961 г., когато кмет на Гара Бов е бил Христо Ангелов Колев. По това време народен представител за Свогенския район беше Йордан Пешев Кръстев, познат на кмета, който получи поръчение за построяване на моста на предизборно събрание. Още същата година обектът бе включен за капитално строителество, като бяха подсигурени всички материали. Хващането на основи в реката и направата на кофраж отнеха доста време.  Обектът бе подготвен за изливане в края 1961 г., когато специалистите препоръчват незабавното да се излее поради опасност от прииждане на реката. На 1 и 2 януари 1962 г. с  участието на 50 човека от с. Бов и 50 човека от Гара Бов мостът бе налят. Времето бе благоприятно, нямаше голям студ и не се наложиха допълнителни грижи, които да предпазят моста от измръзване. От тогава до днес, вече 62 години, по този мост минават до 50-тонни камиони.

Разказвали са ми, че за нуждите на парните локомотиви на БДЖ през 1932 г. са били каптирани два карстови извора в местностите Манастира и Водиците.  Изкопните работи се извършили от трима души: Георги Пешев Щимарски, Асен Леков Цонев и Ценко Петров Хаджийски, като последният е притежавал ловна пушка. След един от поредните работни дни Ценко Хаджийски загинал при инцидент с оръжието. Останалите работници, които чули изстрела, помислили, че той стреля по яребици и се прибрали вкъщи. След като не си дошъл у дома, го потърсили и го намерили издъхнал.

Една от най-големите жп катастрофи в Гара Бов стана през 1948 г. При маневра на Гара Бов по посока Лактник се изпускат няколко товарени вагона, пълни с кариерни материали. По това време на същата линия ги посрещат вагони от Гара Лактник на моста при 8-ми жп тунел /Криви лаг/. Машината заедно с вагоните падат в р. Искър. На помощ идва жп полк, който докарва сглобяеми елементи и движението е възстановено за 2 дни. Впоследстие ремонтът на моста продължи цели 2 години, като дотогава влаковете се движеха по сглобяемия мост. След въвеждане на новия мост старият бе демонтиран.

Още един инциден е бил напът да се случи – този път с пътнически влак – но е избегнат благодарение на Никола Томов, който е скочил във вагоните и използвал ръчната спирачка.

Случаят бе филмиран и го представяха на кинопрегледите, а работникът бе награден.

През 1944 г. след разгрома на отряда на Дичо Петров при с. Батулия, оцелелите партизани се пръснали в различни посоки. Една група, с командир Денчо Знеполски, се свързва с Павел Стефанов от Гара Бов и той помага за спасяването на партизаните. Впоследстие той е арестуван и жестоко инквизиран, като оцелял благодарение на помощта на Стефан Петров от Гара Лакатник. На Спасовден един партизанин от отряда се озовава в бовското землище. Изтощен от умора и глад, решава да отиде до една самотна къща и да поиска хляб. Стопанинът на къщата, който имал оръжие,  му дал хляб и поискал да го арестува. Но момчето, като видяло пушката, тръгнало да бяга, при което стопанинът стрелял и го ранил. Партизанинът бил заловен и предаден на полицията.

След Деветосептемврийската победа през 1944 г. партийните организации по селата провеждаха кръжоци по атеизъм. В Гара Бов този кръжок се водеше от свогенския учител Богомил Босев, запален атеист. Последваха забрани за венчавки, кръщенета и курбани. Повечето партийни членове скришно кръщаваха и венчаваха децата си, за което са наказвани с порицание и предупреждения за изключване на партийни събрания. По това време един младеж от Лускач, въпреки предупреждението, се беше венчал, което не убегна от зоркото око на „партийния актив”. Същият бе изправен да отговоря на партийно събрание за неизпълнение на партийно поръчение. Младежът пообъракно и притеснено отговоряше, че под натиска на родителите се е венчал, а накря добави не на шега „Верно съм сбъркал, но обещавам, че втори път няма да се венчавам.” Всички се засмяха и не го наказаха, а партийният секретар направи следното заключение „Момчето е добро. От него може да стане всичко друго, но не и комунист!”. Тези преследвания продължиха до времето на прехода – 1989 г.

През моя над 80-годишен бурен и нерадостен живот съм ял и горчив, и сладък хляб. Създадох семейство. С моята съпруга Параскева Кръстева живяхме заедно 63 години, имаме 2 дъщери – Здравка и Веселинка, 4 внуци и 5 правнуци. Работил съм 4 години в поддържането на жп линията, след което 5 години съм бил в кметство Бов писар и деловодител. През времето когато бях в кметството, имаше десетки многодетни майки. Традиция беше те да се отличават с медал „Майка-героиня” – златен за майки с над 7 деца  и сребърен  медал за майки с 5 до 7 деца.  Всяка многодетна майка получаваше с медала си и специално удостоверение, което връчвах срещу подпис.

Впоследствие работих в превозна задруга в Бов, като тарифьор, като издавах сметко-фактури, по-късно станах и ръководител на същото предприятие. От 1965 г. започнах работа в мините в  с. Бов, където се пенсионирах през 1976 г.  Днес живея сам, занимавам се със зеленчуковата си градина, кокошките и зайците в личното си стопанство. Истинска радост за мен е, когато идват у дома децата и внуците ми. Те са най-голямото ми богатство, което животът ми е дал.