ХОРА ОТ БОВ, КОИТО ТРЯБВА ДА ЗНАЕМ И ПОМНИМ
Автор: Невена Петрова
КЛУБ "МЛАД РИЦАР" КЪМ ОСНОВНО УЧИЛИЩЕ “СВ.СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ" С. ГАРА БОВ
Учебното дело в Бов датира още от преди освобождението от османско владичество. През далечната 1859 г. даскал Никола Гергов събирал по-млади и по-будни хора и ги учел на четмо и писмо. През всичките години селището не губи пламъка, запален тогава, а разпалва у сърцата на бовските деца жажда за знание, наука и стремеж към постоянно развитие.
През 1970 г. започва строителството на новата училищна сграда. Тя е открита на 4 ноември 1975 г. – празничен ден за всички хора в селището. Трицветната лента прерязал министърът на просветата - Ненчо Станев.
Днес децата на Бов учат и израстват в модерна и добре оборудвана училищна сграда, обучавани от добри специалисти. Училището и до днес е иснтитуцията, без която не може едно населено място, затова в Бов се стремим да сме на ниво, което да покаже, че стремежът към знания, развитие и духовно израстване не намалява нито за миг.
Децата на Бов - бъдещето на Бов – вървят към върховете, като по пътя събират знания, съхраняват традиции, продължават да поддържат огъня, запален назад във времето.
На 22 април 2010 година към ОУ „Св. св. Кирил и Методий” – гара Бов, с помощта на Командерия „Св. Иван Рилски” към Велик приорат – България, част от Ордена на рицарите тамплиери на Йерусалим, бе учреден клуб „Млад рицар”. Първите млади рицари и дами бяха посветени в звание със специален ритуал. Тържествената церемония бе водена от командера на командерията господин Иван Иванов. Ръкоположени бяха девет деца на възраст от 9 до 12 години. Те бяха избрани заради показани високи резултати в учебната дейност, добра дисциплина и отношения.
Целта на създаването на клуба е децата да бъдат учени на житейски добродетели, християнски ценности, да се спомогне за изграждането им като достойни личности. Те ще бъдат насърчавани да вършат добри дела, да помагат на възрастни и хора в нужда, да са в помощ и пример на своите съученици. За председател на клуба бе избрана Невена Петрова – старши учител в училището.
На церемонията присъстваха много гости: Велекият приор на Приорат България – Румен Ралчев, областният управител на София град – Данаил Кирилов, председателят на СБУ – Янка Такева, кметът на община Своге – Емил Атанасов, Александър Манолов - председател на Общинския съвет, кметовете на с. Гара Бов и село Бов, много родители, приятели. Дейността си клубът започна на 1 май 2010 година по предварително одобрен план, разделен по дейности. Беше избран и вътрешен ръководен орган на клуба. За свой командир младите рицари избраха Симона Борисова, за секретар – Ивайло Георгиев, а за кофчежник – Тереза Симеонова.
На всички мероприятия на клуб „Млад рицар” до сега не е имало отсъстващи млади рицари, те са очаквани с нетърпение, желание и нескрит интерес от децата. На всяко мероприятие на клуба с нас винаги е присъствал учител и родител на някое от децата, като интересът както от родителите, така и от останалите ученици непрекъснато нараства. Повечето мероприятия бяха проведени във ферма „Чемерник”, където любезните домакини ни караха да се чувстваме като у дома си.
На всяко мероприятие на клуба неизменно до нас бе и г-н Иван Иванов – командер на командерия „Св. Ив. Рилски”, който даваше на младите рицари и дами не само своята помощ, но и много полезна информация, насърчаваше ги в действията им, накара ги да разберат, че трябва да са горди от това, че са жители на Бов.
До завършването на учебната година бяха проведени всички предвидени в плана мероприятия, които бяха изключително интересни за децата – те се учиха на езда, стреляха с арбалет, изкачиха връх Издремец, запознаха се и с историята на селища в България с вероятен рицарски произход, слушаха интересни лекции, научиха се как да оцеляват в планината, правиха алпийски възли, имаха курс по животновъдство. Децата от клуба взеха участие и в традиционните празници на Бов – поставена бе паметна плоча на Данговата къща, където е живял Иван Вазов. Плочата е дарение от командерия „Св. Иван Рилски”. Децата имаха и изява на лятната сцена, където облечени в своите бели мантии с логото на клуба, изнесоха рецитал - стихове „Легенда за Бов”.
На заключителното мероприятие за тази учебна година отново имаше много гости: Великият приор – Румен Ралчев, членове на командерия „Св. Иван Рилски”, кметът на с. Бов, родители и приятели на децата. Тържествената част започна с молитва за здраве и благополучие на децата и присъстващите. Децата бяха облечени с мантиите си, а командирът на клуба Симона държеше рицарски меч. Между тях имаше и рицар, облечен в автентични рицарски доспехи. Г-н Ралчев награди всички за усърдието и желанието, с което работиха, както и за показаните резултати в клуба и училище. Най-отличена бе Антонина Котова – тя показа отличен успех в училище, а като млада дама показа завидни умения и качества. Наградена бе с рицарска статуетка. Г-н Ралчев каза, че вижда в тези деца, с качествата си, които притежават, бъдещите инжинери, лекари и хора, които достойно ще представят Бов.
Великият приор сподели, че дори за краткото време от създаването на този клуб вижда у децата голямото им желание за работа и положително развитие. Каза, че като първи създаден клуб „Млад рицар” в Софийска област, младите рицари и дами трябва да защитават тази си позиция винаги и във всичко. Пожела на децата здраве, хубаво лято и с нови сили да продължат дейността на клуба през новата учебна година.
Господин Ралчев дари на училище „Св. Св. Кирил и Методий” – Гара Бов, в което учат децата, книги на рицарска тематика.
Със започването на новата учебна година – 2010/2011, мероприятията на клуб” Млад рицар продължиха според плана за календарната година.
Още в началото на октомври в редиците на клуба влезе нов член – Ивелина Илиева, приета за постулант. Церемонията по приемането бе водена от командира на клуба Симона Борисова, която с меч в ръка запозна Ивелина с правилата на клуба.
Само след два дни с младите рицари и дами бе проведено занятие по скално катерене. Под ръководството на Любена - инструктор по алпинизъм, и Бенжамен – планински спасител и инструктор по алпинизъм, децата бяха посветени в скалното катерене. Те получиха основни познания за алпийския инвентар; запознати бяха първо на теория с техниката на катерене, както и с мерките и правилата за безопасност. След това всяко дете премина практическо упражнение за катерене с горна осигуровка и спускане на рапел с допълнителна горна осигуровка. Страхът отстъпи пред голямото желание да опитат нещо ново и всяко дете, с помощта на инструкторите, изкачи и спусна определената за тази цел скала. Всички бяха горди от постигнатото, а настроението беше невероятно!
Месец по-късно младите рицари и дами посетиха столицата и имаха невероятни преживявания. Освен че направиха дълга разходка из града, те се запознаха с всички обществено-значими сгради за страната и София. Посетиха театралната постановка „Островът на съкровищата” в Младежки театър. Емоциите бяха силни, актьорската игра плени децата и те останаха изключително доволни.
След това посетиха Народния театър „Ив. Вазов”, където ги посрещна големият български актьор Георги Мамалев.
Г-н Мамалев разказа моменти от дългата история на Народния театър, като спомена и незабравими актьори, допринесли и прославили театъра.Особено впечатлени бяха всички когато влязоха в салона за зрители. Изключителната архитектура и украса, размерите, накараха децата да затаят дъх. По молба на г-н Мамалев на сцената бе спусната изключително красиво изработена, тъкана завеса, наречена “Феникса”. Завесата е поръчана след реконструирането на театъра и символизира вечното възкресение.
На членовете на клуба бяха показани и фоайетата на театъра, където се провеждат изложби.
Младите рицари си направиха снимка за спомен с Георги Мамалев, като той обеща, че това няма да е последната им среща.Обиколката на София продължи с посещение на столичния храм „Света София”, един от символите на столицата, където децата посрещна отец Стефан. Още на влизане в храма той ги запозна със символиката на прекръстването. След това ги запозна с помещенията на храма – входно, кораб, олтар. Поясни начина на разполагането на иконите, кой е изобразен на тях и защо. След това отецът запозна децата с дългата и интересна история на храма, чието начало датира от ранната християнска епоха. На мястото на днешната постройка на храма при разкопки са били открити зидове на още няколко храма, носещи същото име. Отец Стефан разказа и легендата, според която е построен първият храм, носещ това име.
След това на децата бе позволено да видят разкопките под храма, където още се работи. Там са открити много гробници, саркофази и римски мозайки. Това бе нещо много интересно и ново за тях и много ги впечатли. Отец Стефан изпрати всички, като каза да се стремят да правят добрини, да бъдат истински християни.
На друго свое мероприятие членовете на клуба бяха запознати с народните обичаи и занаяти в родния край.
Като доказателство на своята доброта и съпричастност, като истински рицари, децата от клуб „Млад рицар” проведоха Коледна благотворителна кампания в дом за деца, лишени от родителски грижи в село Борован. Те дариха дрешки и обувки на децата от дома. По инициатива на клуба всички деца от училището събраха средства, с които бяха закупени лакомства и плодове за всяко дете от дома.
През учебната 2010/2011 година клуб „Млад рицар” към училището продължава своята дейност.
Времето безпощадно и бавно заличава следите на хората, част от историята на две селища с една история и едно име - Бов, селища с богата и дълга история. Тези хора са давали живота си за да го защитават, а с труда и делата си са го прославяли през годините, оставяйки следа след себе си. Една от задачите на клуб „Млад рицар” е да издири информация за тези хора и да разкаже за техния живот и дело, представяйки ги чрез събраните от съгражданите им спомени и обединени в един ред: „Хора от Бов, които трябва да знаем и помним”
Младите рицари и дами ги очакват нови преживявания, емоции и незабравими мигове. „За мен е голяма чест да съм млад рицар”- това са думите на всяко дете, член на клуб „Млад рицар” към ОУ” Св. св. Кирил и Методий” – Гара Бов.
СПОМЕНИ ЗА ЦВЕТКО ПЕТКОВ
Автор: Виктория Борисова
Цветко Петков е сред убитите от комунистическия режим след 09.09.1944 г. Убийците унищожават цвета на нацията. Цветко е бил два мандата народен представител в Народното събрание. Оставил е незаличим спомен за себе си. По негово време и с негова помощ са построени три училища в: Гара Бов, с. Бов, махала Габровница.
Прокарва се шосе от гара Бов за село Бов. Построяват се ветеринарна лечебница, поликлиника с жилище за медицинския персонал към Български железници. Построени са два жилищни блока и помощни постройки. Сегашната жп гара е открита през 1932 г., благодарение на средствата, осигурени от народния представител Цветко Петков.
Построяват се магазини за товарни пратки и др. Цветко е имал и брат - Кръстю Петков. Той е бил председател на управителния съвет в читалище „Светлина” с. Бов, а след това читалището се премества в гара Бов.
СПОМЕНИ ЗА ИВАН КОВАЧЕВ И ЦВЕТКО ПЕТКОВ
Автор: Георги Иванов
Иван Ковачев е далечен роднина на майка ми и дядо ми. Като студент идвал често в тях. Бил геолог. Хобито му било да лови риба с гмуркане. Женен с едно дете. Жена му е от Омуртаг - хубава жена. Макар че била градско чедо, лесно се приспособила към суровия селски живот. Преди 09.09. 1944 г. става кмет на Бов. Учтив, вежлив. Къщичка си прави. По-късно, през 60-те години, жена му почива. Имал и втори брак.
Цветко Петков е бил адвокат на баща ми Митър през 1942 г . Цветко Петков има голям дял за изграждане на лечебница, ветеринарна лечебница, гарата ,читалището в село, училището. Помогнал е и при построяването на жп гарата - изграждане, оформяне.Цветко е бил народен представител на Софийска област.
Синът му Милчо бил добър атлет, десетобоец. Георги общувал повече с него, спортували, плували.Много пъти майка му, баба Мара, все ги черпи манджа, баница.
Цветко бил по-затворен човек. Според Георги, Цветко бил много ангажиран, не общувал с децата, но жена му била невероятен човек.
СПОМЕНИ ЗА ХРИСТО КОЦЕВ, СЪБРАНИ ОТ НЕГОВИЯ ПЛЕМЕННИК, СИН НА СЕСТРА МУ ЦВЕТАНА
Автор: инж. Иван Иванов
Христо Коцев - произхождал за времето си от имотно семейство. Баща му Коца Иванов, роден през 1899, се пенсионирал като стрелочник на гара Бов. Той се отличавал с изключителната си работоспособност и не дотам благия си характер.
Ето един интересен случай: Цар Борис пътувал като машинист на парен локомотив и спира на гара Бов да си купи баничка. Чиновникът от гарата дал зелен семафор, т.е. влакът да тръгва, но композицията не потегля. Тогава дядо ми Коца хуква към горната стрелка да провери какво става и отивайки при машиниста, му теглил един „бовски поздрав”. Машинистът се смутил, но нищо не казал, качил се във влака и веднага потеглил. След около час от жп гара Своге се обадили, че машинистът на товарния влак бил цар Борис. Дядо ми се строполил на една пейка силно притеснен, че ще бъде уволнен. Последствия не е имало.
Майката на Христо Коцев - Петра Иванова, е родом от с. Бов, махала Кошущица. Произхожда от латинския род. Никога не е ходила на училище, но можела да брои до сто.Отличаваше се с природна интелигентност. Били са пет дъщери. Четири от тях са изселени в с. Драгане - Ловешка област. Не беше възможно да преминеш покрай тяхната къща и да не те попита откъде си, от кой род си, къде отиваш. Насила ще те нахрани, ще ти даде круши, бонбони, а ако нещо по дрехите ти е скъсано, ще го закърпи веднага. Градината под къщата беше пълна с питомни зайци. Тя заставаше на „слого”, вдигаше бастуна над главата си и след няколко завъртания го запращаше към засаденото зеле. Колкото зайци беше ударила, ги хващаше, изчистваше и готвеше. Сутрин ставаше в 5.00 часа и всички трябваше да стават. Когато пееше на връх Лешки, гласът й се чуваше в селото. Винаги в сандъка с дрехи криеше мед, който ние, внуците, с удоволствие намирахме.
Спомням си, че през 1967 г. й спряха народната пенсия, която получаваше заради сина си Христо. Тя отиде при Тодор Живков и лично разговаря с него около час. След срещата пенсията й беше възстановена.Беше изключително справедлив човек. Винаги помагаше. Такъв човек се ражда рядко, на сто години веднъж. Тя беше пример за мен.
Народният поет Иван Вазов много често ходил в махала Кошущица при Спас Дангов. Един път попитах баба ми Петра познавала ли го е, а тя ми отговори: „Я бях моме, а он беше голям мераклия. Кога ние жанехме и пеехме жътварски песни, он седеше под слого, записваше си нещо и ни заничаше под полите.”
Пътувайки за ферма „Чемерник”, минавам покрай оброчищните кръстове и винаги си спомням разказите на баба ми Петра:„На една жена от Бов й умряло момче - юноша. Тя отишла при петричката врачка и била изненадана, когато врачката й казала. „Вие на Бов имате 32 кръста, които са сложени от чуждоземци и сте ги зарязали, затова ви умират момчетата. Ако можеш да пишеш, запиши - кръст „Свети Илия” се намира на еди кое си място, кръст „Св. Пантелеймон” се намира в местността Чемерник до извора в буковата гора и така до 32.
Връщайки се в село Бов, жената казала на кмета, а той й отговорил: „Само ми е до твоите кръстове”. На следващата година починало и неговото момче. Тогава той се сетил за казаното от жената. Така в периода 1932-1936 г. са възстановени оброчищените кръстове, които се почитат много от бовчани. За съжаление бях много малък, когато ми разказваше тези неща и не съм записал името на жената, кмета и починалите момчета, въпреки че тя ги назоваваше по имена.
Когато синът й Христо е издирван от полицията, двама от полицаите в продължение на една седмица са живели у тях със служебните си кучета. Всеки ден на кучетата е трябвало да се коли по една овца, а сутрин са им давали по една дреха на сина й за „миризма”, за да могат да го търсят по баирите. На погребението на сина й Христо, полицията не разрешила да присъства никой друг освен майка му и баща му.
Баба Петра е ходила при петричката врачка Ванга през 1940 г., а тя й казала следното: Имаш 5 деца, но единият - Христо, е много буен и ще има да „патиш” с него. Лятото ще има премеждие, ще падне от скала, но няма да загине. След две години ще има голямо премеждие с „пушкало” и ако се размине, „голям човек ще стане”. Не се разминало и така Христо Коцев загинал на 02.06.1942 г.
Христо Коцев има следните братя и сестра.
Петко Коцев – горски по сърце и душа. Не слизаше от коня си. Беше много справедлив човек, милееше за гората, както никой друг.
Мито Коцев работеше като пазач на взривните складове.
Цветана Иванова - наследила е много от качествата на майка си. Изключително честен, справедлив и трудолюбив човек, има много тънко чувство за хумор. Никога не пада духом, тя е пример за подражание.
Благой Коцев - човек с голямо сърце.
Беше с изключителна работоспособност, голям ловец. Пред него нямаше невъзможни неща, отличаваше се с веселия си характер. Беше душата на компаниите. Пенсионира се като началник „Финансова служба” - общ. Своге. Има изключителни заслуги за развитието на село и гара Бов. Това беше моят идол.
СПОМЕНИ ЗА ИВАН КОВАЧЕВ
Автор: Симона Борисова
Иван Ковачев е роден на 02.08.1909 г. Дядото му - Леко Петров е бил ковач. Предимно се занимавал със земеделие, отглеждане на добитък. След като навършил 6 г., започнал да помага за отглеждането на говедата. По това време пашата на добитъка било занаят, на който се гледало с уважение.
Един ден Иван отишъл с брат си в с. Заселе, но като го видели кучетата на Пешо Заселски и се нахвърлили да го хапят. Той бил ухапан на 24 места. Като навършил 8 години, започнал да учи в първо отделение. Завършил с отличен успех. За второ отделение нямало учител, а когато трябвало да започне трето, бил забравил всичко. На другата година завършил с отличен успех. Завършил и четвърто отделение. След това се записал да учи в прогимназията в Лакатник, а след това записал Семинарията. Оженил се за Марийка Мирчева от гр. Омуртаг. На 22.02.1939 г. му се родил син - Методи.
Цветко Петков му предложил да стане кмет на общ. Гара Бов. Тя включвала селата: Бов, Заселе, Зимевица и Заноге. Иван Ковачев бил назначен за кмет в края на 1940 г. до 1944 г. Той се е стараел да бъде справедлив и работлив човек, понякога бил строг и сприхав.
СПОМЕНИ ЗА АСЕН ЦОНЕВ
Автор: Тереза Симеонова
Той е бил инженер-лесовъд, роден е на 06.02.1909 г. в село Бов. Бил е директор на „Горско стопанство” - Своге.
Асен е имал двама братя: Григор и Атанас, от които той бил най-малкият.
Учил е за техник-лесовъд в техникум „Христо Ботев” гр. София, специалност техник-лесовъд. Първата му работа била в каменоломните кариери в Бов и Лакатник като общ работник. Жена му се е казвала Николина.
ДА СИ СПОМНИМ ЗА СТАМЕН СТАМЕНОВ
Автор: Вера Стаменова
Петдесет години съм снаха в род Стаменови. Стамен Илиев е едно от десетките имена, изписани на паметника на убитите във войните от с. Бов, той е дядо на моя съпруг. Роден е в с. Бов, махала „Кръст”. Произхожда от бедно селско семейство. По-известни са синовете му Стоимен Стаменов и Христо Стаменов, който е бил кмет на Бов. Всички са покойници.
Стамен Илиев оставил потомци, които живеят в Бов, а също и из цялата страна. Всички са завършили достойно образование. Давали са и дават много за Родината.
През 1915 г. Стамен Илиев заминава за фронта и оставя пет невръстни деца под грижата на неговата жена – баба ни Кула. След неговата смърт тя сама ги отглежда и задомява.Годините минават, текат сълзи, сърцето й се разкъсва от болка, мъка и тегло.
Най-малкият син Стоимен въобще не помни баща си – толкова е бил малък. Заедно с много бовчани заминава на фронта и Стамен Илиев. Воюват през 1915-1918 г.
Балканската и последвалите войни са най-висшата изява на патриотизъм и героизъм на българския народ. Сред град от куршуми, гюллета, снаряди, които яростно летят, воюва и Стамен Илиев. Трагично загива, като остава без два крака – поклон пред паметта му.
Поклон пред тези бовски воини, изписани на паметника – нека не се забравят, те са дали живота си за свободата на нашата страна.
Поклон пред загиналите знайни и незнайни герои.
Вечна им памет!
ДА СИ СПОМНИМ ЗА КРЪСТЬО КАЛЕЙСКИ
Автор: Иванка Ангелкова
Ще се опитаме да ви разкажем за един бовски род, който е известен сред нашата общественост, като Калейският род. В пламъците на Първата световна война /1914-1918 г./ от този род е угаснал един живот в разцвета на силите си. Това е Кръстьо Стоянов Калейски.Неговият живот е пожертван пред олтара на Отечеството, в името на Отечеството, в името на България. Оставил шест невръстни деца, млада жена и свиден дом, Кръстьо Стоянов Калейски загива в Първата световна война в Добруджа през 1916 г.
Роден и израснал в трудолюбивото селско семейство на Стоян Калейски, Кръстьо става шивач или както тогава го наричат терзия. Шиел дрехи от дебел шаячен плат на своите комшии и съселяни. Къщата му била близо до сегашния площад в с. Бов. При него се учили на занаят младежи от селото. Осемдесетгодишни бовчани споделиха, че помнят Петър Стамболийски, който чиракувал при Кръстьо Калейски, след което усвоил занаята и сам станал терзия.
Кръстьо Калейски се оженва за лична мома от Бов, която по-възрастните помнят като стрина Гина.
Създал семейство, което осиротява без него, но оставил шест деца – четири дъщери: Пена, Параскева, Весела и Ивана, и двама синове: Мито и Петко.
Стрина Гина, понесла тежкият кръст на вдовишката участ, възпитава у своята челяд типичните черти на Калейския род – пословично трудолюбие, борбеност, привързаност към семейството, честност и доброта. Затова всичките й деца, потомци на Кръстьо Калейски, достойно са се реализирали в живота.
Аз лично познавам леля Пена, леля Параскева, а с леля Весела сме си общували много в махала Луково. А единият от синовете на Кръстьо - чичо Мито, не само аз помня и познавам лично. Като училищен прислужник в с. Бов той често свирел на кавал на учениците и често в междучасията се развихряли весели ученически хора. Това ми го разказаха тогавашни ученици, днес пенсионери. За съжаление това начално училище днес не съществува.
Направих това отклонение с цел да ви разкажа, че потомците на Кръстьо Стоянов Калейски ги има и днес и са пръснати не само в Свогенски район, но от тях има и разселени в Източна България.
Ще направя и друго отклонение. Обикновено хората знаят, че войната носи нещастия, глад, болести и смърт, загуба на близки. Ще ви цитирам откъс от писмо на войници до тогавашното правителството:
„Полейте си главите със студена вода и изтрезнейте. Вгледайте се трезво в душата на българския войник. Знайте, че търпението ни се изчерпва и невинната България ще бъде сполетена от по-ужасна катастрофа от тази през 1913 г. Тежко тогаз вам, царя и прочие, негодни водачи. Сключете овреме мир…”
А нашето отрицание на войната днес ние изричаме така:
Нека никога да няма война, защото дори и справедлива да е, тя носи жертви, страдания, смърт. Не на войната! Не на агресията!
Ние днес, застанали пред този обновен паметник, скланяме глави и отдаваме почит на Кръстьо Стоянов Калейски, а и на всички бовчани, загинали във войните. А списъкът върху този паметник е дълъг. Много бовски герои са положили костите си в пантеона на Отечеството. България никога не ще забрави своите свидни жертви и винаги ще бъде признателна пред подвига им.
Поклон пред светлата им памет!
ДА СИ СПОМНИМ ЗА АРАХАНГЕЛ ЛАГЯРСКИ
Автор: Милка Лагярска
Сто години ни делят от великата епопея на Балканската война (1912 – 1913г.)
Балканската война е военен конфликт между Oсманската империя, от една страна, и съюзниците – България, Сърбия, Гърция и Черна гора от друга. Тя се води от 26.09. 1912 г. до 17. 05. 1913 г. за освобождението на останалите под робство територии след освободителната Руско - турска война.
Балканската война слага край на петвековното османско господство на Балканския полуостров с изключение на тясна ивица земя по северния бряг на Мраморно море. Така приключва Първата Балканска война. Споровете обаче за подялбата на Македония между съюзниците водят до Втората Балканска война, която избухва само месец след приключването на Първата.
Начело на Първа, Втора и Трета Българска армия са били съответно ген. Васил Кутинчев, ген. – лейтенант Никола Иванов и ген. – лейтенант Радко Димитров
Земеделците и занаятчийте за една нощ се превръщат във войници, показват голяма издръжливост, геройски се бият срещу петвековния поробител.
Жертвите, които българската армия е дала, са 87 000 души – в това число 14 000 убити в сражения, 19 000 починали от болести ( дезинтерия и холера, застудяване и снежни бури причинявали измръзвания и болести, които вадят от строя офицери и войници.Много войници отпадат психически)
50 000 са ранените , над 3 000 безследно изчезналите.
В числото на загиналите е нашият дядо Арахангел Петров Лагярски (в армията са го водели като Арангел ) , загинал в боевете при Чаталджа на 2.02.1913 г. преди 100 години.
Чаталджа е град , община и център на едноименната околия във вилаета Истанбул, в Източна Тракия. Районът, разположен в ивицата земя, свързваща Мраморно и Черно море, е от селски тип, покрит от земеделски земи и гори. Голяма част от жителите на Чаталджа са земеделци или хора, притежаващи вили и домове за почивка и отдих. Околностите на Чаталджа са любимо място на истанбулчани за разходки в горските местности. Чаталджанския окръг се намира на 55 км от Истанбул, осигуряващ продоволствия за големия град. През османския период е населен предимно с турци и гърци.
На 17 и 18 ноември 1912 в района на Чаталджа се провежда Чаталджанската операция, едно от най- тежките сражения в хода на Балканската война. Българските войски правят неуспешен опит да пробият османската отбранителна линия между Черно и Мраморно море. След претърпени загуби българските части са отблъснати. С това се слага край на успешното българско настъпление в Източна Тракия.
В трудните дни на сраженията край Чаталджа става едно от чудесата с българските войници по бойните полета. То се свързва с името на Св. Иван Рилски.
В архива на Рилската обител са пази ръкопис на йеромонах Онуфрий, който предава свидетелството на офицери, очевидци на това чудо. Чудото се случва в късната есен на 1912 г. по време на настъплението на българските войски към Чаталджа. Укрепената линия на Чаталджа, става обект на няколко български атаки, а българската армия е спряна след стремителното овладяване на цяла Източна Тракия. При една от поредните атаки пред българските войници се изправя старец с аскетично лице, дълга бяла брада, тръгнал сам към турските позиции. С едната ръка се подпирал на патерицата си, а с другата издигал високо кръст. Някои от войниците се досетили, че това е самият Св. Иван Рилски, дошъл във видение да даде кураж и сили на българите – отново да тръгнат срещу противника. Така по онова време преди 100 години са разказвали предания и видения, с които да повдигнат бойния дух на армията.
В нашата история са останали имената на Георг Волц – военен фотограф от свитата на цар Фердинанд и Владимир Сис – професор. Колекцията на Георг Волц и професор Владимир Сис съдържа повече от 600 фотографии от Балканската война - безценно богатство.
Някой може да каже: „ Е, какво толкова, изминали са 100 години.” Повярвайте ми, въпреки това, за близките хора времето не е от значение.
През 2008г. написахме писмо до Държавен военен архив в гр. Велико Търново, че дядо ни е загинал в Балканската война и ако е записано нещо за него – къде е загинал, къде е гробът му и други данни – да ни ги предоставят. Писахме, че в с. Бов е издигнат паметник , на който е изписано името и на нашия дядо. Отговориха ни неочаквано бързо, за което благодарим на сътрудниците на дирекцията и нейния директор г-н Луков. След извършеното проучване на наличните документи, които се съхраняват в архива, се откриха следните данни: Арангел Петров Лагярски ( в армията се е водел Арангел вместо Арахангел) на 39 г. от с. Бов , Софийска околия, като участник във войната в състава на 37-ми пехотен полк е убит на 2.02.1913г. край Чаталджа, преди падането на Одрин, и погребан на същото място.
Писмото, което получихме от държавна агенция „Архиви”- гр. Велико Търново развълнува силно не само нашите семейства – на брат ми и моето, но и на нашите близки и приятели. За съжаление нашият баща, който се е родил 4 мес. и 11 дни, след като баща му е бил убит, вече не е между живите.
Какво е било семейството на дядо ни?
Майка му и баща му са се казвали Петър и Мина. Баща му Петър е бил кмет на с. Бов, а майка му е от с. Лакатник. Те са били едно многодетно семейство с 8 деца – 4 дъщери и 4 сина. Нашият дядо е третото дете в семейството. Дъщерите – Кръстана, Гена, Мария и Линка.
Синовете – Георги, Арахангел(нашият дядо), Димитър и Видин.
Баща ни Цветко Арахангелов Лагярски в продължение на няколко години е събирал имената на нашия род, както той обичаше да казва” Лагярете”, за да изгради родословно дърво с имената на повече от 200 човека от 1850 г. до наши дни. Разбира се, дървото трябва да се допълва непрекъснато с новородените. Родословното дърво сме предоставили на читалището на с. Бов.
Дядо ни е роден в с. Бов през 1874 г., т.е. преди освобождението на България от турско робство (1877-1878г.) Учил е в училището в с. Бов.
Оженил се е за Петра, която е родена през 1892, разликата между двамата е 18 години. Когато е убит през 1913г., баба ни е останала вдовица, а е била само на 21 години. Починала е на 35 години, оставила е четирима сина - баща ни Цветко, Георги, Владо и Петър (от четири брака). Погребана е в гробището на с. Бов.
Дядо ни е работил като каменоделец на каменоломните в с. Бов, където са изработвали плочи за тротоарите на улиците и облицовка на къщи в София. Занимавал се е и със земеделие.
Бил е рус, с пъстри очи, слаб, но физически здрав - човек балканджия. Бил е много добър човек, трудолюбив и пестелив, много сръчен – направил си е сам бръснач от връх на коса. Гледал е много овци и кози. Кожите на агнетата слагал на прозорците вместо стъкла, а през кожата е влизала светлина. На тази светлина са тъкали гуни. Кожите са ги предпазвали от сняг, скреж и студ. Те били щавени по онова врема с кисела щава.
Дядо ни продавал агнетата и яретата на търговци от София на чифт, като ги карали на сюрия (стадо) към града, изкупувани от цялото Искърско дефиле. Търговците били честни, взимали стоката без пари, а като дойде есента и стоката е продадена, идвали и плащали. С тези пари дядо ни е ходел до Враца( пътувал е два- три дни с каруца, теглена от крави или волове), за да купи каменна сол за животните и сол за домакинството. Когато първоначално са отворили мините на връх Издримец, не е имало камиони. Оловната руда е сваляна до гарата с каруци. В тази дейност е участвал и нашият дядо. Товарели рудата на вагони, които били теглени от парни локомотиви, които на гара Бов зареждали с вода и чистели сгурията.
Дядо ни не е успял да види свята рожба- нашият баща. Когато е заминал в армията е зачислен в 37-ми пехотен полк, втора рота, без достатъчно военна подготовка, веднага се е сблъскал с противника в реални бойни действия – далече от родното място, край град Чаталджа, в тясната ивица земя между Черно и Мраморно море, днес на територията на Турция.
През тази година по случай 100 години от Балканската война в Интернет бяха публикувани имената на всички загинали във войната. В този списък нашият дядо е под номер 1970. Този номер съвпада с годината 1970 – т.е рождената година на моя син Петър.
Като сирак от Балканската война нашият баща Цветко е изпратен в София в занаятчийско училище да учи занаят. До своята смърт работи като шивач. Много често си идвахме на Бов, като най-много общувахме с неговия чичо Видин и семейството му. Той му беше като роден баща. Това е бащата на Гена, Ангел, Гина, Вана и Милчо. Нашият баща Цветко има две деца, това сме аз Милка и брат ми Методи. С брат ми имаме по две деца. Аз имам внук и внучка, а брат ми две внучки. Така повече от 100 години нашето родословно дърво, дървото на „ Лагярете” от с. Бов, е живо.